събота, 16 март 2013 г.

Домакински уреди

„Този кабел води към хладилника…”
Задушлива миризма се носеше от печката. Опитваше се да проследи кабелите за да разбере кой е нейният и да го издърпа от контакта. Изглеждаше, че я беше изключила, докосна на няколко пъти с ръка и котлоните и фурната, студени бяха, но миризмата на изгоряло ставаше все по-остра.
„Този май е на печката, не този е на скарата…А този, този е на грила…Този…Не този е на камерата с дълбоко замразяване…Истинска плетеница е тук…Дали не трябваше да изключа бушоните…Ама как вони само…Ще отворя прозореца…Ще се задуша…”

Отвори прозореца. От свежият въздух й се замай свят, дори си помисли, че ще падне и наддаде възклицание. После почувства порив. Не да падне сама, а да полети. Да разтвори ръце и да полети. От десетият етаж. Сигурно полета й нямаше да трае и секунда. За миг реши, че си заслужава. От толкова кратки мигновения се беше лишила в името на спокойните си години, а сега и се струваха, че са отлетели също тъй бързо както биха отлетели кратките мигновения които не беше си позволила да има сред спомените. Онзи спринтьор във влака. Чувстваше се повяхваща, докато я ухажваше изведнъж й се стори, че е пак момиче. Пожела го и се опомни, както сега пожела да полети. 
Насълзиха й се очите.
„От дима е. Люти ми на очите. Няма от какво да съм недоволна. Скоро ще имам и внуче, а още съм физически здрава. Стига да опитам мога да родя по-малък чичо или леля на внучето си. Да, мога. Здрава съм и ако дома е крепост за мъжа ми, за мен е престол. Той тук се крие, аз тук царувам…И довечера ще си пусна филма или ще излезем на кръчма. Няма от какво да съм недоволна. Люти ми в очите. От дима е.”
Но вопъла разкъсваше гърдите й. Потуши го, но паниката от миризмата на изгоряло се усилваше…
Зарови пак из кабелите.
Бяха увити зад масивната печка. Опипвайки разбираше кой кабел за кой уред е, но се объркваше. Заплете ръката си във възела. Изпищя. Стори й се, че е хваната в капан, че е в пипалата на зъл октопод. За миг си представи как умира в страшни мъки. Отдели се от ужас от тялото си. Виждаше се пленена между кабелите, а печката започва да дими все повече и повече. Задушава се и кашля, дърпа ръката си, а около нея танцуват пламъци. Вика за помощ. Дългокосото момче от долният етаж дочува. Намаля музиката, но точно тогава от дима тя вече не може да си поеме дъх. Пламъците вече идват към нея. Момчето пак усилва музиката. Две кискащи се първокласнички слизат по стълбите и виждат пелената дим която се процежда под процепа на вратата. Чудят се какво да правят. Пламъците се приближават към нея. Косата й се запалва, а тя крещи…Докато момичетата звънят по вратите за да намерят помощ вече горят и дрехите й. Късно идва пожарната…
Като в кинокадър мина всичко това през главата й, но измъкна ръката си. Беше близо до инфаркт и ясно го съзнаваше. Минути минаха докато пулса й се успокой. Реши, че няма да бърка повече отзад, но вече из кухнята се стелеше дим, преди малко само миришеше.
Трябваше да направи нещо, за да не стане пожар.
Помисли си пак да изключи първо бушоните, но се сети за компютъра на дъщеря си. Работеше в другата стая. Чувала беше, че нещо в тези машинки се повреждало, ако не се изключат с някакви си там, техни програми, за които нямаше никаква представа.
„Защо го оставя така! Голям скандал ще й вдигна като се върне…”
Да се обади на пожарната й се стори глупава идея, да викне съсед – смешна. Ще има да я разправят после как с един кабел не може да се оправи.
Набра кураж, рече си, че от страх едва не е умряла преди малко, не от друго.
„Та аз съм си в царството. Повече от времето си прекарвам в тази кухня. Как да не се справя! Как! Някакъв си щепсел…”
Отново зарови зад печката. Все по-гъст дим излизаше.
„Този е за кафе – машината! Този е за тостера! Този за…какво ли е…Май е за печката. Не, ето го за печката. По-дебелият.”
Плъзна ръката си за да види докъде води. Беше наслоен с прах и нещо лепкаво. Погнуси се, но се увери, че е за печката. Дръпна го.
Отдъхна. Усмихна се.
„А този кабел за къде е…”-разклати го, внимателно го проследи с пръсти. Кабелът не водеше никъде. Не свършваше, а изчезваше. Ръката й се докосна, до нещо отдавна забравено. Приличаше на жива плът, но не…
-Този кабел води към мен! – изрече нещо което не разбра и се шокира от думите си. Разклати кабела.
-Води към мен!
Сълзи, а после безумие изпълни очите й. Дръпна щепсела и се изключи.




мистичен реализъм

1 коментар:

Follow by Email