четверг, 27 июня 2013 г.

Ревю за Държавата в кибритена кутийка

Рекламите и отзивите в мрежата ме настроиха скептично, но бях повече от приятно изненадан и малко е да се каже впечатлен от "Държавата в кибритена кутийка". Разтърсен съм и още под въздействието на този шедьовър на съвременното кино.
Филмът е с антиутопичен сюжет, който не ни отвежда напред във времето, а ни връща в началото да двадесетте години на двадесет и първи век, в последните времена на изчезналата вече, но реално съществувала страна България. Проследени са много детайлно процесите на зараждащият се бравенюуорлдизъм, като далечно незаконно отроче на италианския фашизъм и неолиберализма. 
Историческата действителност е проследена чрез една най-обикновена човешка съдба. 
Героят е мъж на средна възраст, примирил се със социалната присъда, че е обществено
безполезен, неудачник.
Влюбен в художествената литература, под наркозата на постоянно вдъхновение, дълго вярва и се опитва да изрази себе си, публикувайки творбите си в интернет, а това го среща с много различни и интересни хора, познатите ни класици във фантастиката: Бранимир Събев, Явор Цанев, Христина Мачикян и Лорда на мрачните реалности - Сибин Майналовски (и още много други, чиито произведения ни са познати най-вече от 6 Д -продукциите. Героят е личен приятел и на Павлина Йосева над чиито стихове още се ронят сълзи (малко знаем, че те са родени и творели в тази изчезнала държава, самият аз го разбрах след филма, както и това, че някои от тях не са получили заслужената оценка в своето време и не са доживели успеха си). Запознава се и с последния български възрожденец: Иван Богданов. Тези срещи го вдъхновяват, предизвикват го да твори и да не изписва само болките и отчаянието си, а надежда, която дълбоко в себе си, чувства, че е обречена, но повлиян от внушенията на Албер Камю, подобно неговия Сизиф - типична абсурдна личност - бута своя камък към върха и чувства щастие, именно от това, че въпреки, че знае, че е безсмислено, все пак намира сили да го прави. 
Тук е редно да спомена виртуозната работа на Кокона Маринкина, която е емпат на филма и е потънала много дълбоко в чувствата на този художествен, несъществувал реално образ. Всички я познаваме от филмите "Добро утро, страст", "Краят на вселената", сагата "Ням свят", "Осанна", "Четвъртият Обама", "Горчива вселена", но лично мое мнение е, че това е апогеят на творчеството и като филмов емпат. За час и половина, времетраенето на филма, сякаш изпитваме всички четиридесет и четири години на героя. От ранното му детство, до неизбежния му край. Интересното в случая е, че Кокона Маринкина носи българска кръв и може би родовата памет и е разказала, всичко онова, което тъй чувствено е пресъздала. 
Разбира се това не би станало, ако не беше режисурата на колоса Дориан Спилбърг и сценария на майстора на шизофреничния сюжет Север Елисин. Круфалиуратурата на Шон Румсин (това, че споменавам името му не значи, че съм доволен от последните му скандали и толерирам роботофилията, за това "ууууу" на него), но наистина се е справил възхитително като круфалиуратуролог. Без него не бихме вникнали в същността на системата, в историческия анализ на събитията и да разберем отчасти феномена нюбравеуърдлизъм, който започва с улични лозунги: "Ние сме красиви, интелигентни и материално осигурени представители на средна класа" и прерасва в антихуманизъм, отричане на всякакви човешки права на онзи, който не се е претопил в матрицата и не изглежда според изискванията за полезен на държавата и обществото човек. Следват лагерите, диспансерите за изтриване на мисълта, неоевгенетиката и изтриването на тази държава от списъка на човечеството, чието население масово обезличено се пръсва да се спасява по света. 
Нещо, което героя не доживява. Още от самото начало, той чувства, че е неспособен да живее в тази реалност. Макар да има щастливо семейство и съпруга, която обожава (великолепно пресъздадена от чаровницата Ила Стоун), работата си, която обича и незавършените си книги, а и още много неща за които да живее, при това да живее щастлив, усеща наддигащото се отвращение към масовото зомбиране от което се чувства заразен. Бори се със себе си да не сложи край на живота си до възпламеняването му една утрин на централния площад в града в който живее. Това не е знак на протест, не е бунт, верен на своята нетърпеливост, той просто изпреварва това, което ще сполети държавата му и се превръща в пепел, той дори не се самозапалва, а спонтанно пламват клетките му, тъй както би завършил някой от неговите фантастични разкази. 
Творческият екип е развил великолепно една от хипотезите за изчезналата малка, но мновековна държава. Във филма има много художествена измислица и не бива да се възприема като исторически документ, но горещо го препоръчвам, най-вече защото е трогателен, а и ужаса, и еротиката си ги бива. 

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email