понедельник, 24 июня 2013 г.

Бай Спас - Мозайкаджията и любовта в края на кабела

Преди тридесет и пет години бай Спас беше алкохолик, но тогава беше и майстор – мозайкаджия, и не просто майстор като много други майстори, майстор малко е да се каже със златни ръце, защото започнеше ли да прави онова, което умее, божията сила сякаш изпълваше ръцете му и те вършеха чудеса, при вида на които клиентите му или замълчаваха ококорено или цъкаха с език, понеже губиха дар слово или понеже губеха дар слово откъртваха от устните си „ах” или „ох”, а славата му далеч из градове и села се носеше. Не умееше добре да се пазари,
но вместо него печалбата му защитаваха тези за които работеше. Вместо да се пазарят с него, те предлагаха колкото си могат повече, че да не им го отмъкне някой друг, защото дълъг списък на чакащи майстора се бе оформил и макар трудно би прередил някой друг без да се изложи и да пострада от сблъсъка, всички трепереха за мястото си в списъка, някои от години чакаха. Учудващо е като се има на предвид, че модата на мозайките в строителството и обзавеждането отдавна беше отминала. Правеха ги, но не беше това, което някога помнеше бащата на бай Спас, дядо Груйо (лека му пръст, Господ да прости него и пороците му).
Кризата в бранша, донякъде беше и в полза на майстора. Печалбарите се насочиха другаде, а той остана сред последните, тези които бяха родени за да създават това, което създаваха. Истинските творци, които докосваха сякаш с върхове на пръсти натрошената субстанция, за да й предадат нова цялост на нов живот. При тези условия, като се има предвид, че всичко останало му идеше от ръце, не толкова, колкото мозайките, но все пак достатъчно, бай Спас, дворец можеше да си построи, не само двуетажна къща с шест стаи и двеста и четиридесет квадратни метра жилищна площ. С хубава градинка и асма на двора, с гараж, напомнящ отдавна старчески дом, заради берящия в него душа, изживяващ последните дни стар, много стар Москвич. С кокошарник, кошара с едно агънце, с доста чиста кочина в която доволно грухтеше получилия за една година мандат шопар. С куче, което знаеше човешки или поне този език на който общуваше с бай Спас. Със слива, смокиня и череша. С кладенец и един умрял кошер. Повече от достатъчно за скромната му, радваща се и на малки неща душа, но далеч под наградата за способностите му, която можеше да има, ако не беше чепатия му характер и порока му. Съгласете се, че колкото и да е способен един алкохолик, не може да си гледа работата добре винаги. Започнеха ли запоите, седмица наред не можеше да пипне нищо. Оправдаваше се с незнайни болести, най-вече от космически произход, хората му кимаха тъжно, чакаха нетърпеливо, ругаеха го, но им беше тъжно за него, понеже нещо в него затрогваше. Движеше се из селото с разкопчан дюкян и напикан крачол, а често приятели и неприятели се възползваха, че в пияно състояние губеше всякакво чувство за собственост и му беше все едно дали пилеят негови пари или субсидии от галактическия съюз. После го болеше глава, тежеше му на стомаха, свиваха го гърдите, не го слушаха почти до идното пладне майсторските му ръце, а трепереха като на тези на баба Пелагия, която въпреки епилепсията си, тогава беше на деветдесет и осем. Опомняше се някак, не искаше никой да вижда, никой да чува, срамуваше се и страховити мисли минаваха в мрачното му съзнание и трябваше да потъне в работата си, да забрави цялото световно съществуване за да намери временно облекчение. Увлечеше ли се тогава, забравяше всичко и твореше. В истинският смисъл на думата твореше. Изключил главата си, оставил се на съзнанието на крайниците си. И те правеха чудеса. В това състояние нямаше кой да го мине.

Истината беше следната: Бай Спас не е Бог, понеже Бог е творец на всичко видимо и невидимо, а Бай Спас творец само на една вселена, за която дори не подозира. Тя се намира далеч, много далеч, в истинския космически смисъл на думата, в едно пространствено изкривяване предизвикало черна дупка. С нареждането на мозайката, Бай Спас събра отломъците пръснати из космическия вакуум, за да създаде звездите, планетите с астероидите им, а на една от планетите дори има живот, почти като нашия. И те като нас са шестизмерни, а си мислят, че са триизмерни. Пръстите на Бай Спас, докосваха само две от измеренията им, както пръстите на един техен Бай Спас, докосват две от нашите измерения. С тези две измерения може да се твори реалността, но не може да се научи много за нея, в тях изглежда няма живот.

Та, както казахме в състояние на махмурлук, Бай Спас беше ненадминат. Но не можеше да се продължава така, децата заминаха в града, да учат и не се връщаха, в началото със седмици, после с месеци, накрая изобщо. Пращаше им пощенски записи, понякога ги търсеше по телефона (тогава нямаше мобилни) и все не ги откриваше. Нещо го болеше, измисляше си рак, но беше душата. И тогава дори не можеше да работи, а само отново да се напие. Докато една сутрин си каза: „Край! Дотук!” и взе, че удържа на думата си.
Двадесет и пет години не вкуси алкохол. Дори капка, дори бира. Продължи да прави още известно време мозайки, но пазара напълно западна. Добре, че през годините си направи десет различни депозита, в десет различни банки, че и не ги докосваше, докато работите вървяха. Получаваше и рента от десетте си декара. Четири години и половина поддържаше връзките на една кабелна телевизия със селото. Умееше да се катери по покриви, въпреки възрастта си бе по-чевръст и от младите си колеги. Понеже беше на място и отзивчив, правеше ремонти дори да го извикаха в два и половина през нощта или по празници. Дори по коледа е ремонтирал антени. Почти се отказа, когато една вдовица на средна, предпочела тихия живот на село, пред този в града го повика, че телевизора и не предавал. Повреда с антената нямаше, оказа се, че натиснала бутона за видео на дистанционното и за това не бе й работил телевизора, а като даде необходимата команда и избрания канал проработи, разбра за хобито й, да гледа програми за възрастни нощем. Без дори да наведе глава му предложи да погледат заедно, но той поради една или друга причина, сам си знае каква, предпочете по-бързо да се изнесе. После кабелните оператори бяха заменени изцяло с цифрова телевизия, а новите чорбаджии имаха друга система, не им трябваше местен. Прие промяната спокойно и без друго, всичко до време. За спомен от последните му трудови години, остана няколко метра кабел, свит до писалището на което сега се намира компютъра му.
Вече споменахме компютъра. Е, трябва да кажем няколко думи и за него. Бай Спас дълго не скуча. Вече беше започнал по малко да си пие. Всяка вечер да си пие. По няколко бири или по няколко водки (но никога и едното и другото, както някога беше правил). Никога също, не пиеше сам. Тръгваше си от кръчмата влачейки крака, но вървеше в права линия. Заплиташе езика и си фантазираше на глас, понякога изтърсваше и някоя друга глупост, но съзнание не губеше. Това не беше човека от някога.
Преди тридесет и пет години, бай Спас беше алкохолик, а сега кротък, понякога весел, понякога тъжен пияница. Не и досаден, то нямаше и на кого да досажда. Не и зависим, пиеше само вечер: от шест и половина до онази чашка, след която щеше да стане опасно. Не поръчваше следваща, тръгваше си и се прибираше. В най-лошите случаи в двадесет и един часа и четиридесет и шест минути. После му беше самотно, но и той си имаше цифрова телевизия пред която дремеше, докато внука му – сина на дъщеря му го отвори за компютъра. В последната година момчето често гостуваше, по почивните дни идваше с гаджето си, една русичка и дребна, с лунички и дрезгав глас. Сладурана. Ключовете за вторият етаж станаха техни. Искаше му се да направи повече за тях и го боляха гърдите, че такива бяха възможностите му. Те и от толкова бяха предоволни и точно за това ги обикна повече. С компютъра в началото само го затрогнаха. Мислеше си, че е стар за подобни джаджи, но това беше същия човек, който на шестдесет и пет беше станал кабелен оператор. Младите му направиха регистрацията във фейсбук и му бяха първите приятели в списъка, след седмици той започна да им обяснява някои забити опции и хватки за привличане на публиката, а след месеци имаше по десет пъти повече приятели отколкото те. Максимално позволените 5 000.
Влезеше ли в мрежата, изменяше се.
Нямаше свидетел за да види, но ставаше по-млад с двадесет и осем години. Част от бръчките чезнеха. Косата му се сгъстяваше. Чертите му се изостряха и придобиваха една целеустременост, каквато никога не бяха имали. Никога не бе я имала и онази благост в погледа му и силно изразената емпатия. Мускулите му се стягаха, раменете му ставаха по-големи, гръбнака му се изправяше. Усмивката му придобиваше един многозначен израз, познат на повечето ни от младите роли на Харисън Форд. Всичко това остана тайна на стаята, за която самия бай Спас не разбра, но духа, който го обсебваше се чувстваше в мрежата. И беше симпатичен на всички. Започнаха да му идат и гости: от града, от по-далечни места. Предимно млади, на годините на внуците му и малко по-големи. Срещата им на живо, беше като среща във виртуала и бързаха отново да се срещнат във виртуала за да е срещата им истинска.
Там бай Спас, макар да си беше сложил актуална снимка в профила, макар да се държеше откровено и да се придържаше към реалността, имаше стотици лица. Не го осъзнаваше, но изваждаше толкова неизявени и противоречиви свои същности, че беше обяснимо защо е любимец на най-разнородни и далечни като разбирания за живота компании.
И всяка го привличаше за каузата, а с каузата на всеки бай Спас беше солидарен. Постоянно харесваше страници: от „Любов, секс и лудост” до „Страница на Свети Франциск от Аскизи” от „Каруци и мулета” до „Паралелни светове”. И това не беше просто натискане на бутона „харесвам”, а следене, четене, откриване на нещо от което душата му се е нуждаела без сама да го разбере.
Постоянно го канеха на събития и каузи, на които обикновено нямаше физическа възможност да присъства, но пък без да се превзема и да изписва изтърканата фраза: „душата ми е с вас”, наистина го чувстваше и без дори да пожелае правеше тъй, че да го чувстват.
Протестираше срещу кметовете на близки и далечни градове. В които беше стъпвал и не беше стъпвал. Протестираше срещу кметовете на знайни и незнайни села, а веднъж се включи и в протест срещу губернатора на една звездна система, която се намираше на единадесет хиляди парсека от Млечния път и поради разстоянието и скоростта на сигнала се оказа, че звездите там са угаснали преди единадесет милиона години. Не ставаше въпрос за шега или разюздана фантазия, а наистина за контакт и солидарност с чужда цивилизация. Протестираше срещу чалгата. Протестираше и срещу онези, които не обичат чалгата. Протестираше срещу турски, латиномерикански, щатски и всякакви други сериали. Също тъй се включваше в групите: „искаме следващ сезон на сериала...”. Протестираше срещу всеки (поименно) депутат. Друг беше въпроса, че също тъй беше приятел с всеки (поименно) депутат и участваше в групите създадени с цел негова защита. Протестираше срещу поведението на шеф, на шивашки цех, който в свободното си време пишел еротични стихове и тъй карал работничките си да се чувстват неудобно, а и ги експлоатирал, при това може да се каже: сексуално. Не, че ги е бил докоснал, хвърлил неприличен намек или даже погледнал по-така, но откъде ще черпи вдъхновение този „дърт, свит като ченгел пръч”. Протестираше и срещу унизителното отношение към животните, в случаите, когато ги използват за сравнение с неприятни човешки качества.
Трябва да кажем, че никого не обиди или не нагруби. Протестираше, но не го правеше с онази активност, която може да причини някому вреди, дори такива вреди, които представляват само душевно терзание. Протестите му бяха тихи, знак за съпричастност, който разбираше предимно само онзи, чието право на протест Бай Спас е искал да подкрепи.
Последното, което може да се каже за Бай Спас е: лицемер. Не можеше да си обясни поведението, но основна кауза му беше: „да защитим правото на всеки да си има кауза” и освен това, той наистина разбираше всекиго по отделно, чувстваше болката му и гнева, дълбоко в себе си усещаше чуждото неодобрение, а все го мъчеше мисълта, че не ги разбира и се мъчеше да ги разбере. Колкото по-добре ги разбираше, толкова по-добре разбираше и себе си, а това беше истински болезнено.
Докато една нощ се стресна на сън и почти на бълнуване изрази една много стройна и вярна мисъл:
-Тогава бях алкохолик, защото желаех да съм алкохолик. Защото исках с нещо да отблъсквам хората. За да не се разсейвам, за да остана сам със своите мозайки и своето творчество.
Разрида се. Струваше му се, че егоизма му е погубил младините и не е дал онази любов, която е можел да отдаде.
Хленчи четиринадесет минути след които заспа, а на утринта не помнеше нищо. Често усещането на онова, което изрече на глас го полазваше. Изпълваше го, макар и неясно беше особено потискащо.
И добре, че беше ритуала с бирите в кръчмата, че да се поотпусне, да позабрави и да гледа на нещата по-спокойно. Никога не вдигна в кръчмата скандал, а започнеха ли от съседни маси, отрезняваше и си тръгваше. Прибираше се у дома и пак пред компютъра във фейсбука. Никога не писа като пиян. Дори когато беше порядъчно замъглен се изразяваше гладко. На няколко пъти беше по-освободен, което на хилядите му приятели изглеждаше чаровно, но никога не и лишен от задръжки.
Включваше се в каузи: „необходимост от смъртни присъди” и „не са цивилизовани суровите наказания”, „да помогнем на Кика от Хасково да не пее”, „искаме песните на Кика от Хасково”, „графоманите в мрежата на ГУЛАГ”, „искаме истинска свобода на Словото”.
Две седмици преди Спасов ден, един от многохилядните му приятели го покани да участва в групата: „Да не се допуща Бай Спас – Мозайкаджията в кръчмите”. Учуди се, но неособено, одобри заявката. Реши, че е шега. На това мязаше. На шега на някое момче от селото. Просто приятелска усмивка, нищо повече.
Позасмя се. Симпатично беше. Държавата се тресе. Правителство ще пада, поредното. Не се знае после как, накъде, кой...Но трябва! Нали трябва да се обърне каруцата, че да има много пътища. Особено, когато не се вижда път. И точно в този момент, някой да отдели внимание и на Бай Спас.
Хем му смешно, хем сълзите, които му потичат не са от смях, а от затрогване.
Шеговито с шегата. Започва да подкрепя каузата, активно участва. После го гризе съвестта, че при такива сериозни събития, той отвлича внимание. Но от групата желаят неговото участие и не желае да бъде високомерен. И тъй, шегува се със себе си, но до един момент.
Който и да е бил създателя на групата, каквото е да си е мислил, не се получава според очакванията му. Явно участниците вземат насериозно шегата. Няколко жени се нахвърлят на Бай Спас, махат му с пръст, колко лошо нещо е алкохолизма. Пращат му линкове на материали за вредата. Един психолог му предлага да го лекува. Скоро и един психиатър. Как да им обясни Бай Спас, опитва се деликатно, прави го деликатно. Но като, че ли е ужилил онези жени. Започват да му обясняват, че всички го обичат и е за негово добро. Да им обясни шегата – не се получава, а и как да се получи като вече не е шега. Някакъв тип, който предлага всякакви хомеопатични продукти също иска да му помогне. Трябвало да си маже палците на краката в разтвор от билка растяща в Хималаите, можел да си я получи еди си кога и преди Бай Спас да е реагирал, онзи казва, че му я е пратил с наложен платеж. То парите Бай Спас ще намери, няма да се излага и да му я връща, но жените продължават да му махат с пръст и да му казват колко благородно са постъпили с него и да не му хрумне да не изпълнява предписанията.
Иска му се да напусне групата. Става му неудобно. Както разбра от всички медии и големи сайтове, протестите кипят: „Красиви, интелигентни, млади, материално осигурени представители на средната класа протестират”. Това е сериозно! Много сериозно! И го радва! От десет хилядите каузи, в които участва през последната година беше останал с впечатление, че повечето хора в България едва скърпват двата края, а то...улиците пълни с „материално осигурени представители на средна класа”. От официалните статистики пък беше научил, че 29% от българите изобщо не докосвали книга, а то какво се оказва, въпреки това повечето били интелигентните. Сега е време да подкрепи този „прекрасен, нов свят”, а той се занимава със себе си. Трябва да напусне групата.
Почти го прави. Но се сеща, че душата му, извратената му същност просто си търси оправдание, държи се високомерно и бяга от хората, които му мислят само добро.
Продължи да влиза в групата. Не му вярваха, че вече цяла седмица не е отишъл в кръчмата. 
Издържа и втора. До Спасов ден.
Тогава пет хиляди приятели му честитиха именния ден. Осемнадесет хиляди го отбелязаха в снимка. Не му остана време дори да влезе в групата, иначе щеше да разбере, че там шегата най-сетне се е разбрала.
Беше двадесет и три и тридесет и три минути, когато уморен изключи компютъра, потърка очи. Наведе се зад бюрото, ръката му откри забравения кабел.

Провиси го на лампата и се обеси.  

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email