Свиждане

Казаха ми, че ще й спасят зрението. Нямало никаква вероятност да го изгуби, но седмица две щеше да бъде лишена от съзерцание на облаци и на плейбоя от съседният блок който рано сутрин вдига гири и клати коремче на балкона. Сапунените сериали също щяха да й липсват, можеше разбира се да следи действието, за да не изгуби сюжетните линии, но тя беше фризьорка, при това артист който обича и се вживява в изкуството си, интересува се от тенденциите му и в гледането на сериали проявяваше освен женска глупост и професионален интерес, прическите на героите бяха от съществено значение за нея. Към много от тях се изказваше критично, ругаеше стилистите които са развалили героинята. Казваше каква прическа би и избрала тя. Гореше моето момиче в творбите си. Самата тя ходеше с много къса, войнишка прическа, защото имаше правилен череп и извивка на дясното ухо с която много се гордееше, но обичаше чуждите коси и влагаше любов и вдъхновение в тях. Обичаше ги повече от мен.
Ревнувах я даже, а тя не ревнуваше, че се заглеждам в клиентките й, защото знаеше, че гледам прическите им, нейното майсторство, а не дупетата им и трапчинките на бузките им. Онази жена която е побесняла при вида си, грабнала е първият препарат който й се е изпречил и го е плиснала в лицето на съпругата ми е нямала вкус. Законът щеше да накаже престъплението й, но не й глупостта й. Не ми се мисли за нея. Нещастница е. Няма да търся възмездие. Най-страшното беше отминало. Ще утеша доколкото мога милата си. Тя е мъжко момиче и ще понесе, тежкото изпитание да лежи в тъмна стая с бинтовано лице, колкото се налага, а после пак весело ще мига и ще ми мята гневни погледи загледам ли се в жена чиято прическа не е направила тя. 
Сви ми се сърцето като отворих стаята. Едва се забелязваше в сумрака. Тананикаше си нещо. Изглежда от дълъг плач гласа й беше прегракнал. Седнах до нея. Хванах й ръката, а тя я дръпна и опипа лицето ми:
-Значи така, а! – такава си беше, какво да правя- Брадясал си! Мислиш си, че като не мога да те виждам….
Не беше в добро настроение. Изолирах връзката между слуха и съзнанието си. Умея да го правя. Тя е естет. Обича красивото. Такива хора са капризни. Това ги прави неразбираеми. Трудно поносими са. Дори и аз не съм издържал. На няколко пъти ме е изкушавала мисълта да скоча от прозореца, а на няколко пъти да я хвърля от него. Резултатът и без друго щеше да е нулев. Живеем на първият етаж. Като по-млади се биехме. Сега само си ръмжим. Тя повече…
-Какво още правиш, като знаеш, че не виждам. Сигурно пред очите ми пипаш медицинската сестра, а тя ми се хили…
Нямаше медицинска сестра в стаята, но защо да й го казвам. Тя така си говореше. 
-Слушаш ли ме, ей. Пак ли изключи ушите си. Мил си, да мил си, знаеш, че с това ме купуваш. Знаеш, че съм една сантиментална глупачка която си пада по сериали и любовни романи. Малко ти трябва и ме имаш. И не чуваш. Не чуваш ни трепетите ми, ни сърцето ми. Жесток си понякога, да знаеш. Жесток си и толкова…-разрида се-Остави ме, аз съм глупачка. Ти дойде да ме видиш, а аз с моите настроения. Как си? Ама знам те какво ще ми отговориш….
Изключих пак. Не беше лесна, наистина не беше лесна. 
-Да не си облякъл пак онова бялото джинсово яке и протърканите панталони. Само да си го направил. Чакай да пипна…Не се дърпай…Скъпи, моля те, не прави повече така. Върни се в къщи и се преоблечи. Да ти напомня ли, че отдавна вече не сме тийнейджъри. И да се обръснеш чуваш ли ме? Не обичаш ли стила ми, не се ли доверяваш на вкуса ми….Чуваш ли ме?
Съжали, че не може да ме погледне в очите за да разбере дали тази нощ съм спал или пак съм препил с приятели. Предположи го. То правилно си и беше. Напомни ми, че трябва да се обръсна и да се преоблека. Попита ме идвала ли е на гости някаква си комшийка. Сигурно подозираше червенокосата. Нямаше причини, но не разбрах и без друго за коя става въпрос. После ми се раздразни, че сумтя. Каза ми да си сменя одеколона. Преди не й правило впечатление, но сега като не виждала усещала миризмите по-добре и съм ползвал нещо отвратително. Нататък спрях да я слушам. Минаха няколко часа. Прималя ми от глад. Чудех се как да й кажа, че трябва да си тръгна, когато чух нещо неочаквано…
-И ако племенника ти не беше плиснал белината в лицето ми…
-Какъв племенник? Каква белина!
-Ами…-изненадана беше и тя.-Ти пък кой си?
Побързах да изляза от стаята. На коридора обясних на медицинската сестра и тя ме заведе в стаята на моята съпруга. Сви ми се сърцето. Едва се забелязваше в сумрака. Тананикаше си нещо. Изглежда от дълъг плач гласа й беше прегракнал. Седнах до нея. Хванах й ръката, а тя я дръпна и опипа лицето ми.
-Значи така, а! Брадясал си! Мислиш, че като не мога да те виждам….
Започваше се отново.