Всяка година е различна. Художниците са различни, похватите им, а и впечатленията ми. От закриването на предишната изложба до следващата съм чакала с нетърпение, живея единствено за нея, в това време съм преосмисляла, сънувала,
анализирала на съзнателно и подсъзнателно ниво, търсила съм скрити образи, завоаилирани послания, архитипи и тълкувания, размишлявала съм над маниерите на творците, опитвала съм се да отгатна характера им, да обобщя в кратко изречение чувството им за красиво.
Мислила съм им дори имена и съм очаквала следващото им произведение, следващият стадии в тяхното развитие, но никога един и същ ваятел не се е явявал на изложбата повторна. По нещо те всички приличат на хората, но не са съвсем като нас, като вас, по-точно. Имат подобия на човешки сладости, повечето са лекомислени, фриволни същества които единствено в изкуството откриват някаква душевна дълбина, а иначе маниера и цялото им същество е носещо се като хартиена
лястовичка из въздушните течения. Други са сърдити, твърде остри, дразнещи и арогантни са изразните им средства. Трети мъдри до блатно внушение, чувство за спокойствие в което се затъва, от скука не се живее, твърде буквални в наименованието си на всяка форма и точни до фотографичност в изобразяването си. Струват ми се мъртви.
Изложбата се нарежда веднъж в годината. Винаги се случва лятото. В един и същ ден в който натровеният ми от медикаменти сън е нарушен. Телефонът звъни. Настойчиво. Достатъчно настойчиво за да ме събуди. Винаги се случва на петнадесети юли. От осем години насам. Прилича на училищните звънци за всички уроци за които съм закъсняла, а усещането е същото като тогава. Знам, че разстоянието е непосилно
голямо за краткото време, но ми се вижда възможно.
Училището се намира в квартала и едновременно с това на една от екзотичните точки на планетата които няма да посетя.
Бягам и не стигам, но звънеца се забавлява, рови ми в съзнанието и иска да ме събуди в този ден и в тази стая която не понасям, която мразя и не е честно защото си пия лекарствата по назначение, както ми е казал доктора и трябва да съм спокойна и да не мисля за нищо, но звънеца продължава да звъни, ли звъни. За първи път като ми се случи, мислих, че само съм преминала от един сън в друг, нямаше кой да ме търси. Имала съм приятели, но те сигурно са в ада, хубави момчета, достолепни мъже, кавалери и рицари, трогателно разкрили слабостите си, съблекли с дрехи и доспехи и характери, покровители на самотата ми и покровителствани от фантасмагорията си за мен, че съм по-различна от съпругите им, по-обаятелна, която ги разбира и обича свободата им. По-различна бях, да. Имам си едни листчета за които те не знаеха, на които различността ми е изписана с латински букви и звучи плашещо, като всяка диагноза. Винаги съм мислила, че са кутийка с безвредни таблетки които пия, внушавам си, че ме правят да се чувствам добре, а между тях ще се намери и една истинска, с депо действие за дълъг срок. Не я намерих. Те си отидоха, първо от мен, след това и от живота изобщо. Нямах деца, та аз и котка нямах. Телефонът използвах преди години за да се намесвам в нощните дискусии по радиопредаванията. После удоволствието стана много скъпо за инвалидната ми пенсия, а и ми омръзна да се заяждам. Имах си и един воайор от среща, но го убих. Не трябваше да любопитствам, но го сторих.
Намерих си и аз бинокъл и се оказа, че онова е било гънка на пердето. Много ми стана мъчно и отидох с последната си останала жива приятелка, символично да погребем последният ми блян. Хубаво се напихме, като едно време. С ракия, като
мъже. После синът й ни заведе с колата до домовете. Скара се хубаво на майка си, напомни й на колко години е и заби кама в сърцето ми. Тя имаше вече и внучета, а аз една небоядисана от петнадесет години стая, маса с два стола, шкаф за ментетата които си купувах и пиех като лекарствата.
Само и само няколко часа да си мисля, че съм такава каквато искам, без да знам точно какво искам. Някога рисувах, но това беше преди век и три четвърти. Сега нямам и бои, но телефона стои на шкафчето за обувки като истинско произведение на приложното майсторство. Съвсем ненужно украшение с аеродинамични форми и шайба която буди асоциация с опашка, със сладко дупенце, със седалка на влак носещ на далеч. Нямаше кой да ми се обади, но щом имаше телефон, то значеше, че още можех да мечтая. Лишавах се от някоя друга чашка, вестник и книга, но телефона винаги си плащах. Това си беше моето единствено произведение на авангардното майсторство. Казваше се “Надежда” и никога не звънеше.
Но от онзи петнадесети юли, започна. Още сънувах нещо докато вдигнах слушалката. Чух млад мъжки глас. Изпълнен с жизнерадост. Говореше с много обич. Поздравяваше ме за рожденият ден. Рожденият ми ден беше след три месеца, а той
беше направил грешка, но не можах веднага да му обясня, а после вече не можех. Изливаше се. Откровен, любящ син, чувстваше се в гласа му лека вина, но и ведрост, успял беше и постоянно го повтаряше като, че ли да се оправдае за нещо което не би трябвало да се оправдава, пред мен, тоест пред майка му, пред себе си тоест пред съвестта си. Не знам, така ми се струваше. Говореше много за кариерата си в Америка, ту ентусиазирано, ту уморено, но едно беше ясно, не знаеше какво се е случило с нея, а аз знаех. Досетих се от първите му изречения коя е. Живееше на по-долният етаж, много се гордееше с момчето си журналист в Америка. Сега разбрах защо толкова често повтаряше, че всяка вечер й звъни. От службата, защото там още е обяд и той има право да използва телефона и за лични нужди по време на
почивката. Беше починала миналата седмица, не отидох на погребението й. Преди два месеца се бяхме хванали буквално за косите, група деца ни разтърваха, едни такива с бръснати глави и широки панталони. Умряха си от смях при женският бой, но едно гологлаво момиче се разстрои и ни попита на колко години сме и какъв пример даваме на младите. Стана заради глупост, дядото й вече не знаеше какво говори и
между несвързаните приказки подметнал и моето име. Порових паметта си, но го нямаше сред някогашните ми любовници. Защо ли трябваше да й казвам, че ако зъботехника й не е бил в делириум когато й е правил усмивката мъжа й нямаше да
кръшка? За да се сбием, само за това е било. Не беше иначе лоша жена, а сега от сина й разбирах колко добра е била. Не посмях да му кажа, че майка му вече я нямаше. Сигурно е набрал телефона по памет. Номерата се различават само с последната цифра, моята е едно, нейната беше две. Изпитах желание да му го кажа. Не успях, говореше много, много лични неща. Разбрах, че и той има нужда от това което и аз.
Да има някого отсреща, някого пред когото може да се открие. Вярно имаше и съпруга, и деца, но те бяха там, а той искаше да се открие тук където вече не е. Където е останало несподоленото и неизреченото. Пита ме имам ли нужда от пари, казах му повече да не ми праща. Помолих го горещо, да не го прави. Подхвърлихме си няколко шеги и той ми каза, че не съм се променила и съм си останала същата свежа откачалка.
Тръгнаха ми сълзите когато затворих телефона и за пръв път видях изложбата. От лекарствата се успивах и не можех да видя това което се получаваше сутрин на стената срещу прозореца ми. Отвън, точно пред апартамента ми, имаше кестен. Лъчите в този час тъй се промушваха между клоните й листата, че попадайки на стената напомняха рисунъци. Имаха си и рамки, също от лъчи и експозицията беше ведра. Ефектът от лекарствата не беше отминал, гласът на младият човек звънеше още в главата ми. Стори ми се, че вървим заедно, в огромна изложбена зала и коментираме картините. Пита ме една след друга какво означават. Опитвам се да обясня и за миг откривам скритата форма, това което се опитва художника да изрече с нея, прилича ми едновременно и на мой и на негов и на спомен на съвсем непознат човек. Изобразено е нещо тривиално, обикновено, но сега блести и внушението му е
лъчезарно. Докато изрека какво виждам, картината се е променила с друга. Разбирам, че е невъзможно едновременно да съпреживявам картината и да я обяснявам. Спирам обясненията и просто разглеждам и петната картини се разлеят по цялата стена, загубят форма и се разтворят в ежедневие и стена без картини и спомени. Стена на една болна старица. Преди това виждах лица от млади и зрелите си години, с тела на кентаври, с пътеки вместо ръце, с ореоли и рогца, с чаши и лозови клонки, с деца, листа и пера на раменете, виждах познати покриви от орлов поглед и много, много кафенета и бистра, влакове и автомобили. Вдигнеше ли се слънцето виждах реалността и тясната стая, но тя вече носеше друго усещане, защото беше изпълнена с духа на виденията, с чувството за красота на картините.
“Като целият живот.”-мислих си в този петнадесети юли в който се събудих твърде късно за да видя картините, защото той не звънна-“Слънчеви петна - емоции, картини върху стената на действителното които чезнат някога, но остават радостното чувство от това, че ги е имало.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар