Черногледецът

Толкова по-млада, беше. Толкова наивна, а морално извисена. Тя се милваше и топлеше с шепот, чуруликаше светло и дори присъствието й беше усмивка. Трябваше да ме е напуснала отдавна, не бих я възпрял, но не можех и да я поощря повече отколкото я поощрявах с мрачният си характер. Имах нужда от нея, ако не я бях срещнал щеше да ми бъде по-леко. Пристрастил се бях, обезболяващо ми действаше и бавно, бавно се износваше. Криеше сълзи и понякога отпущаше пара в скандали. По-красива ставаше тогава. Прегръщах я, след минута вече се усмихваше. Опитваше се да ми върне вярата с милувките си. Надеждата ми с факта, че я има. Сарказмът ми да усмири в поезията на аромата си. Фриволна беше, така й отиваше. Цвят който умее да се радва, кожа способна да се отдава до душа, тяло разтварящо се до най-дълбоки мисли. Лееща се, обичлива, с нрав на гальовна домашна котка. Моя, невероятна, игриви духове в едно тяло. Зрелище беше дори вятър да развее косите й. Да свие един крак и преведе глава за да види дали чорапогащника й няма бримка. Да те погледне в очите или да надраска челото си с мислещи
бръчки. Вятър с душа и остър интелект. Пееща птичка. Дриада. За година и половина живот с мен, стана по-възрастна със седем. Не пия и не кръшкам, не повишавам глас, поне към нея не, а изобщо го правя много рядко. Не съм се забъркал в престъпни кръгове, ни направил рисковани сделки. Нямам лоши приятели, никакви приятели нямам. Тя също изгуби своите. Тежеше й, но се лъжеше, че е за по-добре. Гърдите ми късаше, когато усмихната си промърморваше, че една жена е готова да жертва всичко заради любовта си. Дори родителите й избягваха да идват у дома. Аз нямам родители. Нейните много я обичаха. Тя им е единствена, а мен ценяха, но избягваха. Говореше си само по телефона с тях. Сърфираше с часове по интернет. Случваше се с дни да не разговаряхме. Взимахме горещата доза от себе си вечер. Шептеше отнесени приказки. Розови сънища ме обвиваха и сигурен съм, заспал се усмихвах. Само заспал. Буден не можех. Усмивката ми приличаше гримаса. Помисли си, че телевизора ми е виновен и го подари. Каза ми, че ще е най-добре, някой ден да си купим къща на село. Дори селцето да не е китно и курортно, просто да е спокойно за да не виждаме световните болки. Опасяваше се, че и тя някой ден ще престане да се усмихва. Друг път ме упрекваше, че не правя нищо за себе си, че съм влюбен в своето страдание, че сам желая блатото в което пътувам, че човек е това което прави с мислите си, а съзнанието което го определя като щастлив и нещастен е въпрос на личен избор. Не можех да не се съглася, не идваше с това усмивката обаче.
-И стиховете ти са мрачни и картините….Боя се, боя се, толкова е мило някъде дълбоко в теб. Красиви са нещата които правиш, но човек трябва да те обича за да може да ги оцени. Останалите плашиш. Плашиш.
-А теб изолирам.
Не потвърди, не отрече. Не умееше да лъже.
Изложби от години не правех. Нямаше смисъл. Средства на вятъра, а и болезнени чувства. Винаги идваха когато показвах платната си. Знаех какви чувства предизвиквам и ги поемах в себе си. Рисувах рекламни платна, но напоследък намаляха поръчките. Дори служебният разговор с мен уморяваше. Иначе си върша работата добре и като професионалист съм уважаван. 
Питаше се често какво ми липсва. Опитвах се да го разбера самият. Нейната сетивност може би. Радостта може да се опише и да се обоснове, да се определи, да се идентифицира с думи, дори от тези които нямат чувство да я уловят. Възможно е, да има някакъв кръг между шестте сетива, възел, сплитане в което тя се съсредоточава. Възпира се за кратко и предава друго усещане за света. Бях от изродите родени без тази жизнено важна функция. Когато й го казах се посмя и ме зацелува поривисто. 
-Какъв изрод може да си ти. Ти си едно мило момче. Голямо, даже застаряващо и много особено, но изрод…-както се смееше изведнъж стана тъжна, сълзи избиха в очите й и съскайки ми рече – Не го казвай пак това! Чуваш ли ме! Съжаляваш ли се! Що ли! Инвалид ли опитваш да се изкараш! Ленив си, не нещастен…
Разсърди се, след два часа и мина. За месеци забравяше с какъв човек живее. Не отваряше дума, не забелязваше сякаш киселинното ми изражение. Бърбореше много, думите й понякога бяха просто ноти, красота без уловим за разума смисъл, такъв какъвто само душата е способна да разбере. Улавях го, а не можех да й отвърна със същата песен, а тя търсеше точно това. Смисълът на тази песен е да намери отговор. Призна ми и за любовните си приключения. Призна и за това, че ме е лъгала, че може да роди, но се бои да има дете от мен. Сивота ме обзе. Сигурно не забеляза разлика, все съм си мрачен, но в мен беше различно. Хладно и с лоша видимост, пътувах някъде, по-скоро потъвах, вървях сред пръст и буци, стъпвах в кал, пеша вървях, а се носих бързо като с кола. Не разбирах къде отивам, знаех само, че трябва. Надявах се мъглата да се разкъса. Да погледна отново. 
Жената която открихме не се оказа шарлатанка за каквато я мислех в началото. Използвайки смехотворни научно – фантастични средства обясни способностите си. Нямах й доверие. Никакво. Но на какво ли имах доверие аз. Хващах се като удавник за сламка, а и описвайки ми сеанса мъркайки успя да ме възбуди. Не беше нито млада, нито красива, но очарованието й надскачаше разумните обяснение. Лъхаше на възбуда. Виеха се енергийни кръгове на еротично влияние, докосваха като с пръсти и голи стъпала, с връхчета на коси и крадливи детински целувки. С поглед прострелваше, със свенлива усмивка разкъсваше. Имаше черни очи. Пламтяха. Тъмните зърна на плоските й гърди прозираха над впитата й блузка. Приличаше на библейска кучка. 
-Ще прилича на любовна игра…-шептеше – По-приятно дори ще е, но няма да изневериш на младата си съпруга, тя знае. Аз ще те докосвам само, но няма да те любя, моите клетки са инструменти на силата която ще те излекува…Съблечи се…Покрил си се с филтри. Тъмни филтри. 
-Какви филтри.
-Върху тялото, но тъй плътни, че не позволяват и на това което е в него да види светлината…Виждаш сенки…Много малко цветове…
-Как ли пък не! – раздразнено рекох – Та аз съм художник. 
-Други. Много други цветове не виждаш. Цветовете не на формата, а на нейната радост. Съблечи се и ще разбереш.
Погледнах плахо към прозореца. Усмихна ме, а погледа който ми хвърли през рамо, докато дърпаше плътните завеси беше последното което видях преди всичко да се промени. Стана тъмно. Долавях присъствието й, невидима беше стократно по-възбуждаща. Чувах как разкопчава роклята си, как полата се изплъзва по краката й. Пада на пода, босите й стъпки шептят и тя се приближава. Докоснаха ме пръстите. Дъхът ми възпря, после залудува. Докосваха ме пръстите и бях друг…
Радостта на улицата, че стъпвам на нея и на минувачите, че ме има, на тайният агент от осмият етаж който пишеше доноси срещу мен, на дебелата комшийка която флиртуваше с мен с преценката, че съм безобиден и когато стигнаха работите по-далеч смехотворното й възклицание „,уф, ама, какво направих, мъжа ми ще ме…ама то така и така ще мра, дай още веднъж”. Радостта на родителите ми които не знаят кой съм и къде съм, но понякога си спомнят, че има жива част от тях, че са дали на света очи които виждат и сърце което тупти. Радостта на обществото, че се грижи за мен и на кварталните пияници, че минавам пред погледите им. Радостта на китайската ми роза, че я поливам и на плесента от стените които не съм боядисал. Радостта на любимата ми и тези преди нея, които са ме подготвили за тази връзка и чрез мен са се подготвили за своята. Радостта на храната, че прилива в тялото ми да стане разумно същество и радостта на отпадъците ми които получават свобода. Радостта на мощните ми струи семенна течност и отприщващият се заряд и на вехнещите страници които разлиствам. Радостта на грозното ми отражение във витрините и на израженията от рекламите им които смятах безчувствени. Всичко улавях през ласките й, всичко се беше натрупало в сексуалната й мощ и се разгръщаше чрез еротичното й умение. Всички хора, цялата земя, жива и нежива материя правеха любов с мен. Приличаше и на оргия, но лишена от покварата, просто разтваряне на личностно в сладостни трепети, съпреживяващо радостта и тръпката на всички живи същества които се любят и общуват. Целуваше ме цял с устните на всичките ми приятелки, на всички жени които съм пожелал или които ми е пречело табу да си призная, че желая. Целуваше ме с устните на всички жени които са ме пожелали и не съм разбрал или не съм приел сериозно, че ме желаят. Разкъсваше ме с тях. Тръпката премина в болка, а болката беше по-приятна от тръпката и се увеличаваше, докато накрая изгубих съзнание и потънах в бездната. След часове се събудих. Дори през плътните завеси в стаята беше светло. Виждах всичко. Тя спеше до мен. Лишена от магията й. Обикновена жена, дори възрастна и не красива. Изправих се бавно. Тържествуваше душата ми. Тя виждаше. Нямаше ги филтрите. Нямаше го мрака и освен форми, вече виждах радостта на формите. Боях се и да си помисля в какъв ад съм живял. Толкова е светло. Толкова е светло, въпреки, че в стаята е мрачно.
Отидох до прозореца. Дръпнах завесите. Такава ярка светлина не бях виждал.
И ослепях. 
Очите ми виждаха, но бях сляп. 


магически реализъм