Фонтани в кармин

Всеки миг щеше да го хипнотизира. Това не трябваше да става.
Не трябва да се подаваш на опиянителното въздействие на красотата, а да запазиш разума си и да откриеш пукнатините й, грубите пръсти на твореца. Онова което той не е забелязал у себе си, не е успял да надмогне. Някъде там в  умопомрачителното е чисто човешкото. Не може да няма слабости и започна да ги долавя.



Художникът мълчеше и се тресеше от вълнение. Очакваше да чуе думите му, съмняваше се, че ще са ласкави, а се надяваше. Колко жалък беше в този момент създателят. Колко инфантилен, съблечен от илюзията си за демиург, излял
докрая волята се беше превърнал в неврастинично хлапе.

Сигурно щеше да си има проблеми с отделителната система.
Ах, защо той който бе успял да създаде нещо подобно, защо всички като него, са тъй смехотворно беззащитни. Тресеше се като лист, а той щеше да го поизмъчи. Щеше да му каже някоя ласкава дума, убедително да изповяда съпричастие на творческите вълнения за да го заблуди, че всичко което ще чуе е казано с чиста душа. Винаги, във всяко платно я имаше грешката, гениалните са платна изцяло от грешки, натрупвания на слабости, превърнали са се в правила и изкривяващи зрението, връзващи го на възел, в субективната преценка на автора.

Хлапе! Вече се успокои, ето дишането му не е толкова учестено и очите му са спокойни, виждат почти като човек, а не само като художник, даже казват някоя друга дума.

Молят му се да започне. Нека още малко се поуспокои, още малко. Тогава той щеше да започне и да го обезкости, защото наистина творбата започна да не му харесва. Хипнозата отмина. Останаха жалките му похвати. Толкова прозаични, лишени от всякаква гениалност, надценяваше бояджийските си умения. Щеше да го обезкости.

Колкото в началото му хареса, толкова сега го отвращаваше “Фонтани в кармин”, така май беше нарекъл жалката си находка. Почти го заблуди в началото. Красивото е умопомрачително, съумява да разбие мислите, да доведе съзнанието до абсурдно халюцинационно търсене на себе си, но една творба, ако няма дух красотата й се превръща в дразнеща, в кич, в мънистото за което невежите туземци са давали самородно злато, лъскава опаковка върху фалшифицирана душевност. Време беше да го разфасова и да се прибере у дома. Дъщеря му сигурно вече е пристигнала. Учеше далече и нещо важно имаше за да дойде.

Вчера говореха по телефона. Жена му не искаше да го пуска на откриването на изложбата. Като сърпове свистяха думите около ушите му, опитваше се думите и да прозвучат топло изглеждаше загрижена. Говореше кратко, но искаше да каже
много повече. Не можеше да го заблуди. Него не. Вече не.

Никоя картина не можеше да го заблуди. И сълзи също. И думи. Искаше да му каже повече. Имаше да му каже нещо, но не успяваше. Долови отчаяние. Отчаянието на отминалите ужаси. Лицето и приличаше на Апокалипсис. Един свят беше свършил под нещото което й се беше случило и което криеше.

Нещо я беше унищожило, а се правеше на разтревожена, че няма да си дойде навреме за да посрещне дъщеря си. Е, й? Малката нямаше да си тръгне веднага. Нещо важно я е накарало да хване самолета. Нещо много, много важно.
Сигурно жена му го знаеше, навярно то я е бе убило и думите й звучаха като сърпове:
-Трябва ли да го правиш?
Глупав въпрос. Той беше критик и беше поканен на тази изложба, а и младият бе го предизвикал. Твърде агресивни бяха творбите му, а тази агресия е претенция. Твърде голяма претенция. Все още го мислеше за стойностен.
-Не можеш ли да пропуснеш?
-Не, няма да може. Ще се върна на време. Обещавам. Малката няма да си е легнала. Никакви коктейли, приказки със снобарите и шляене. Сигурно даже ще се прибера преди нея.
-Можеш. Можеш да го пропуснеш. Защо ти е необходимо?
-Защото си защотко – опита се да се пошегува, но нищо не излезе. Забеляза киселеца под усмивката й. Изсъхнал киселец, вече даже и не киселееше. Всичко, всичко
забелязваше. Всичко.
-Ще си дойда навреме.

Помисли си, че няма да успее като застана пред “Фонтани кармин”, прииска му се да влезе в тях и да им позволи да го погълнат, да го замляскат със сладострастните си лепящи езици, да го смелят и се превърне в сок от соковете им, лудост и от лудостите им, аромат от аромата им. Като огромно море от кръв люлеещо се между реалното и нереалното бяха, като разтворени устни. Взаимодействаха с кръвта на зрителя, лишаваха го от зрение, проникваха дълбоко под него да го задвижат в непозната на науката скорост в неподозирано от философията бягство. Лееха се като вино,
вино с опиум и субмодерни химически наркотици. Нещо изключено дори от лудостта се излъчваше и въздействаше като любовна ласка. Алфата и омегата на еротиката в червена дреха. Искаше да престане да го има и да се всели в творбата. Опомни се. Започна да се бори с въздействието й за да я погледне с трезви очи и бистър ум. Психиката му се дуелираше с красотата и накрая е победи. Съзря под нея
нелепостта. Твърде наслагване, претрупаност, липса на изящество, прекалена грубост и месо. Червено тежко месо.
Плът и разпуснатост. Щеше да се развони. Приличаше на суров бифтек с червена панделка. Пластове, пластове комплекси.
Наслагване на слоеве плът. Беше нарушена и композицията, опитвал се беше да замаскира липсата на чувство за хармония с някаква си собствена изчислителна методика. Резултат: липса на реалност в прекалено откровената до порнография
реалистичност. Това си беше жива порнография. Меса, тонове меса на карнавал. Ето така трябваше да нарече картината си, не “Фонтани в кармин”. С това заглавие кича ставаше още по-голям. Обзе го чувство за печал. Неразбираемо. Понякога му правеше удоволствие, но този път щеше да му е тежко, а трябваше. Щеше да направи лоша услуга, ако го ласкаеше. Ако лицимерно го превъзнасяше: “о, брилянтно”.

Трябваше да бъде искрен и жесток. Това беше порнография, но защо му стана
печално. Някаква нелепа мисъл мина през съзнанието му. Прогони я, но тя се върна. Стори му се, че се оглежда в картината, че както той се опитваше да я разфасова сега го разфасоваше, тя. Четеше мислите му, анализираше го, закачила бе на рибарска кукичка душата му я мъкнеше навън да я извади и хвърли след тоновете мъртва, кървяща риба.

Прегади му се. Усети силен светомаеж. Картината го смучеше.

Опита се да се извърне, но не можеше, да замахне, но беше парализиран, да изкрещи, но нямаше глас. Непозната мощ сладострастно го желаеше, изкусително го докосваше, възбуждаше го и го ужасяваше. Знаеше, че е отвратително, а това подсилваше желанието да се отдаде. Коленете му омекнаха, цветни топлинки запъплиха по тялото му, отвътре-навън, отвън-навътре, отгоре-надолу, отдолу-нагоре.

По стъпалата и прасците му, по бедрата и по слабините му. Лъкатушеха влажни езици по гръбнака и рибиците му.

Помръкна всичко. Направи крачката, но се осъзна. Намери сили и започна. Сухата му уста трудно произнесе първите изречения, но после възвърна обичайната си увереност:

-Трябва да ти призная, че се мъчех да ти кажа нещо хубаво, но ще ти призная, не ми хареса. Никак! Разточително си се хвърлил в работата ти което ти прави чест, но твърде много експонираш едната гола страст, при това не си я предал по
най-изящен начин, твърде брутална е, твърде истерична, паразитираща, не знам…не знам какво още да ти кажа. Несполучливо е. Успех нататък, но засега. Съжалявам. Искам да ме разбереш правилно, не съм ти враг и ме боли, истински ме боли като ти казвам, но изкуството има своите ценности, трябва да ги защитаваме от опорочаване. На път си, на правилен път си, има много идея, но не си намерил правилният подход. Успех.

Едва успя да си поеме въздух. Мислеше за това дали дъщеря му вече е пристигнала. Сигурно го чакаха с нетърпение и нервничеха, може би даже се тревожеха истински. Забави се много.

Точно в този момент те го гледаха от прозореца.
-От кога е така?-попита дъщеря му.
-Вече повече от месец. Слиза в градината при розите и им прави дълги, дълги критически анализи.