понеделник, 19 май 2014 г.

Очите ми - руси, ноктите - кървави

Събуждам се. Клъц. Няма го съня. И него го няма. Присъни ми се. Струва ми се, че сега сънувам. Заедно сме от шестнадесетгодишни. Сърцето ще му изтръгна! Седем часа е, без десет минути. Вече е светло. Ама, че започва пролетта. Дъщерите ще ме утешават. Мамка им! Те обичаха повече него от мен, но с мен сега ще са солидарни. Сърцето му ще изтръгна! Няма да се върне, ясно е. До сутринта не се е бавил никога. Закъсняваше. От месеци закъсняваше. Последните седмици ми призна. Защо ли изобщо го казваше. Беше пропит цял с парфюма й.
Очите му се взират в мен, виждат нея. Една детинска обърканост чета, смут малко, сексуална лакомия. Той дори не я обича. Чета го в погледа му. Има някакво обожание, но и съмнение. Много съмнение. Гледа като обърнат джоб. Изпразнен от себе си. Открил груби вътрешности. Напълно изповядан. Изглежда нищо. Има една мъничка дупчица. През която са се излели всички ценности. Всички натрупани през двадесет и една години семеен живот. Беден е, будещ съжаление. Умоляващ, искащ обич. Всичката която я е имал се е изсипало като пясък през дупчицата. Страх ме е като ме гледа така. Ужасява ме като ме гледа така. Това не е и поглед адресиран за мен. И е по предателски и от парфюма й, и следите червило. Когато в началото се досетих си помислих да го ударя с него. Глътнах гнева. Не исках да свеждам ръст. Просто не исках. Лошо ми беше. Мислех си, че е приключение. Опитах да се досетя коя е. Не успях. Подозренията ми само ме направиха враждебна. Сърцето му ще изтръгна! После ми мина. Но нещата се задълбочиха. Изпусках го. Не присъстваше в себе си. Хранеше се на масата ни остатъка му, това което не беше успяла да изсмуче. Дори от умората си не се оплакваше, а изглеждаше скапан. Накрая призна, а после – нищо. Промяна нямаше. Аз и без друго знаех. Всичко си продължи както е било. Трябваше да направя скандал. Трябваше да се разплача, да се разкрещя. Не успях. Косите са ми руси. Не им отива да се държи собственичката им като пренебрегната домакиня. Кланят им се. Непознати и приятели, мои приятели, че и негови приятели добри. Изкусени мисли играят под тях. Просто играят, нищо сериозно. Дори когато съм се опитвала да го допусна, не се получава. Умея да се държа и фриволно. Изкуство е, да го правиш, без това да е загуба на стил. Умея да изглеждам достъпна, така падат границите в общуването. Но това е маниер. Забежката ми е останала чужда. Не съм се нуждаела никога от нея. Вдъхновяваща е мисълта, че е възможна. Дава чувство за свобода, но желание съм нямала. Кой знае всъщност, може и да съм го потискала. Едно е ясно – косите ми са руси. Не ми позволиха да му падна на колене. А и не съм сигурна дали това щеше да го задържи. Може би? А, заслужаваше ли си на тази цена? Дори и да си е заслужавало, твърде много въпроси си задавам, за да бъда удовлетворена след това. Щях да го намразя, а сега….имам правото да мразя себе си. Защото всяка друга омраза, може и ще бъде използвана срещу мен в съда пред който всички заставаме. Спомних си какво сънувах. Забивах нокти в гърдите му. Забивах ги дълбоко. Гледаше ме въпросително. Ни болка, ни ужас се изписваше по лицето му. Просто ме питаше „защо” и понасяше. Изтръгнах сърцето му. Не приличаше на сърце, а птиче гнездо което се разпадна между пръстите ми. Изтече жълтък, не кръв, но ноктите ми се боядисаха кърваво. Тогава той се натъжи. Седна на креслото, загледа се в поставено на масата перпетум мобиле и се превърна в стар наш познат. После се събудих. Цялото легло беше вмирисано от парфюма й. Призля ми. Пропила се в кожата му се беше настанила и в леглото ми и в дома ми, навярно и в мен. Миришех на нея. Сърцето му ще изтръгна! Ама какво сърце, тя вече го е изтръгнала. Чувствам косата си по раменете като приятелска ръка. Руса е, силна е. Дава ми кураж. Не й отива да плача. Бъркам в тоалетката. Откривам онзи лак за нокти, кървавият. Лакът на кучката. Така си го наричам. Не си го слагам. С тази коса и този лак, обществено опасно е. Знам ефекта. Тъй се запознах и с него. Косите ми – руси, ноктите – кървави. Такава ме видя и всичките други забрави, а аз забравих кървавия лак. Купувам си такъв, минава срок на годност, изхвърлям, следващ си купувам, пазя го за случай, без да мисля, че такъв ще се открие, ала ето. Ще се позабавлявам днес. Още е седем часа и десет минути. Бодра съм вече. Лакирам се, даже е възбуждащо. Защо не избяга по-рано, а? Сърцето ти ще изтръгна! Отмятам назад глава. Чакам лакът да изсъхне. Затворила съм очи и го гоня от мислите си. Имам си свой живот, нали? Както той! Имам си руси коси и кървави нокти! Лакът е изсъхнал отдавна. Седем и половина. Седем и половина е вече. Гледам часовника и пред очите ми спира секундарника. Като, че ли го омагьосах. Не, не е навит. Няма и да го навия. Не бързам. Лакът е изсъхнал. Чувствам го обаче още влажен, но и топъл. Ноктите ми пулсират. Навярно се обличам около час. Нямам представа колко, тъй ми се струва. Много време имам. Много време имам, за да избера и за да променя. Тръгнах решително. Стигнах до ъгъла и се върнах. Боях се от себе си. Ноктите ми щяха да се забият в нечие лице. На първият или първата който ме заговореше, независимо дали ме пита за него, защо съм сама, как да намери автогарата или какво е мнението ми за белите мечки. Кръвожадни бяха ноктите ми, полудели. Желаеха да раздират гърбове, да драскат по стени и изтръгват сърца. Прибирах се. Изчиствам лака от ноктите си. Спала съм достатъчно, но от яд към света, лягам и заспивам отново. Присънва ми се, че забивам ноктите си в нечии гърди. Късно вечерта ме пробужда телефона. Съобщават ми за него. Починал е. Получил е внезапен сърдечен разрив. Станало е точно в седем и половина, сутринта. Поглеждам ръцете си. Бях изчистила лака, но ноктите ми отново кървави.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email