Тази, която липсва

Остана да витае в стаята му. Завивките миришеха на нея. 
Събуждаше се с чувството, че са прекарали нощта заедно. И леглото беше омачкано като от две тела. 
Усмивката й озаряваше стените. За части от секундата надникваше от ляво или от дясно и го караше да се обърне.
Шеташе зад гърба му. Дърпаше завесите, превръщаше се после във вятър. Само за нощ бяха заедно.
Нещо беше разстроена на сутринта, за някъде бързаше, много неща скри, почти не се познаваха. Това което му беше разкрила едва ли беше истина, дори името й не звучеше нейно. 

Имаше нещо друго някъде. 
Познаваха се от писма, не рубрика за запознанства. 
Просто грешка. Писала беше на свой съученик, а той от петнадесет години не живееше на този адрес. 
Отговори й от негово име. 
На второто писмо си призна. На четвъртото се уговориха да се срещнат.
Отложиха и се срещнаха едва на четиридесетото. Очите й му се сториха съвсем прозрачни, огледални, без собствен цвят, отразяващи и преливащи цветовете на всичко което виждат по начина който ги виждат. Разливаха се палитри, потъмняваха дъги, мрак се спущаше над езеро, слънчеви зайчета се гонеха из листа, мъгла се стелеше над пламнала колиба в джунглата, пролет капризничеше и сменяше одежди, дъжд валеше и от хълма не се виждаше добре непознатото и живописно градче. Косите й с цвят на тютюн, дълги, меки, пилееха се, хапеше нежно аромата им, пробождаше го по недокоснати точки на тялото и съзнанието. Едното й кучешко зъбче беше накривено, усмивката й асиметрична, казваше повече неща отколкото думите успяват имаше малка бенка на брадичката, лунички около нослето. Кожата й настръхнала, като пясъчна. Ниско по корема прикрит от ефирната мъх, малък белег, вероятно от детство, за който беше забравила, толкова незначителен, че с пръсти не можеше да се усети, а само с устни. Попита я за него. Замисли се, не успя да си спомни. Засмя се. Можеше да различи смеха й между десетки хиляди. Имаше леко налудничави нотки, разкъсваше просторите достъпни за нормалното съзнание, а зад тях толкова дълбоки, че свят се замайваше. Дясното й ухо беше по-солено. Лявото й рамо по-горчиво. Гръбнакът й гъвкав, гърдите й вирнати. Вратът й запечата формата си по върховете на пръстите му, каквото и да докоснеше, дълго след това с тях, сякаш го докосваше. Изпадаше в състояние на възбуда и бодър сън, изплаваше образа й, караше го да загуби представа къде се намира. Чуваше гласа й и думите които почти не разбираше, защото смисъла малко значеше за него, а хипнотизиращ беше нейният глас. Езикът й знаеше стотици танци, различни за всяко место на тялото му. Седем пъти излезе от стаята му и се върна забравила нещо, последният път да го целуне. Очакваше да се върне пак. Стори му се, че се върна и остана. Унесе се, заспа. Разсъни се едва след обед. Нямаше я вече. Спомни си, че си е тръгнала, но се колебаеше дали не се е върнала. Сънува ли или не сънува осмото отваряне на вратата? Тъй силно миришеше всичко на нея, сякаш беше излязла преди не повече от десет минути. Дали не е някъде наблизо. Да купи цигари или нещо друго? Чака я. Стори му се, че спокойно е приема това, че си е заминала. Но тя не си замина. Витаеше из стаята. Всичко му напомняше за нея. И не престана и занапред и когато спря да получава писмата й и загуби надежда, че ще получи. И когато я потърси на адреса на който и пишеше и разбра, че го е напуснала преди месеци, много още преди да се срещнат. Изглежда си беше крадяла собствените си писма от пощата на новите наематели. Хазяйката й нищо не знаеше за нея. Твърдеше, че е била странна жена. Плащала си редовно наемите, държала се учтиво, но живеела затворено. Нов адрес за връзка не оставила. Оттук нататък се губеха следите й. 
Струваше му се, че я вижда в края на улицата или да се качва в градски автобус. Втурваше се, често, да я гони. Най-често изчезваше. Топеше се като видение. Понякога я настигаше и се оказваше друга жена. Разменяха по няколко думи. С една от тях се срещна няколко пъти. Хубави спомени, но много различни от онези които се опитваше да възкреси. Продължаваше да витае в стаята му. Мина година и повече. Продължи да витае и когато в нея заживя друга жена, много по-различна от нея. Ниска и чернокоса, гъвкава и гальовна като котка. Смееше се гръмогласно, носеше очарованието на естествеността. Пишеше не толкова лоши стихове, но истинската й стихия бяха танците. 
Казваше, че и секса възприема като танц, а любовта е мелодията без която може, но в усещането има празнота. 
Отиваха й подобни сантименталности. Сладка беше. Вярваше в какво ли не. В онова което пишат поетите и че самата е поет. В Тибетската медицина, такава каквато я описват в женските вестници. В брат й, че ще й върне заемите и му даваше още. В дъртият брадат пръч който ще я направи изявена поетеса и който само се чудеше как да я вкара в леглото си, не че щеше да му стане. В колежките й които я използваха за интригите си. В красивата си шефка, че няма да потърси повече от нея интимни ласки както се случило веднъж преди пет години, но и двете били много пияни. В това, че той е един много тъжен мъж който тя прави щастлив. И в себе си, че е готова да направи всичко за да е щастлив. Понякога го дразнеше. Беше хлапе, сееше ведро настроение. Пийнеше ли, хрумваха й смели мисли. Искаше да тръгнат без посока на някъде. Качваха се на колата. Искаше дори да шофира тя, но не и даваше. Пътуваха без цел. Отсядаха в хотели като любовници. Хубаво беше. Но не като онези спомени които той искаше да възкреси.
-Какво ти е?-често го питаше, а той не винаги успяваше да й отговори уклончиво. Понякога мълчеше. Зад рамото и виждаше другата. Как се приближава към нея, целува я по рамото, гали гърдите й. Тя не усеща, но въпросителният й израз, започва да му прилича на възбуда. И той я люби и тя се заблуждава, че предизвиква възбудата му, че желаната е тя. 
Когато започнаха неприятностите й се промени.
Старият сладострастник й беше дал да разбере, че не получи ли от него това което желае, стиховете си ще може да чете само на съпруга си. Споделила с шефката си, ей тъй, за да й олекне. Но хубавицата се засмяла, посъветвала я „да му даде”, услужливо й предложила ключ за своя квартира, подиграла се с нежеланието й да се възползва и така пазила споделената тайна, че скоро цялата служба научила за нея. Вече не й беше уютно там, на глас си мислеше да напусне, а обичаше работата си. 
Опита се да бъде за нея онова, което по-преди тя беше за него. Малко радост, веселба, не щастие. Успокоителна таблетка, не самото лечение. Чашката алкохол, а не решението на проблема. Виждаше другата и любеше нея. Тешеше я, а другата изчезваше. Докато накрая изчезна напълно и той остана с една жена към която не изпитваше страст. Харесваше я и съжаляваше, залъгваше я, понякога успяваше, но вече се досещаше. Тъжно му изричаше:
-Ще побелея. За месеци ще побелея…
-Не говори така…-вяло й отвръщаше, целуваше пръстите й. И без да гледа в очите й, виждаше, че са просълзени.
Разсмиваше я с остарели вицове. Различен беше смеха й. Постепенно стиховете й и без помощта на онзи самозванец придобиха популярност, но тя беше спряла да пише. Неприятностите в службата отминаха, но му казваше, че никога няма да бъде същото. И между тях не беше. Мълчаха. Не се докосваха известно време, разминаваха се без да се поглеждат, докато веднъж му се усмихна асиметрично. Така както не се е усмихвала никога, а усмивката й много напомняше на онази с която някога беше се срещнал и му рече:
-Да танцуваме без мелодия. Какво ще кажеш? И да го правим с други, все същото. Двамата поне се познаваме. 
Полазиха го тръпки. Гласът й беше на непозната жена. Възбуди го, но и помрачи. 
После заплака. Пак рече:
-Ще побелея. За месеци ще побелея…
-Не говори така…-по-разтревожено от всякога й рече.
Не започна да побелява, а да се изрусява. Попита го дали й отива. Не можа да я възприеме веднага, но когато пак се усмихна асиметрично дъха му секна. Повече приличаше на тази която желае, а не на тази с която живее. Изпълни го диво желание, после някаква тревога. 
-Отива ли ми?
Не можа да й отговори, а тя пак изрече:
-Да танцуваме без мелодия.
Различно беше. Този път не се просълзи, а се закиска.
-Отива ми русото, потвърди го. Да знаеш колко твърдо го потвърди.
Струваше му се, че е по-висока. Знаеше, че е невъзможно, та тя беше на тридесет, а дори и на тринадесет да е, не може толкова бързо да увеличи ръста си. Харесваше му повече такава, но му се струваше, че полудява. 
Опита се да избие мисълта от главата си, но веднъж докато тя гладеше гардероба си, му направи впечатление, че полата й от есента която покриваше коляното й беше по-къса от миниполата която носеше сега. 
„Сигурно се е свил плата при прането…”-обясни си го, но побърза да сравни обувките от преди месеци с тези които носеше сега. Беше изхвърлила старите, но го забеляза, че тършува и когато го попита какво прави не успя да й отговори. Гледаше я смутено, а  под асиметричната усмивка се откри леко накривено зъбче.
Не разбра какво го пита. Мълчеше. Имаше злокобното усещане, че е другаде. Всичко е имитация на близкото и е напълно непознато. Тя пак повтори въпроса си, засмя се и той чу един отдавна забравен смях, не онзи който често отекваше в тази стая през последните години.
-Какво ти става напоследък?-едва когато го попита за трети път я разбра.
-Не искам повече да се изрусяваш.
-Цял живот съм била руса…
Секна му дъха. Навярно ужас прочете в погледа му и избухна в смях:
-Какво ти е? Шегувам се. Разбира се, че не си въобразявам, че това е естественият цвят на косата ми…Люби ме!
Сграбчи го за дрехата. Целуна го и леко го отхапа. Успя да й рече:
-Да танцуваме без мелодия?
-Какво искаш да кажеш?-засмя се и го повлече към леглото.
Не го търсеше. Беше забравил. Устните му сами откриха онзи незначителен белег, онова по твърдо място на кожата й ниско под корема. Спомни си, заболя го, липсваше му, не разбра коя. После забрави всичко и се отдаде на сладостта. 
Каквото и да се случваше приемаше го. Когато тя отново започна да пише почувства непознат копнеж. Преди изпитваше досада, сега искаше да чуе стиховете й. Не му разрешаваше да поглежда в „драсканиците й”, преправяла, не било четливо, нямало нищо да разбере. Иначе четеше с готовност. Не толкова изразително колкото преди, но достатъчно ясно. Нямаше вече рими, но имаше много повече образи. По-стойностни бяха. Не разбираше можеше да го оцени. Въпреки това старите му липсваха. Веднъж все пак успя да си открадне от чантата й един от листовете й.
Позна почерка. Не беше на съпругата му. За да се увери се разрови сред документите в сейфа си и откри старите писма. 
Беше почерка на другата.
Почувства я зад гърба си.
-Нещо нередно ли?-попита го.
-Не те разбирам.
-Остави я на мира.
-Коя да оставя на мира? Моля те, обърни се. Погледни ме когато говориш с мен. 
-Не искам да те гледам!-сухо й рече.
-Какво!
-Махни се от мен!
-Не можеш да постъпваш така…-хленчеше.
-Махни се!
-Майната ти. Да не мислиш, че си само ти.
Чу да се хлопа вратата. Върна се отново след петнадесет минути. Забравила беше нещо. Попита го, сигурен ли е, че иска да го напусне. Не й отговори. Лежеше, тресеше го. Вратата пак се блъсна. Унесе се. Чу я отново да шета из стаята. Прехапваше устни да не изкрещи: „Остани”. Приближаваше се до него, сядаше на леглото. Уханието й го галеше, влудяваше. Сънуваше, а не беше заспал. 
-Знаеш ли, - рече му тя-Не съм тази която просто тъй ще те напусне. Онази която бе за кратко си отиде.
Разколеба се, отвори очи и я видя в истинският й облик.



Магически реализъм

еротична фантастика