Закъсняваше. Реши да я чака още петнадесет минути, след туй още петнадесет, след туй докато дъжда спре. Сви се под козирката на спирката. Дъждът се усилваше, пръскаше го, капеше през прогнилият таван. Притъмня, блестяха светкавици, после стихията утихна. Сивота го обгърна, унесе го. Накрая дъждът напълно спря, а той реши да я чака до автобуса който ще го заведе близо до дома му. Вече знаеше, че няма да дойде, минали бяха часове от времето в което си бяха определили срещата. В един момент му се присъни, че оставя букета в локвата, а локвата става алена, като обагрена с кръв. Стресна се. Тресеше го. Беше мокър, но не от студа трепереше.
Автобусът тръгна пред очите му. Вече беше късно. Следващият щеше да мине най-малко след половин час. Наблизо имаше таксита. Помисли си да хване и се отказа, без да съзнае, защо. Не се качи и на следващият автобус. Вече минаваше полунощ, а той още я чакаше. Глупаво беше, налудничаво, дори не влюбено. Можеше да му позвъни, ако се е случило нещо. Можеше да й позвъни да я попита дали не се е случило нещо. Дори извади телефона и набра номера й, но не натисна клавиша. Прибра го отново в джоба си. Пак заваля. Леко, но валеше. Пейката беше мокра. Когато седна на нея, все едно го ухапа. Капка го улучи по ухото, друга по носа. Няколко по ръката която държеше букета. Дробовете го свиха. Доста стоя на течение, но го болеше и по-навътре в гърдите. В дълбини които сега усещаше и по които се плъзгаше. Реалност и просъница се сляха. Няколко автобуса отминаха, а той още я чакаше. Разведели се и още беше на спирката. Букетът свеж, все едно сега купен. Реши да я чака докато букета увехне. Жажда и глад идваха и отминаваха. Часовникът на гарата срещу очите му съвсем полудя. Спираше или превръщаше стрелките във въртележка. Възрастни жени чакащи автобуса му даваха сандвичи или закуски. Някой го заговаряше, случваше се да върже приказка, макар да не съзнаваше за какво си говори. Устните му знаеха какво да правят. Сигурен беше, че минаха четири дни, а букета в ръцете му беше все така свеж. Искаше му се да го изпусне и без да иска да го стъпчи. Искаше си да се прибере в къщи и да започне живота си отново. Припомняше си колко мил и топъл живот имаше. Малко скучен, малко безличен, несподелен, но изпълнен с неща които предизвикваха в него нежни чувства. Замисли се за друго момиче. Спомни си сменени многозначни фрази, дълбока зелена светлина в погледа й. Ще й се обади, как не е разбрал до сега, че много повече му харесва. Часовникът на гарата пак бясно завъртя стрелки. Отново замръкна и отново се съмна. Листата на дърветата капеха. Защо се заблуди, че си уговориха срещата беше по пролет. Не можеше толкова дълго да е стоял, а букета да не е увехнал. Заваля сняг. Замръзна. Пробуди се по пролетта. Блестяха мълнии. Стоеше под козирката, пръскаше го, а от пробитият покрив капеше. Всичко му се беше присънило.Дълго все пак чака. Стори му се години. Ще я почака до следващият автобус и ще си тръгне. Независимо дали букета е увехнал или не. На сутринта го събудиха крясъците на клаксоните. Тръгна бавно. Краката му бяха схванати, едва ги раздвижи. Болката беше дълбока, но не толкова колкото и без друго я чувстваше. Мислеше си, че изглежда ужасно. Огледа се на една витрина. Не личеше, че е прекарал цяла нощ на спирката. Косата му сресана, дрехите му гладки, не беше набола брада, нито очите му бяха отекли. Лицето му сияеше, като букета в ръцете му. Усмихна се тъжно на отражението и продължи без посока. Чувстваше се изтощен, но приятно, като освободен от нещо. Само букетът в ръцете му тежеше. Все още беше тъй свеж, че му беше жал да го изхвърли. Да го върне в празен дом също му се стори тъжно. Много жени и момичета с които се размина го заслужаваха, но нямаше да разберат правилно жеста му. Накрая видя майка с малко момиче. Пъхна букета в ръцете на момичето.
Тогава и двете преживяха най-странната случка в живота си. Младият мъж който направи странният жест, а той беше на около двадесет, изведнъж започна да вехне. Бръчки набраздиха лицето му, косата му оредя, очите му станаха по-големи и издадени, уморени, бяла брада покри скулите му, гърба му се сви, раменете сближиха, болезнена усмивка изкриви изражението му, кожата му пожълтя като пергамент, а официалните дрехи виснаха като дрипи. Устните му станаха тънки, в устата му нямаше зъби, плахост и болезненост излъчваше присъствието му и както даде цветята, изведнъж сякаш забрави за какво стои пред тях. Издаваше някакъв смут. Кимна плахо и сви зад ъгъла.
Когато се прибраха в къщи, сложиха букета във вазата. Минали са години от тогава.
И до днес не е увехнал…
Магически реализъм
Няма коментари:
Публикуване на коментар