суббота, 13 апреля 2013 г.

Цвете - градинар

Като всяко цвете и той беше градинар, като повечето цветя – изключителен градинар. Обичаше градинката си от очи. Влагаше цялата любов в поддържането й. Имаше любопитни очи на пощальони и девствени очи имаше очи – сладострастни огньове и очи – утринни надежди, очи – водопади и битови очи, уморени очи виещи стебла около оградата и зорки очи впили корени в тях. Зорките очи са плевел, но вървят скъпо заради лечебните си свойства. От тях се правят отвари екстракта от които е добра тор и пази от почти всички други плевели. Където се разпръсне, завистливите погледи дори да поникнат са съвсем слаби и не могат да добият силите с които обикновено задушават стръковете около себе си. Не никнат и очите на апатията които разпръснат ли блясък и прашец, затварят всички останали очи. Критичните погледи пускат корен
– два, а тях той изтръгва за да не тровят живота в цялата градина. Не никнат алени драки и драконовски корени, сляпа злоба и късогледа омраза, ялова харпия и кучи сърца, пуста същност и пясъчна девица, сребристи треви и виолетова поквара. Екстрактът от зорките очи спасява и от много плевели чийто имена не знаеше и други които изобщо нямаха имена, но все пак самите зорки очи са плевел и с него трябва да се внимава. Повечето цветя дори нямаха кураж да си ги отглеждат, защото имат неприятен вид и оставени без надзор заедно с плевелите опустошават цялата градина. Той обаче беше майстор и можеше да си ги позволи. Само той имаше очи на седем луди моми и очи на пустинник. Гордееше се и с хладните очи на жена без сърце, гаснещите очи на болен мечтател които предизвикваха непознати трепети в душата на всяко цвете, а всяко женско цвете желаеше повече от всичко да получи в дар. Ако можеха цветята да си крадат очи както хората си крадат цветя, а и всичко друго да му бяха откраднати. Цветята обаче не могат да се окрадат без да се убият едно на друго. Не заеме ли едното мястото на другото с всичките му отговорности, тревоги и болки, не може да има нищо от притежанията му. Цветята могат да даряват, не и да отнемат, макар и в тях да гори понякога това желание. Градината му предизвикваше завист у някои, у други амбиция, у трети възхита, любовни трепети и похотливи мисли, възвисени и не толкова възвисени чувства. Едни го ценяха, други го мразеха. Много женски го наричаха маниак който не разбира от живот, а само очи го интересуват. Пренебрегнати се чувстваха от отношението му. Харесваха градината му, но повече харесваха него, чувстваха, че са нещо повече от очите. Трябваше така да е, но той често не ги забелязваше. Изглеждаше изцяло отдаден на градината си. Дори печалбата от продажбите на букетите очи по празниците не го вълнуваше. С нея купуваше препарати за да подържа себе си и градината. Купуваше корени и семена, знания от другите цветя за отглеждане на очи. Рядко оставаше с женска да разменят прашец и аромати. Правеше го само тогава когато твърде му натежеше и се чувстваше като затварящи се, посърващи и вехнещи очи без радост. Тогава му се струваше, че вижда през тях. Като го казваше го мислеха за откачен. 
„Очите ни се наслаждават както ние се наслаждаваме на тях. Те ни смятат за красиви както ние ги смятаме. Даряват ни едно на друго, както ние ги даряваме…”
Смях и тревога предизвикваше с подобни изявления и все повече обикваше очите които дори когато се присмиваха и тревожеха го правеха красиво. 
Посади си стъклени очи и очи с очила, дресирани очи и очи – разбойници, очи на читател и очи на влюбена, десетки очи на пияници и очи на победители в живота и спорта, очи на златари и очи на сребролюбци, очи унесени в делника и съзерцателни очи, очи на диваци и еснафски очи, очи на щастливи празници и очи пламнали от ревност. Градината му ставаше все по-красива. Очите му растяха на няколко етажа. Премигваха и блестяха през нощта, носеше се сияние от тях. Надникваха страховито и приличаха на джунгла. От далеч започнаха да обикалят градината му и дома защото се бояха от странността му, а той не се чувстваше изолиран защото живееше сред своите погледи. Докато една нощ бродейки из тях откри непознат поглед. Беше съвсем мъничък и невзрачен. Примигваше с което издаваше живот, но личеше, че няма сили да го издържи. Сив, свит, приличаше на болно зверче. Не беше детски, но имаше почти толкова сили колкото и дете. Много потенциал, малко развитие. Разум се долавяше, но изглеждаше болен от нещо. Блясък почти нямаше. Очи без блясък са като цвете без аромат. Приличаше, че ще умре. Замисли се какъв може да бъде този поглед. Напомняше по нещо за всички останали, а не можеше да бъде никой от тях. Отвори склада си от познания за екзотични погледи, но такъв не откри. Или беше рядкост или някакъв мутант. Отстрани от него много погледи, дори ги повреди, но искаше да опази него на всяка цена, въпреки, че му се късаше сърцето за останалите. От тях поне имаше много, но този странник заслужаваше да покаже какво може. Няколко дни премигваше на границата между живота и смъртта. Изглеждаше по-зле откакто му се освободи място за съществуване. Ясно беше, че се нуждае от останалите погледи. Не само му пречеха, но му и помагаха. И градинарят отново ги пося. Внимаваше около него да няма зорки очи, завист и останали плевели. Поливаше го с най-хубавите препарати и ухания. Хранеше го с най-големите си красоти. Приведен беше ден и нощ майчински над него и погледа започна да расте. Съживи се, разтвори сияние. Различно, диво, възбуждащо. Имаше някаква дълбока интелигентност в този поглед и силен порив за живот. Формите на окраската в ретините му бяха различни от всички останали. Разбира се, всяка от всяка се различава, но тази беше уникална. Всяко ъгълче, всяка чупка отразяваше битието по свой различен начин, блестеше като ръба на нож, веселеше се по свой начин, гневеше се, отчайваше се. Чувствата се бореха. Оцеляваха силните, после слабите възкръсваха по-силни от тези които някога ги бяха погребали. Вечен кръговрат, пъстрота на свят, движение със своя закономерност напомняща хаоса, без да бъде хаос. Скоро новият поглед тъй го обсеби, че той забрави за всички останали. Хвърляше всички грижи в отглеждането му. Градината пламна в плевели. Зорките очи се извиха около своенравните и ги задушиха. Изсмуквайки силите им увеличиха своите стократно и плувнаха из цялата градина. Критичните погледи обаче също се бяха развили и се оплетоха около зорките очи. В борбата си извиха стебла подобни на бесилки и между тях умираха всички останали стръкове. От време навреме ги сечеше колкото да не стигнат до единственият поглед който сега го интересуваше. А погледът беше станал жаден и огромен, наситен с цветове и плам. В нюансите му беше стилизиран целият свят, размиваше се, взаимодействаше, същностите се разтваряха една в друга, лудуваха, гонеха се светлините, водеха се войни, утихваха в примирия, любов и омраза се гонеха, а погледа се разтваряше ли разтваряше и градинарят все повече потъваше в него. За другите цветя той просто полудя. Не забелязваше света около себе си, виждаше отражението на всичко в своя поглед. Спря да се грижи за себе си, не забелязваше какво се случва, отслабваше и изсъхваше, но се чувстваше още по-жив и още по-силен докато накрая…Ароматът му беше тъй слаб, че вече не се усещаше. Животът едва мъждукаше в него. Тогава се разтвориха границите между реалностите и той попадна в погледа за който се грижеше и през него видя себе си. 
Видя маргаритка. Почти задушена от тревата около себе си.
-Това съм аз.-произнесе с човешки глас и придоби паметта на човека. Допреди малко той беше отчаян. Дори желаеше да свърши със себе си. Седеше на един камък когато погледа му случайно падна в цветето и изживя цялата съдба на цветето, а то пожертва живота си, за неговият поглед. 



Магически и мистичен реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email