сряда, 1 май 2013 г.

Ориадата

Тревога някаква имаше. Блестеше с потта по ръцете й и гълташе блясъка в очите й. Често сменяше настроения. Потънала в себе си беше из хижите. Гърба й се свиваше, раменете й се събираха, цигарата догаряше между пръстите й. Трепваше все едно сънуваше нещо й се стряскаше. Нещо я преследваше и тук, а вече бяхме пети ден поход. Там долу всички бяхме оставили грижи. Не можеш да ги сложиш в раницата, а те не се разхождат из планините. Нямат общо с дивата природа и с човешкото начало нямат. Нито с дърветата. Те са за света, за да регулират движението му. Иначе щеше да е сблъсъци до кипеж. Отварям си бележника, записвам си тези хвърчащи мисли. Опитвам се да напиша нещо и за нея. Пищна е, есен в разгара между
субтропичният и умереният климатичен пояс. Между младостта и средната възраст. Крачка на тялото назад и на съзнанието напред. Лоза в човешко тяло, сорт и винен и десертен. Изкушение за птиците небесни и блясък в очите на пияниците. Любов в стилизираният вид на самотата. Мълчание и прелест. Като плод е, тъй напращял от живот, че всеки момент може да се откърти и да удари като метеор планетата. С ухание сякаш стели мъгла, а в нея се долавя и тревогата. Тази която не мога да разбера, тази която може и да не искам да науча. Прилича на мен, но не искам да имам тревогата й. Затворила е зверче. Блестят очите му от дъното на нейните. Вик за помощ от дъното на кладенец, който не може да се чуе, а се усеща. Усмивката й ме кара да забравя всичко. Тя е тъй обикновена, просто нежна усмивка. Връща към реалното, разплита в цветове тревожният космос. Слиза при останалите. Пръска обвивката на тъжното си състояние и ми се иска да я прегърна, да не я пускам да отиде пак там където е в останалото време. Иска ми се да съм мъж. Да нямам проблеми вероятно сходни с нейните. Натрупалите се сделки в агенцията и побърканите обаждания на ухажори харесващи мои свойства в които откриват себе си, но не ме познават и не могат да ме споделят. Онази, все по-сериозната която ме гледа в огледалото. Бившият звъни по-рядко, познавам преди да съм погледнала изписаният номер, че е той, разтрепервам се. Забравям по-късно разговора, но винаги съм разстроена. Подозирам нещо подобно е и при нея, но я е обсебило. Не я оставя и тук. Когато сме на преход чурулика, смеха й се носи. Звъни наоколо, заразява с настроението си. Младите момичета от групата я обграждат като жрици богинята си. Нейният израз е отразен в техните лица. Подражават й в движения. Пеят нейните песни, а тя има прекрасен глас. Носи се и напред и назад. Грабва раниците дори и на мъже които зле са си преценили товара. Все едно е друга. Прекрачи ли праг, тъгата веднага се изписва по лицето й, обзема я, личи в цялото поведение. Иска ми се да й кажа утеха, чувствам я близка, а нищо не знам от нея. С никого не се познава. Само с водача, но бегло. От интернет. Освен, че е начален преподавател и пише стихове, научих само ник-а и под който пишела из форумите: „ориадата”. Забавно. Планинската нимфа. Точно такава приличаше когато е на открито. Омагьосваща, част от планината. Витална. Черните й къдрици и атлетичната й структура й предаваха вид характерен за гръцките митологични образи. Утре, ако е хубаво времето ще избера скала. Скала на която да изглежда, че се е явила или е излюпена от нея, а не просто стъпила. Ще я снимам така – като ориада. Дано това и върне веселото настроение което ще изгуби когато стигнем в следващата хижа. 
Опитвам се да й разкажа какво съм намислила. Разкъсват ми се думите, а и тя изглежда унесена. Не изглежда, че ме чува. Спирам когато ми казва:
-Излишно ще е, но много симпатично. 
-Кое? – обърквам се. 
-От скалите не се излюпват ориади. Те се раждат в света, долу се раждат. Не сред планините. 
-Така ли?-засмивам се.
-После едно чувство ги води нагоре. Следват го, защото то самото е превъзмогване и не може да бъде превъзмогнато, а което то само не може да превъзмогне е тъгата, защото без нея, то не би било толкова възвисено. 
-Тъга към какво?
-Към онова което отнемат върховете. Простото и насъщното. Обичам света, планините са участ.
Замислям се. Усмихва се, за пръв път в хижа. Друга е усмивката й, не онази по време на преходите. Казвам й, че искам да прочета някой от стиховете й, а тя иска от мен, сама да избере как да ми позира. 
На другата сутрин ученичките търкат очи. Нагласяват се раници. Хвърлят се шеги. Поздравяваме хижарите с мощно „ехо” и тръгваме. Тя се движи най-отзад. Не изглежда така както обикновено по време на преходите. Потънала е в себе си. Няма да я заговарям. Днес трябва да преминем около двадесет и пет километра през пресечена местност. Четири стръмни порти има до следващата хижа. Гледам да си пестя силите. Щом й харесва да е загадъчна, нека си е. Време е вече да помисля и за себе си. Скоро и аз ще се върна при онова което ме тревожи. Започна да ме боли и коляното, а има и слизания. Ще трябва да внимавам. Групата се движи бързо. Много красиви пейзажи пропускам. Дразня се на водача. Нямам време да извадя фотоапарата да и да уловя мига. Пропилявам, пропилявам, пропилявам. Обичам да снимам и го правя добре. Не ми е професия, но съм имала две изложби. Струва ми се игра с времето. Подреждам го в свой ред, а с това се променя и реда на битието. Губи се чувството за неизбежност, изявява се волята на красотата с нейното чувство за последователност, тъй различно от железните физически закони. Коляното все повече ме боли. Продължавам да пропускам неща които исках да имам сред снимките си. Чувствам се ограбена и ми идва да изкрещя, а групата върви все по-бързо. Най-сетне водача се сеща да даде почивка. Преди последната порта. Толкова стръмна изглежда, че ми прилошава само при мисълта, че това чудо трябва да бъде изкачено. Красиви цветчета обаче привличат вниманието ми. Хрумва ми идея за монтаж. Ще вградя в едно от тях детско лице. Виждам картината готова. Сияеща, мелодична красота, танц на светлини и наивни трепети. Разлистена нега, безгрижие и пръскащо се ято бели гълъби. Красиво е, лекомислено, изпълнено с кислород. Нагласявам фотоапарата на макрос и снимам, снимам втори път, трети. Виждам още сюжети, още цветчета. Замайвам се от цветове. Чувствам се излекувана. Дори коляното е спряло да ме боли, а портата ми изглежда най-нормална. Радвам се, че ме има. Копнея да се прибера и да направя монтажите. Копнея без да чувствам нетърпение, защото тук е прекрасно…
И виждам ориадата седнала на един камък. Нарочно ли го е направила така и не разбрах, но прилича като излюпена от камъка. Това е ориадата. Снимам я. Не знам дали разбра. После снимам пейзажа. Портата. Назъбените скали около нея. Езерата.
После се досещам, че я снимах без да съм пренастроила апарата, на пейзаж, а на "макро" така както се снимат дребни обекти като цветчетата.
Тогава някой кресна, че е изчезнала.
Търсим я няколко часа и спасителна служба пристигна. 
Трябва да кажа, че местността е голи скали, тук там прошарена от клекове. Акцията е продължила дни. Проверявал се е всеки сантиметър. Езерата също, макар да са толкова прозрачни, че дъното им се вижда. Обръщали са се камъни. Пускали са се обучени кучета. Без резултат. Нищо не се научи за нея.
Очаквала го е. Не тревоги са я подтискали, а се е прощавала. Припомнях си думите й от последната вечер.
Седмици минаха докато се почувствам достатъчно стабилна. Дълго се колебая, но накрая се престрашавам. Проверявам снимките на компютъра. Цветчетата весело се смеят. Следващите снимки са провалени. Снимала съм пейзажи с апарат настроен за снимка на миниатюрни обекти. 
Уловила съм грозни песъчинки, няколко комара, хвърчащи коси които приличат на кълбо змии, а на една от снимките е ориадата. Толкова е малка, че с невъоръжено око не може да се види.
Косите й са с цветовете на дъгата, лицето й е от лъчи и се усмихва. 
На по-малко от сантиметър от обектива е и ми е смигнала. 



магически (мистичен) реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email