вторник, 8 апреля 2014 г.

Красотата ще спаси...

Да проследим последните му часове, макар едва ли това е възможно, но изглежда и невъзможно след дългите му издирвания трупът му да не бъде открит, ако е мъртъв, а ако е жив да не се обади, да не завърти един телефон на майка си и да извести, че за онзи ден и час в който ще настъпи смъртта му, все още никой освен Господ, не знае. Обичаше библейските алюзии и знам, че би се изразил така, познавам го много добре, почти колкото себе си. В някои отношения дори по-добре, както и той познаваше в някой отношения мен по-добре отколкото себе си. Предположението, че е жив и се крие съвсем изглежда неправдоподобно, ако добавим факта, че беше маниак на литературни сайтове, публикуваше почти ежедневно в Буквите, Бунтарите и блога си, а стила му бавно придобиваше острият му профил, леко превитият
гръбнак, разрошените му коси и пъстрият му, леко удивен, малко виновно стъписан детински поглед, тоест: стилът му добиваше неговата физиономия която не бих могъл да не разпозная, ако някъде под друго име публикуваше. Изобщо, абсурдна е мисълта да е жив. Но също толкова нелепа е и мисълта, че е мъртъв. За последен път е забелязан седнал на пейката край реката, в местността „Изгорялото дърво”, опитомено кътче между града и планините. Дванадесети март е. Две хиляди и седма година. Зима тази година по тези ширини е нямало. Късната пролет премина в ранна есен още януари. Всичко наоколо е разцъфтяло. Денят прилича по-скоро на леконравна самодива, която гали и се глези, разпилява сериозните мисли, изкушава хората да излязат навън, да зарежат всякакво задължение и да се отдадат възможно най-пълно на природните ласки като проникнат колкото се може по-дълбоко, според възможностите си, в недрата на разтворилата широко пътеки, планина. Два и четиридесет и пет е. Местността е по-населена от централният площад. Стръмнините са по-нататък, по-встрани, на ляво и надясно, но тук местото е достъпно за всеки. Мнозина са свободните, възрастни и млади, мъже и жени, деца и хора в преклонна възраст. Вързали около кръстове якета, преметнали ги на рамо. Кожите на някои са настръхнали, но на никой не му и хрумва кощунството да покрие разголените места, тъй приятни са слънчевите лъчи, тъй ухаещо е, че сякаш докосва, тъй галещи са сенките от дърветата и закачливи поривите на вятъра. Ако някой го е отвлякъл това би привлякло внимание. По тези пътеки няма и къде да се паркира кола. Шосето е от другият край на рекичката до която е пейката на която е седял, но то е извито, с остри планински завои. Оживено е като пътеката и не може да бъде спряна и за минути кола без това да причини тежко пътно транспортно произшествие или поне да не бъде забелязана. Да предположим, че колкото и невероятно изглежда колата беше спряла, похитителите му трябва да слязат от нея, да прескочат перилото, да се спуснат по скалите, преминат през плитката, но буйна река, да го уловят и да го върнат по обратният път. Изключено е да не бъдат забелязани, той не би се предал без никаква съпротива, най-малко би викал, а дори да не можеше да го стори, трудно биха го изкачили по скалите да го качат в колата. Да се е качил сам при познати, също не изглежда прилична версия. Все пак колата ще спре и трябва да спре за дълго. Докато той прекоси реката и се покачи по скалите за да иде при убийците си. Направих няколко опита за да видя колко време му е коствала. Въпреки, че водата не беше толкова пълноводна колкото е била в този ден, за по-малко от половин час не успях да се справя. Пресякох реката за по-малко от минута, но изкачването по скалите ми отне далеч повече време отколкото очаквах, а съм по-ловък от него. Да е продължил по пътеката нагоре и после да е тръгнал по посока смъртта си е възможно, но пак е твърде съмнително. Ако продължи по пътеката няма до къде другаде да стигне освен до въженият мост, да го премине и да се озове почти пред портала на работното си место. Щяха да го забележат колегите му. Имали са доста работа, товарили са камиони, портиера не се е отклонил от будката. Клиентите също са го познавали и най-малко биха попитали колегите му които ги товарят, защо той се мотае, а не помага. Колегите му от своя страна биха хвърлили нещо злъчно по негов адрес и след още няколко фрази по въпроса да бъде приключено. Никой не го е забелязал. Да е хванал по стръмнините, през гората към „Дяволската вежда” или „Нестинарката” щеше да е по в стила му, но из тези места просто няма как да бъде отвлечен освен, ако не се е спущал вертолет. Не, не е тръгнал натам, нямал е и намерение. Казал е на последните хора с които се е видял, че ще се прибира след малко. Той живее на работното си место. Имаше стаичка направена там, защото преди година остана без жилище, а квартири в града му трудно се намираха, освен на цени каквито не можеше да си позволи при своите разходи със своята заплата. Седял е на минути път от временното си жилище и не се е прибрал в него. Пишел е в една тетрадка. Изглеждал е лъчезарен, но отнесен. Не е давал конкретни отговори на подхвърлените му от учтивост, прости, общочовешки въпроси, без в поведението му да има следа от враждебност. Просто е бил ангажиран с нещо друго, лицето му е много изразително, погледа също. Каквото и да е било това което го е занимавало, не е било неприятно, напротив. Било е в тон с природната картина около него. Чертите му сякаш са я изразявала. Безкрайна нега, шеговита тъга, спокойствие и пробудена чувственост е изписвала цялото му поведение. Пишел е. Никой от заговорилите не би могъл да допусне какво точно му се е случило в последните часове. Бил е от три седмици в неплатен отпуск. Трябвало е в този ден да бъде на работа. Знаех, че си е имал неприятности с колегите. От тип който на повечето от нас са познати. Интриги, злокобно отношение, по-между си което се е обединило в последните месеци срещу него откакто се хвана на тази работа. Малко сплашен от живота, приел я като единствен шанс, след дълги години безработица, домашно крушение и още много други неудачи. Поведението му е изразявало плахост която неизбежно предизвикала хищният нагон на обкръжението му който и без друго се нуждаел от своята жертва. Не свикнал с този тип живот, живеещ в други ценности и критерии, започнал да губи временно дух, да пада което засилило яростните атаки. В този ден е очаквал да бъде на работа. И се явил навреме. Но колегата му чийто ред било да излезе в неплатен вече бил там и нямал намерение да си тръгне. Какво точно е изживял моят приятел не знам. Зная само как се чувстваше през седмиците в които очакваше своят ред да тръгне на работа. Пишеше до припадък, за да не му остане свободен миг, за да не се уплаши от това което е възможно да му се случи. Безделието го плашеше. Изгаряше го, а той добре го познаваше. Беше го забравил напоследък и изглеждаше почти щастлив. Не е можел да устои себе си, при създадените условия. Можел е само да вдигне рамене, да симулира усмивка и да си тръгне, с надежда, че нещата ще се оправят и мястото отново ще бъде открито за пълният щат. Тръгнал е по посока на майка си. Тя и брат му живеят в едни бараки, в другият край на града, печално място. Брат му е инвалид, чака общинско жилище. Майка му е възрастна мила жена. Романтичка, при всичко което й се е случило, все още мечтае и е доверчива до порочност към хората. Моят приятел се е метнал на нея. Какво сварва когато отива? Токът там е изключен, въпреки, че е платен. Назована е и страховита за възможностите им сума. Майка му е много притеснена, но твърди, че ще се оправи. Не изглежда, че ще успее, всичко прилича на някаква страшна грешка, в която правият няма да успее да докаже правотата си. Притеснението й го овладява. След кратък разговор разбира, че няма с какво да й помогне, а дори присъствието му с неговият проблем я натоварва допълнително. Тръгва обратно назад, няма къде да се прибере, освен в предприятието където няма работа, а се налага да мине под носовете на тези които още работят и никак не го обичат. Замисля се, че изобщо не му е мястото там. Всъщност това, че живее там е изключителен жест на негов първи приятел, който е и собственика и ако нашият герой беше на нивото на колегите си, ако можеше да разсъждава като тях и да живее с подобни на техните мисли, много лесно би се справил с всичките си проблеми. Това минава през главата му, но в следващите три часа, това което прави е да си търси квартира. Пита и за работа каквато в малкият град няма. Все пак, макар да го знае пита, а за квартирата нещата се оказват още по-тежки. Усетили лошото му положение, че е отчаян и е на ръба, хората го тълкуват многозначно, не искат да рискуват с подобен квартирант, ако това не си струва. И надуват цените. Приближава се към мястото където е живял преди да се нанесе в предприятието, но тук му пречи неудобството, че е напуснал. Пречи му донякъде и принципа да не се връща никога назад. Иначе хазяите му не бяха лоши хора. Подминава сградата, стига до аптеката от която си купува транквилизатори със зелена рецепта на брат си, след аптеката влиза в супермаркета и си купува бутилка водка, а той не близва алкохол, защото твърди, че се пробуждал демона му. Не знам, не съм го виждал никога пиян. Влиза за час в един интернет клуб и сърфира. Този път не публикува, изглежда си е говорил с приятелки. Какво? Това мога да гадая, но предполагам, че са били общи приказки. Мисля, че след това е тръгнал по пътеката, седнал е за кратко, но не му се е ставало и ще го разберем, ако можем да си представим природата около него и климата на този ден. Реката е приличала на живо същество, странно и приказно създание от женски пол, смеещо се нахално, закачливо, багали са слънчеви зайчета по лицето му. Свирещите по шосето от другият край коли само са засилвали колорита и са допълвали декорацията. Вероятно са му напомняли на дракони обяздени от рицари. Пиян е бил от въздуха, от обзелото го настроение. Пишел е, забравил е напълно болезненото състояние в което се намира. Поемал е природата в себе си, дълбоко. Престанал е да мисли, защото всяка негова мисъл би било непоносима болезнена в тези мигове. Чезнела тревогата му, а с нея и той. Разлял се е в природата. Това е единственото ми обяснение за случката. Превърнал се е в част от нея. Той и тя са станали едно. Иначе реката е твърде плитка за да се удави в нея, бърза е по тези места, но дори и да беше завлякла трупа му, ако беше оставил такъв, то той би се спрял в плитчините в града, където коритото й се разширява и максималната й дълбочина не стига и тридесет сантиментра. Да е тръгнал по пътеките и да се загуби край собственият си град, опитен планинар като него по само себе си е невероятно, а е напълно изключено да не бъде открит. За миг изглежда се е върнал в човешкото си тяло. Приискало му се е да остане в него, но се е отказал. Оставил е чантата с водката и транквилизаторите в храстите, по-скоро я е захвърлил и това беше единствената негова вещ, намерена след изчезването му. Следовите кучета още щом я подушиха станаха неспокойни. Огромните немски овчарки се свиха като палета и заскимтяха и дълго време не успя никаква заповед да ги изправи на крака. Водачът им ми каза, че никога не са изглеждали така и макар да се опита да го скрие видях как набързо направи някакъв плах суеверен, свой собствен жест. Когато минавам край „Изгорялото дърво”, понякога изпитвам желанието подобно него да остана завинаги там, но спасението за всеки идва в този образ от който отчаяно се нуждае.

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email