сряда, 21 май 2014 г.

Игра с времето

Юли е, здрачава се. На беседката в двора съм. Хладът пълзи като милувки по тялото. Нощниците и на трите са прозрачни. Зърната им прозират. Едната чурулика. Другата говори глупости, третата мълчи, тя все мълчи. Аз също. Колегата развива теорията си за антигравитацията. Опитват се да го слушат. Не го разбират, но са заблудени, че го разбират. Той също не се разбира. Някъде в сянката наблизо някой моли за цигара, ридае. Ридание се слуша и зад решетките на остро, мъжко отделение. От женско пак долитат песни. Вечер е така. Много се пее. Мълчаливата нимфа е много хубава. За пръв път е пусната навън. Не съм я виждал, а от седмица съм на свободен режим. Иска ми се да я заговоря. Струва ми се, че трепери. Мога да я прегърна. Сигурно ще
облегне глава на рамото ми. Тук да намериш близост е по-лесно отколкото навън. Но ръцете ми тежат, устните ми са като чужди. Мислите мои, но най-печалните които съм имал. Мисля за бягство, а няма къде да отида. Няма смисъл от него, тук би трябвало да се чувствам добре. Поне тази вечер би трябвало да се чувствам добре. Буйните ще заспят след по-малко от час. Погълнали сме вече лекарствата. Моите не са силни. Не ме лишават от воля, нито погубват демона ми. Заместват чашата шампанско или телевизора. Успокояват, нищо повече. Мисля си обаче за бягство. Няма да прескачам огради, ще си мина най-официално през централният вход. Портиерът дори няма да ми обърне внимание. От толкова време съм на свободен режим, че не будя любопитство. Затворена ли е будката в двора на диспансера, сестрите ме пращат да им купя кафе от барчето на спирката. Купувам и вафли, цигари, дъвки и безалкохолно на заключените. Случвало се е да внеса патрон водка на някой от алкохолиците. Сериозно нарушение, при това не искам комисионна. Обикновено за такива услуги се полага. Двойно, че и тройно цената на напитката. Правя го и аз не знам защо. Както правя всичко останало. Тук в лудницата, а и преди това отвън. Експериментирам със свободата си, изглежда. Или не я разбирам. Не ми и трябва да я разбирам, за да знам, че тук имам повече. Ясни са правилата, а неправилното мислене е част от тях. Лесно се научава как да се държиш за да излизаш на двора, а после и от двора навън, да се прибираш по-късно от задължителният час, да те пускат санитарките по-рано от този в който вратите на отделението се отварят. Може да се мине и от шублера в стола, а от стола навън през едно малко прозорче можеш да се провреш и нощем. Да купиш от денонощната диезипам на някой на когото не му стига това, че и без друго е порядъчно дрогиран, печено пиле на друг, стига да има пари да си го поръча. С водката е опасно, но и това се прави. Боя се, че напоследък започна да ми харесва. Какво говоря, даже не се боя. С памук съм пълен, миришещ на лекарствени препарати. Вечерта трябва да е приятна. Осъзнавам, че трябва да е приятна, а не е. Мълчаливата вече се е притиснала до мен, кога стана. Не обърнах внимание. Ръката ми е високо на бедрото й. Кожата й пламти. Дъха й пламти. Пламти в лицето ми, устните й са разтворени. Дори сексуалната възбуда която усещам е вяла, а прекрасното изобщо не чувствам. Ще избягам, каквото и да означава това. Няма къде да отида. Отдавна съм без дом и работа. Семейството ми е далече. Няма да мога да стигна до там, а и не искам. Те и без мен си имат достатъчно проблеми. Не знаят точно в коя лудница съм. Направих всичко възможно да скрия информация. Вече и отдавна не ме публикуват, а и не пиша. В известна степен и не живея, движа се и вегетирам. Мислите ми следват хода на стъпките ми. Констатират, че отварям очи и сърбам чорба, че до обяд ще имам цигари, че до пенсията остават еди колко си дни, до лекарствата еди колко си часа. Те не са себе си. Не са онези които бяха. Нимфата нещо ми шепти. Тя можела и да говори. Аз не й показвам, че също мога. Ставаме от беседките хванати за ръце. Двете й приятелки се подсмихват съучастнически. Знаят, че отиваме някъде да се чукаме. Още не съм наясно ще се случи ли, искам ли го изобщо. Иска ми се да изпитам друго. Толкова топла вечер, тъй нежна е природата наоколо. Все едно не съм тук. Гледам всичко на екран. Тримерен екран и дремя, скучно ми е. Искам да го погълна, а организма ми го отхвърля. Изглежда е от лекарствата или депресията вече е част от мен. Зомби съм. Излизаме от портала. Портиерът ми поръчва цигари. Иска да ми даде пари да му купя. Лъжа го, че имам в мен. Нямам намерение да му купувам цигари. Ръката й не е запотена. В началото беше. Смее се и притиска глава в мен. Прегръщам я през кръста. Тръпка я разтърсва. Трябва да ми е хубаво, а все ми е едно. Лягаме под една акация. Не се любим. Държим ръцете си. Земята е влажна. Иска ми се ей сега да ме погълне. Тук да свърша и сега. 
-Искаш ли да направя да ти е хубаво?-попита ме, гласа й беше толкова наивен, че ме трогна до сълзи.
-Опитай.-кратко й отвърнах.
-Ще опитам.-рече ми, а миг след това, ръката и стана топла, потече като восък по моята. Щях да извикам, но устните не ме слушаха. Гласът ми се върна обратно в дробовете, разтвори се бездна в тях и ме погълна. Попаднах другаде. 
Бях на седемнадесет. Пръстите ми биеха клавишите на пишещата машина. Лист след лист дърпах от валяка и хвърлях върху купчината на земята. Септември, хладен септември беше, а прозореца ми отворен, аз по потник. Топло ми беше. Пепелника ми преобърнат. Навсякъде пръснати запалени, неизпушени и до половина цигари. Чувствах се по-голям. Нещо ме беше обзело. Казваше ми повече. То познаваше света по-добре и имаше по-богат житейски опит и от този на родителите ми. То преценяваше добре нещата, изглежда и думите, освен битовото и всичко което е вън от него. Романът вървеше сам. Искаше пръстите ми, а очите ми го искаха. Все едно правех любов. За месец пораснах с година, а когато го свърших, чувствах се толкова голям, че не ми беше проблем да споделя чувствата си които таях дълбоко към една своя съученичка от години, и тъй да го направя, че тя да го сподели с мен. Тогава имах чувството, че се пренесох в романа си. Толкова лесно ми се стори, толкова прекрасно, колкото не ставаше в реалността. Сега когато го изживявах повторно, чувството беше десетократно по-силно, защото тогава имаше тревога, сега го разбирам. Имало е тревога, че прекрасният сън ще свърши, а сега когато знаех какъв ще е печалният му финал се отдадох напълно на самото изживяване. И имах за няколко часа годината, най-прекрасната година от живота си. 
Опомних се под акациите. С лудата още се държахме за ръце. Сега нейната ми се стори суха. Много суха.
-Вълшебница ли си? – попитах я.
-Да.-отвърна ми – Нали за това съм тук. Опасна съм навън, нарушавам икономическият механизъм. 
-Какво?-избухнах в смях.
-Ми да. Не е смешно, пък. Хайде да се прибираме, че е чудесно, пък тук не дават антибиотици.
Тръгнахме. Забелязах, че е прегърбена. Нищо чудно. След като се върнах двадесет и четири години насам, не ми изглеждаше толкова млада. Сестрата й се накара, че е закъсняла, а на мен ми каза, че съм освен шизофреник и пълен задник. Трябвало да ми го пишат в диагнозата. „Пълен задник”. Разсмя ме, падаше си по мен. 
На другата вечер се срещнах отново с вълшебницата. Изглеждаше по-възрастна от вчера. Малко горчиво ми се усмихваше, като че ли четеше мислите ми и знаеше каква я виждам сега. Знаела е, че такава ще я виждам, върне ли ме в младостта и все пак го е направила. Вечерта беше още по-топла, вятър нямаше. Като в миналата излязохме хванати за ръце и пак излъгах портиера, че имам пари и ще му купя лекарства. Легнахме на същото място. Този път не ме обзе ужас когато започна да се разтапя и потича. 
Със синът ми играехме шах. По-скоро той си мислеше, че играем докато го учех да подрежда фигурите. Беше с каубойска шапка, наблизо ромолеше малка планинска река. Зад мурите пробягваше жена ми като нимфа. Криеше се ту зад една, ту зад друга. Искаше да ни издебне така, че да не очакваме и да ни снима без да позираме. Толкова се стараеше обаче, че прекаляваше и я усещахме. Все замръзвахме в момента когато натискаше бутона. Накрая ни се разсърди и ни нарече: „конспиратори” приличаше на дете. Разсмя ни. А със смеха си разсмяхме нея. Вечерта в хижата нямаше места и се осъществи желанието на малкият да опънем палатката. Студено беше, а той весел. Малко го тресеше в следващите дни и очите му зачервени, но усмивката му лъчезарна. Често съм си спомнял онези дни. Какво ли не бих дал да ги изживея повторно, а повторното изживяване беше десетократно по-силно от първото, защото бях подготвен да изживея това щастие. Преди да се приберем в града се опомних под акациите. Вълшебницата тракаше със зъби. 
-Да вървим! – рече ми. Стори ми се, че е сърдита. Свила се беше от студ, приличаше на шушулка.
Този път не закъсняхме и никой не ме нарече задник. 
На следващата вечер беше по-красива от всякога. Строг вид имаше, стори ми се, че е намалила косата й. Погледът й режещ, би трябвало да ме уплаши.
-Е?-попита. – Обикна ли повече живота?
-Винаги съм го обичал.
Усмихна се хладно.
Приближих се до нея. Отначало блъсна ръцете ми, изгледа ме като дива котка. 
-Какво ти е? – запитах я.
-Желаеш от мен спомените си, нали….
Замълчах. Изсмя се, а после я обля благината.
-Не знаеш какво искаш от мен?-рече ми тъжно.
Мисля, че обърка. Искаше да каже: „Не знаеш какво да искаш от мен.”
Легнахме отново под акацията. Държах друга за ръка. Имаше черна дълга коса и разкошен бюст, вървяхме по плажната ивица. Също ми връщаше вярата в живота. Не знаех, че ще е толкова млада, че ще е толкова хубава тази с която ще се сближа на самият праг на самоубийството. С жена си се бях разделил от година. Карах я самотно. Имах известни литературни успехи. Често сънувах, че сутрин съм огромна книжна мишка. Чувствах се като такава. Животът наистина ме плашеше и сега разбирах, че е имало за какво. Пишех в едно бунгало. Почти не излизах на слънце. Тя пък не слагаше горнище. Седмица мина, сближихме се пийнали. Стана от само себе си. Сутринта изрече:
-Колко сладичко бие сърцето ти.
Беше сложила глава на гърдите ми. И заради тези думи, разбрах, че си заслужава да бие. Тъй и не разбрах повече за нея.
Когато се озовах под акацията вълшебницата я нямаше. Ръката ми лепеше, тревата където лежеше беше влажна и ухаеше на нея, лек дим се издигаше. Хрумна ми, че не се е материализирала. Кажа ли го някъде ще ми увеличат лекарствата.
Сигурно се е прибрала. Това е единственото ми обяснение.
На другият ден разпитвах. Приятелките й не се сетиха. Но те бяха замаяни от медикаменти. Сетих се за сестрата която ме нарече „задник”, попитах я за момичето. Не си спомни веднага, че момиче от отделението й е закъснявала заради мен. Попита ме, сигурен ли съм, че ми се е случвало нещо подобно. 
Не исках да настоявам, но тогава щракна с пръсти.
-Аха, да. Сетих се. Транспортираха я, тя не е за тази болница. 
Повече подробности не ми даде. Не знаела, дори не била сигурна за коя точно става въпрос. 
Отидох сам на нашето място.
Тревата още ухаеше на нея. Не е възможно толкова дълго да се задържи аромат. 
„Ти не знаеш какво искаш от мен.”
Превръщала се е в нещо друго за да ми върне спомените. 
С всеки път силата й е отслабвала. Накрая се е изчерпала за да изживея прекрасните си спомени, а сега как ще си върна най-прекрасният от всички тях. 
Спомена за нея. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email