четверг, 12 апреля 2012 г.

Утре

                                    Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/

Озовах се утре. Там, където не трябваше да бъда. Не можеше да съм, защото не беше започнало. Нямаше такова място. Не бе настъпило още, но аз се озовах там.

Всичко стана много бързо. Стори ми се, че на шосето е паднало дете. Твърде сумрачно беше, н
ямах време да се замисля, че толкова късно няма какво да прави в този район само. Периферията на зрението ми улови колата за нищожни части от секундата, чувствителна скала в подсъзнанието ми регистрира високата скорост. Сякаш се появи от никъде. Фаровете й не светеха, приличаха на гаснещи ноздри на ранен звяр, втурнал се на отчаян щурм. Детето лежеше, спънато или припаднало, на няколко метра вляво от мен. Стори ми се като шеметна надпревара на цифри, шансът изглеждаше достатъчно малък, но разбрах, че е възможно и го направих.

Оказа се, че не е дете, а вързопче. Имаше малки кученца. Ако беше дете, щях да имам време да се изтъркалям с него, но изненадата ме стъписа. Загубих ценни мигновения. Някой се е чудел какво да прави с новородените кученца и се е готвел да ги изхвърли. Не трябваше да мисля, мисълта бе по-бърза от светкавица, но не до там бърза. Изхвърлих настрани вързопа. При движението също загубих нищожни и безкрайно скъпи единици време. Изтърколвах се вече. Сантиметри ме деляха от успешния финал. Кученцата бяха мили. Имах време да ги чуя как скимтят, а и усетих жизнените им импулси. Не можах да видя в тъмното дали са от хубава порода или помиярчета. Мили същества. Четири ли бяха? Звярът свиреше със спирачки. После почувствах как мощна сила ме тласна през времето. Скоростта беше тъй голяма, че изпреварих времето и попаднах утре.

Времето се пръсна пред мен като плацента и излетях през нея навън. Шосето изчезна, последното, което чух, беше скимтенето на кученцата. След това се появих, докато чистачките метяха наоколо. Кръвта ми още не бе измита от паважа. Движението беше спряно, полицаи правеха замервания. Разтягаха рулетки, снимаха от различни ракурси, драскаха по неизбежните си бележници, цивилен говореше стегнато, но остро по мобилен телефон, униформени блъскаха любопитните.

Дочух, че съм в болницата и с опасност за живота. Цивилният го обясни на журналистите и на няколко пъти заяви, че това е единствената информация, която може да даде. Вързопът се търкаляше, но кученцата ги нямаше. Видях ги да тичат край храсталаците на близкия парк.

- Това е засега! - цивилният говореше вече високо. Хладно, не нервно, но така, че да респектира с гласа си. Преди малко получихме информация, че извършителят е заловен. Вероятно става дума за нещастен случай…

- А възможно ли е да е разчистване на сметки?

- Благодаря ви. Засега повече от това не можем да ви кажем. Моля ви, оставете хората ми да работят.

Това още не се е случило. Аз съм тласнат във времето и се намирам утре. Ще се случи, когато светът ме настигне. Скоростта на колата беше твърде висока и от удара излетях пред времето. Движа се по инерция, не знам как успявам да видя всичко това, което още не се е случило, но присъствам в него. Мога ли да го избегна? Едва ли, летя напред по инерция и скоро времето ще ме догони, ще попадна в тялото си, което умира в шоково отделение. На всичкото отгоре ме хванаха. Най-сетне ме хванаха. Все бягам, все бягам, а сега избягах и от времето, но то настига.

Идва един миг, когато инерцията от една катастрофа отслабва. Целият ми живот беше една катастрофа. Тласна ме напред, напред от света, от нормалните му стойности, в екстремни величини, недопустими за разума на нормалния човек, преследван от врагове, преследван и от приятели, понякога даже и от себе си.

Преследван от глад, преследван от преяждане. От липса на любов, от прекалено много любов, от липса на покрив, от покрива, под който искат да ме вкарат. Все исках да спра, но инерцията ми беше твърде голяма. Криех се като звяр, носех се пред преследвачите, а преследвачът е всичко, всичко, защото отдавна съм извън всички норми. Кога ли почна катастрофата?

Неусетно се озовах в парка. Кученцетата подскачаха около мен. Заиграх се с тях. Не съм присъствен, но те ме усещаха. Обичаха ме. Ако имах устни, щях да се усмихна.
Почувствах сили, свръхчовешки сили. Можех да продължа да бягам от времето и то никога да не ме догони. Погледнах към хоризонта. Улицата чезнеше в мрак. Като отрязана преминаваше в нищото. Можех да бягам и утре никога да не ме догони, винаги да бъде ненастъпилото, в което присъствам, без болки, без опасности като в бавен, унасящ филм, но изведнъж почувствах, че не искам.

Легнах в тревата и продължих да си играя с кученцетата. Все някога щеше да се случи, а сега ми се стори подходящ миг от безвремието. Светът с боботене се приближаваше. Изля се върху мен и ме погълна. Опомних се за кратко в тялото си. Чух по коридорите, че говореха за мен, за познатия вече от всички медии издирван опасен престъпник.

Да, аз бях. Решил в една секунда да се направи на герой. Идеше ми да се смея. И да плача. Заради един вързоп. После умрях, но успях да чуя преди това:

- Този живя като вълк и умря като куче.





магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email