вторник, 20 май 2014 г.

Книжен плъшок

Точно в пет и тридесет, сутринта, си имам лапички. Малки, сиви, бият клавишите по-добре от пръсти. Космати са и знаят какво правят, забавляват се. Създават ме. Творят човешкият ми образ. Не се ли справят, ще си остана завинаги в недоизказаното. Под водопада на думите и над лавата им, обгърнат в пушека и парата им. Умопомрачено, беззащитно същество, нямащо разума на човек и инстинкта на животното.
Някъде към осем, обикновено още без десет, но понякога и без една, без две минути, вече съм себе си. 

Странен вид върколак съм. Не във вълк, а в огромна мишка се превръщам. Всяка нощ, до сутринта. Ако напиша това което трябва, магията пада. Отново съм висок и рус, хубавец, издаван тук там, познат в литературните среди и не само в тях в последните няколко години. Превеждан съм. На конференции съм канен. Отказвал съм. Предизвиква любопитство поведението ми. Отблъсвам жените които се опитват да се домогнат до мен. Не знаете какво ми струва. Желан съм. Влюбчив на всичко отгоре. Разкъсвам се. Ужасно е. Отказвам и интервюта, тях по друга причина. Не разбирам какви ги пише плъшока ми. Отвратителен е, харесват всичко онова което напише. Когато се опитам да пиша аз, с човешкото си тяло, ако се получи нещо никой не вярва, че е мое. Клатят глава, казват, че е слабо. Съгласявам се, а плъшока си не разбирам. Сложен ми е, потънал в мен, по-дълбок и изискан, по-чувствен и животински първичен. Гаден плъшок. В крайна сметка започна да ми носи успехи. Все по-четени ставаха книгите му, все по-познато името ми. Отначало това ме блазнеше, все повече ме потискаше. Не исках да се показвам, исках да се скрия както се криеше той. Някой ден ще разберат. Продължава ли все тъй, ще разберат, а не мога вече да овладея славата си, както не мога да овладея трансформацията си. Пише и по-талантливо. Иска най-доброто за мен, а аз не мога да го възпрепятствам да ми го дава. Иначе е скромен, не иска тенекия сирене, а куп стари вестници сутрин. Миризмата възбужда мислите му. Лапичките му парят преди да заиграят по клавишите. Ръфа хартията и пише. Понякога само дими цигара в пепелника до него. Дори не я допушва, запали я и започне да пише. Представяте ли си една голяма мишка с цигара!
Веднъж в блока стана пожар. Трябваше да излязат всички по аварийното стълбище. Пожарникарите нахълтваха през прозорците за да помогнат на тези които не са успели да се евакуират. Едва не го откриха тогава. Добре, че беше увит в дим, а часа осем без три минути, точно когато ставах отново човек.
Веднъж в дома ми нахлуха крадци. Блъсна ги в тъмнината уплашеното ми животинче. Помислиха, че е куче и изчезнаха. Ако се беше стигнало до сблъсък, сигурно щеше да ги разкъса и тогава щях да си имам огромни неприятности. Къде щях да крия труповете? Не, аз не съм престъпник. Щяха да ме разкрият, а после тайната ми сама щеше да излезе наяве. Навярно щях да завърша живота си, подложен на изследвания.
Често ми идеше сам да се предам. Напоследък още по-често. С успехите ми се увеличиха и жените с които контактувах. Близостта им, ме караше да чувствам болезнено чувството за изолация. Все по-унил ставаше човека ми, а плъшока сутрин по-буен. Проклятие.
Не мога да си спомня откога започна. Бях затворено дете, обичах да чета. В книгите живеех, живеех като в истински свят. Другите деца ме подиграваха. Викаха ми книжен плъшок. Обиждаше ме, болеше ме и изглежда за да се съглася с тях и да престана да ги мразя, за това, че несправедливо ме обиждат, съм решил да стане истина това в което ме винят. Може и това да е, но спомням си и друго. Баща ми често ме заключваше в мазето. Боях се, за да не се страхувам от мрака, възможно е да съм пожелал да бъда като мишките които в него съществуват.
Баща ми ме затваряше в мазето защото позволявах да ме обиждат в училище, позволявах да ме обиждат в училище, защото баща ми ме затваряше в мазето. Омагьосан кръг.
Или така съм се родил. Възможно е да съм опитна мишка, избягала от военна лаборатория. Ни мишка, ни човек. Не знам, много е талантлива. Аз не съм. Използвам й способностите. Печеля внимание и симпатии и чувствам по-дълбока самотата си.
Днес не издържах, знаете ли, тя е прекрасна. Имало е хубави жени около мен. Много хубави жени. Повечето са ме желаели. Някои и диво. Мразили са ме, че ги отблъсквам. Горд и надменен са ме наричали. Дори е имало и такива които ми мъстят. Трудно ми е било, много трудно даже. Целували са се притискали са се в мен. Два пъти си позволих да правя бърз секс, но не в дома. Веднъж във входа на една кооперация, а веднъж на бюрото в канцеларията в която някога работих. По-трудно е ставало след това да ги отбягвам. Няколко минути наслада ми струваха месеци угризения. По-добре без нищо, отколкото да свърши тъй бързо и печално. И двете жени с които съм имал близост са желаели да остана с тях и през нощта. Как да им призная, че ставам огромна сива мишка. Не можех. Тази новата обаче беше вълшебница. Тъй ме гледаше, че разсъбличаше. Тъй ме гледаше, че сякаш галеше. С пръсти ме изписваше, до костите ми стигаше, мислите ми като коси разресваше. Побъркваше ме. Искаше ме. Страстно беше, налудничаво. Козината ми настръхнала. Мислех, че настъпва трансформацията, макар до нея имаше още часове. Разумът си губих. Устните й бяха разтворени, езичето играеше по тях. Нещо ми говореше, но не я и чувах. Гледах само устните й и езика. Чувствах ги по себе си. Целунахме се. После, после й разказах. Прегърна ме.
-Слушай! – рече ми- Проклятието ще свърши….
-Нима ми вярваш?
-Да предположим.
-Не ме ли смяташ за луд?
-И какво от туй, ако те смятам, искам те.
-Но аз не съм луд.
-Още по-добре.
-Не се ли отвращаваш от мен.
-Не. Не се отвращавам. Искам те.
Не вярвах. Няма по-страшно от мишките за жените. Не вярвах, но тя дойде с мен. И правехме любов. Правихме любов почти до сутринта. Почти до часовете в които започна да настъпва трансформацията.
Мислех си, че ще избяга, а още по-възбудено ме гледаше. Още по-възбудено и по-възбудено. Докато се превърнах в огромният книжен плъшок, а с нея също започна да настъпва трансформация.
Нямаше време да осъзная. Толкоз бързо се измени. Стрелнах се към вратата. Заключена. Ключа на вратата, но с тези лапички само клавиши можех да бият.
Тя стоеше зад мен извила гръбнак. Гледаше ме страстно, очите й с възбуда изпълнени.
Опашката й настръхнала, а зъбите й остри. Огромна оранжева котка.
-Ти призна за проклятието си, но аз премълчах за своето.
Скочи върху мен.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email