сряда, 16 април 2014 г.

Жената - кактус

Да имаше травма от детството – нямаше. Нито подрастваща беше понесла обида от мъж. Просто й се харесваше тази роля. Защо? Забавляваше я. Чувстваше нощем, че и никнат бодли, галеше ги. Възбуждаше я, но леко, по-скоро повърхността на мисълта й настръхваше, отколкото кожата. Дъхът й се овлажняваше, но не тялото. Като пред буря, чуваше вълнолом, някъде близо, някъде вътре в себе си. Наоколо беше суша и зной, тя имаше живителната глътка, заключена, съхранена, за някого и никого. Толкова приятна, толкова наркотична. Унасяше се, опиваше се от своето ухание. Избликваше смях от дълбините й. Смееше се и се къпеше в смеха си.И й беше неземно, ненормално и приятно. Божествено, екзалтирано. Самотно, но самотата не приличаше на самота, а подялба на тяло с всемирното.

Един от обожателите й, поет, навремето я нарече: жената – кактус.

„Ами направи си от мен, ракия, скъпи!”-изкиска му се. Обичаше да увлича, да изкушава, да предразполага тяло за любовни игри и след туй да се обвива с бодлите на иронията-„Дам. Направи си ракия от мен. Ти не знаеш, но аз забелязвам, всяка забелязва, но не е толкова откровена да ти го каже. Алкохолът е твоята страст, тя те вдъхновява, скъпи. Това се крие в метафората ти. Не е екзотиката на кактуса, а това, че от него може да се прави силна ракия, но ти не си достатъчно откровен със себе си, затова си и некадърен да измайсториш от материала който ти предлага живота, това което желаеш от него. Купи си, купи си от кръчмата ракия. Може да не е кактусова, но става за пиене. Купи си от улицата любов, може да не е истинска, но става за консумация. Забрави кактусите, те не са за теб. Те са за истинските пустинници, а не за жалки имитатори като теб. От мен една далечна целувка. Чао, чао….”

Друг от обожателите й, независимо от този я нарисува като кактус сред пясъци.

„Миличък, сложи тук един шезлонг и чадърче. Тук в ъгълчето. И разбира се на чадърчето да има реклама, а един гущер седнал на шезлонга да пие нещо със сламка. Е, кич ще е разбира се, но така е некадърен кич.”

Който и друг да му го беше казал, нямаше да го впечатли, дори и най-големият познавач, но тя имаше усет кога и как да „убоде”. В случая искаше да я впечатли и се остави да изглежда впечатлена. Гледаше зяпнала преди да произнесе тези неочаквани думи които дойдоха толкова ненадейно, че му трябваха пет минути за да анализира. При това тези дни се беше държала много мило. Боцкаше по малко, колкото да възбужда, както жените се възбуждат понякога от наболите бради на мъжете които целуват. Иначе не я познаваше, нямаше представа, че й е нещо като спорт да довежда такива като него до положението в което го доведе. На всичкото отгоре беше достатъчно суетен и влюбен в изкуството си, за да позволи тези думички да му останат травма за цял живот. Цяла сутрин му даваше повод да си мисли, че в този след обяд ще правят любов. Усмихваше се, на най-нелепата глупост която изричаше, притискаше се към него, целуваше го. Шептеше му неща които, ако бобените зърна можеха да разберат щяха да покълнат, талпи наредени за огрев, ако можеха да я разберат, щяха да пуснат клонки, а те да разцъфтят, полярните шапки щяха да се разтопят, ако можеха да разберат какво му шептеше, а той, той я разбираше. Галеше я по бедрото, галеше го по бедрото. Последва го в ателието му, застана пред картината му и с няколко небрежни фрази го уби.

„Трябва да си тръгвам.”-завърши-„Ако правиш любов така както и рисуваш, нека да не е с мен.”

Горкият не предполагаше, че ако не е картината, ще е нещо друго, като този случай например:

„Стига престани. Стига си ме плюнчил! Добре, добре….Имам обаче едно условие, само едно. Нищо и никакво е. Искам жена ти да ни снима. Мислиш си, че не знам, че имаш жена ли. Ами знам, сигурно и тя ще научи за мен. Нека е по-скоро и приеме нещата естествено. Добро семейство сте, нали? Защо трябва да имате тайни. Споделете ме. После ти ще ни снимаш двете. Ако искаш, разбира се. Стига лицемерие!”

Заслужава си да се спомене и този:

„Хубав си, но не може ли след петнадесет години. Не за теб мислех, а за татко ти….”

Предишният ден го беше отнесъл и таткото:

„Печен мъж си, но вече….Ако беше преди петнадесет години, сигурно щеше да пробудиш нещо в мен. Иначе сина ти е симпатяга.”

Намираше винаги най-подходящият момент, винаги най-подходящата интонация и емоционално състояние на този отсреща си, че да нанесе удара без да може да и бъде отвърнато.

Освен всичко друго, очарованието й беше омагьосващо, неотразимо. Вилнееше в сънища, подушеше ли я някой после всички приятни аромати го караха да си я спомня. Краката й бяха дълги, стройни. Дупето вирнато. Нослето също, създаваше чувство, че се усмихва игриво дори когато не се усмихва. Гласът й беше плътен, косите руси, очите многоцветни, кръстът тънък, дрехите й впити. Изящни бяха движенията й и думите й. Обичаше да заговаря нещо дълго, по някое време да забавя, все едно забравя за какво говори, в гласа й да се явява несвойствена нотка, в погледа й известен смут, усмивката й да заприличва на виновна. Обичаше да чурулика като птиче. Да кани на срещи посред нощ. Да държи дистанция когато знае, че това усилва желанието, да я скъсява когато усети, че то отминава. Имаше бенка под брадичката, устните й плътни. Зъбите наредени като по конец. Имаше и нещо друго, отвъд визуалното, отвъд изобщо сетивното и подлежащото на разумна оценка което нахлуваше като бяс в гърдите на събеседниците й, превръщаше ги в своя квартира която обзавеждаше по свой вкус и желание преди да разруши. Обичаше тъмните тонове в облеклото си и крещящото поведение. Пълна беше с контрасти. Не можеше да не бъде забелязана.

Подигравките й, не винаги приличаха и на подигравки. Обичаше да обещава любов, а в крайна сметка да дава съвет:

„Скъпи, помисли си за здравето си и изобщо за себе си. Събери живота си, намери му насока и впрегни тази пуста енергия. Аз не съм спасението, не съм кораб, а ти не си сам на своя сал сред океана. Ти си един объркан мъж в този объркан живот. Приеми, че той няма да стане нормален, но ти можеш. Ти искаш, разбери го, няма да откриеш равновесието си в мен. Тяло можеш да откриеш, дори душата ми да имаш, можеш да имаш мислите ми и чувствата ми, да галиш скулите и гърдите ми, и раменете ми и шията ми да галиш, а гръбнака ми да се вие от възбуда, и по него можеш да прокарваш пръсти, но това което ти трябва в мен го няма. На теб ти трябва сигурност за която трябва да се погрижиш сам. Помисли си. Бъди реалист. Остави тези страсти, те разкъсват, обричат те. Намери своя истина, да, своя истина. Аз не съм твоята истина, нечия друга съм, да предположим – своя.”

Или:

„Смени този имидж, скучен си с него. Всичко си подредил в таблица, задушаваш се в нея, чувстваш се неудовлетворен и искаш да изпълниш празнотата с любовница. Аз, разбираш ли, аз мога да ти се отдам, желая го даже, но понеже много те обичам….какво говоря….просто си ми мил, но понеже много си ми мил, искам да те погаля тъй, че ласката да чувстваш цял живот. Не с тяло, а с истина искам да те погаля. Разбий тази схема. Пусни си дълга коса, о, не може, ти оплешивяваш, махни този възел, носи кожено яке, купи си мотоциклет, ако трябва се убий с него, но не се задушавай в себе си. Не ме желай, това ти отнема още от въздуха. Скучно е желанието да имаш една хубавица в леглото. По-добре я имай в сънищата си, бъди юношата който си убил с това, че твърде бързо живота те е грабнал.”

Или:

„Продай този дом и си купи нов. Защо живееш сред лилипути. Така заприличваш на тях, а си толкова по-висок. Аз няма да ти върна чувството за ръст. Ти трябва да го намериш сам. Е, избора си е твой, живота ти също….”

Или:

„Ти си много чувствен, но твърде зает мъж. Не можеш да се отдадеш на насладата която желаеш. Тя остава неудовлетворена. И кучките го използват. Разбираш ли, ти си мъдър, силен, имаш власт, но си юноша. Кучките около теб го използват за да извлекат изгоди. Лъжат те, в очите те лъжат, но аз съм искрена. Просто така пожелах. Уволни ме, ако желаеш. Уволни ме, защото ти казвам истината. Уволни ме, защото те ценя истински. Не заслужаваш лъжата, не. Не я заслужаваш. Не. Искам командировката, ставам на тридесет. Искам да празнувам рожденият си ден където никой не ме познава. Това е. Не искам теб, а командировката. Виждаш ли колко съм искрена. Можех и да я имам по другият начин, нали? Само, че не разголих цици, а душа. Сам оцени коя ти е дала най-много!”

Този мъж повече от това не можеше и да иска. От години беше сексуално немощен, но му беше приятно да си мислят, че спи с жените от персонала си. И без друго искаше да я прати в командировка, а това, че каза, че е готова да спи с него си беше достатъчно, защото опитаха ли, нищо нямаше да се получи, а така все едно беше получил всичко. Сгреши. Още щом тя се качи на автобуса си, той получи забравената от години ерекция. Поведението й и невъзможността му да се провали, освободиха задръжките му, най-неочаквано за самият него, но предвидено от нея. Сигурна беше, че това ще се случи и той ще има да съжалява, че сега не е при него и е изпуснал единствената възможност от толкова време насам да задоволи нагона си. Това беше и причината да му поиска командировката. Иначе й беше все едно къде ще кара рожденият си ден. Нищо особено. Тридесет. Тридесет, и толкова. Факт. Никой не би й повярвал, ако каже, че е девствена. Сама не можеше да си повярва.

Хубаво се посмя като си представи физиономията на шефа си. Иска я, а я няма. С друга няма да успее.

После се замисли за себе си. Пак си представи физиономията му и чувството й за самотност я напусна.

Вечерта запали свещите в хотелската. Напълни си вино. Пусна си тиха музика и вдигна тост, за желанието и силата. За еротиката в чувството, че си недокосната висина. За секса със собствената божественост. За чудатото свойство на мислите да тлеят като чуждо тяло в собственото си. За трепета който пази за онзи на когото не е способна да се подиграе, който не е срещала, който не я е поискал и може би не ще я поиска, и може би дори го няма, но е тъй забавно, че си го измислила. Допи виното си. Разкопча ризата си. Прокара длан по гърдите си. Очи затвори и видя как се разтапя в милувката си и потече като восък възбудата. Плъзна ръка по корема си. И тогава на вратата се потропа.

Набързо се закопча, отвори. Жената от персонала и поднесе малка кутия опакована като подарък. В цветен станиол, с панделка и картичка с амурчета и сърца.

„Но кой знае, че съм тук, кой.”

Не позна почерка на картичката. „Честит, рожден ден…” Нищо повече.

Разкъса панделката с треперещи пръсти.

„Никой не знае. В службата мислят, че съм на двадесет километра оттук.”

Отвори кутията. Малък кактус.

Усмихна се. Стана й нежно, но я заболя.

„Кой ли се е сетил?”

Помисли си кой може да е. Стотици спомени изплуваха. Досрамя я от някои, на други се засмя. Заболя я глава. Пи още. Унесе се и сънува, че някой е гали. Леко електричество трепти по върховете на пръстите му, нежно я боцка. Подскачат искри от шампанско, мравки пълзят, а краката им са топли. Песъчинки валят върху нея. Заливат я, покриват я. Проправя си път между тях. Никне над тях. Около нея е жега. Разсъблича се, толкова е топло. Все по-знойно е, съблича се кожата. Разтваря се, а по-знойно става. И няма кожа, а чувства, убождания по кожата. Десетки, стотици приятни убождания. Възбуждащи убождания. Умопомрачителни убождания. Убождания целувки, целувки с езици, с устни, леки ухапвания със зъби. Стряска се, а заспива по-дълбоко. Иска да се събуди. Бори се със сънят. Иска да има някого. Някого сега, тази нощ. Той ще е онзи който няма да намери. Той ще прилича на сън, макар няма да е сън. Той ще замести всички които не са я имали. От него ще изстиска всичките им желания. Песъчинките бяха живи. Падаха по раменете й, попиваха в тях и експлодираха. Пръскаха се в солени капки, а всяка имаше свой характер и по различен начин целуваше. Тежко дихание откърти напираща буря, смрачи се и позна, собственото си дихание. Събуди се. Стаята дишаше. Прозорецът беше зрение което я поглъщаше и през него тя се видя. Покрита с бодли, но разцъфтяла. Разцъфтяла в най-силната възбуда. Тази която не можеше вече да подтисне. Тъй рядко цъфти кактуса, тъй рядко, че е несравним трепета му.

Бодеше кожата й. Цъфтеше. Облече се набързо. Зазоряваше. Тръгна по улицата. Цъфтеше от страст. Ухаеше на страст, цветовете около нея се изменяха. Трептеше греховен ореол около тялото й.

Минаваха покрай нея мъже, без да я забележат дори, спираха. Забравяха накъде са тръгнали, променяха посока, връщаха се към дома си при жените си, тръгваха към любовници, спомняха си за стара приятелка с която случайно са се срещнали през деня, насочваха се към магазина с видеокасети за възрастни, момчетата преодоляваха смущение и хващаха за ръка момичето до себе си, момичето забравяше принципи и се притискаше в момчето си, пенсионери на пейките изпускаха бастун, ставаха, прохождаха и тръгваха към дома си, сервитьорки сядаха на маса при клиента си, две коли се целунаха, излязоха гневни мъж и жена шофьори, но после взеха да се смеят и сладко да си приказват докато чакат полицията.

Въздействаше на всички. Нея самата никой не забеляза.

Осъзна, че толкова рядко явяващ се цвят, никой не е подготвен да види.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email