вторник, 15 апреля 2014 г.

Дърт циганин

Умрял е през нощта. В ареста. Сърдечен пристъп, не можело е да бъде предвиден. Разстрои ме. Оставаше ми месец до пенсията. Прокоба ми се стори, старият циганин изглеждаше жизнен. Дори се шегуваше, мъдруваше на глас. Симпатичен човек. И той с половин ухо като мен. Питам го как се е случило. Казва, че е младежка история. Буйни години, ножове. Детска му работа. Глупаво било. Заради жена, разбира се. Малко го било срам, малко се гордеел с този белег. Който не се срамувал от нещо в младостта си, няма защо да се гордее, че е остарял. Усмихна ме, мъдро беше. Разказах му историята и за моето ухо. Кимна няколко пъти с глава. Каза ми, че и моята не е лесна. Престъпник, но симпатичен човек. Помислих си, че няма цигари. Поднесох под носа му пакета. Напрани отрицателен жест. Отказал ги бил, съжалих, че аз не мога да ги откажа, той ми рече:
„То бебетата се отбиват от кърмата, та възрастен човек от цигари ли, да не може да се откаже?”-оголи в усмивка четирите си жълти зъби. Циганска му работа. Полюбопитствах откъде е свил желязото. Посивя лицето му. Наклони глава. Нямаше да каже. Не беше и моя работа да го разпитвам. Утре щеше да говори. Написах в рапорта, че се е подчинил веднага, а направи опит за бягство. Трошката му се задави. Опита се да превключи на наклона, скорост и не можа да тръгне. Къде си мислеше, че е тръгнал да бяга с тази таратайка при това натоварен. Каросерията на мистериозното му возило пълна. Кабели, капаци от шахти, корпуси от машини, мрежа за ограда, чисто нов лост за щанга, макара с меден проводник, всевъзможни метални части чиято функция не успях да отгатна, а той не обелваше дума за това къде е правил ударите. Иначе си призна, че е рецидивист. Веднага, дори не си спомням как го попитах и изобщо попитах ли го. Призна си и това, че цял живот се е занимавал само с това. Предавал е метали в пунктове за вторични суровини. Говореше за нарязани оръдия и кранове, мостове и стълбове. Арестуван е бил десетки пъти. Казах му да млъкне. Стори ми се, че ме будалка с оръдията. Стана ми смешно, но исках да остана сериозен. Беше на осемдесет и седем. Не изглеждаше чак на толкова. Попитах го, не го ли е срам на тази възраст. Наклони глава като дете и ме разсмя. А мен не ме ли е срам на моята възраст да си правя среднощни гонки с цигани. Работа ми е, но не ми отива. Вече не ми отива. А той си е дълбоко убеден, че също му е работа това което върши. Разликата е само, че за мен има пенсия, за него няма. Кой знае колко ще му лепнат. Ударът му е сериозен. Някои от нещата можеше да продаде с пъти по-скъпо отколкото щеше да вземе от предаването им във вторични суровини. Възможно е и малкият камион да е смятал да остани за отпадъци. Не показа никакви документи, а за шофьорска книжка веднага призна, че няма. Вероятно возилото е било паркирано от години, откраднал е от другаде гумите, напълнил го е с бензин и да го няма. Находчив човек, ядосан му съм само за капаците на шахтите. Създава смъртоносна опасност, пълна безотговорност. Казах му го, изсумтя нещо. За миг ме вбеси, но ми мина. Даже ми стана смешно, после пък ми дожаля. Няма да доживее излизането си на свобода, ако присъдата му е ефективна. Помислих си го, без да предполагам колко скоро ще се сбъднат думите ми. 

Съдебната експертиза беше категорична. Починал е от естествена смърт, без никакви следи от насилие по тялото си. Пази ме нещо отгоре. Старецът е можело да се удари с някое от железата си или както бягаше да се нарани. Тогава щях да си имам много неприятности и то месец преди пенсията. 

Ужас ме овладя при мисълта. В две престрелки съм влизал през тези двадесет години. Единият случай дрогиран млад човек. В другият пиян възрастен човек. Хиляди семейни скандали. Десетки смехотворни опити за кражби с взлом повечето в нетрезво състояние. Дясното ми ухо е клъцнато. Жената която ни извика по спешност, че мъжа и ще я убие, при схватката която последва между мен и него, забрави на чия страна е, припомни си изглежда колко го обича и ме издебна в гръб. Бутилката се е строшила в главата ми. Месец лежах в болницата със сериозно мозъчно сътресение, а ухото на половина. От тогава главоболията ми зачестиха. И са ужасни, а минаха петнадесет години от случката. Не казвам, че съм живял в непрестанен екшън, но имало е какво да ме сплаши повече от това което ме ужаси сега: че старият циганин е можело да се нарани, а да бъда заподозрян, че имам нещо общо с настъпилата му смърт. Седмица след случката бях напрегнат и тревожен. В психическото състояние в което се намирах не бих успял да изкарам и година на тази служба. Утешаваше ме единствено мисълта, че скоро и без друго няма да я имам. Поотмина ми, но мисълта ми още дълго витаеше около старият циганин. Свитото му тяло, лукавият му поглед, ведрото му поведение. Струваше ми се, че е искал да ми каже нещо, но не е намирал начин. Какво ли е, било? Странен тип. Как ми се изплъзна само! Реши го и напусна ареста духа му. Какви ми минават само през главата. Не са за мен, напрегна ли се много да мисля, боли ме главата. Затъпял съм ужасно, от удара с бутилката ще да е, не от професията ми. Ама, за тези капаци от шахтите си заслужаваше присъдата от която се отърва. 

Мисля си за него, пак съм на дежурство, остава ми седмица до пенсията и какво да видя….

Странното возило. 

Движи се като квачка, пуфти, ръмжи, пъшка и пуши като ТЕЦ. 

Пускам сирената. Давам знак да спре. Не се подчинява и на същият наклон спира. 

Изненадата е шокираща. Оказва се той….

Мисълта, че му е брат близнак, веднага ме напуска. С отрязано ухо е. 

-Ти нали….-не казвам нищо повече. Надниквам в каросерията – желязо. –Сега прекали! Ще ми кажеш ли откъде го сви!

В случая не е най-важният въпрос, но другият е толкова абсурден, че не успявам да го задам.

-Кажи и ще те пусна!

Мълчи. Посягам към белезниците. Тогава си признава:

-От ада го откраднах. От ада откраднах казана в който врях. 

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email