Изкушение

Горе беше цветето и се усмихваше. Никога не бе имал момиче и си въобрази, че е момиче. Стръмно беше и камъните бяха остри и ронливи, тревата хлъзгава. Отляво зееше пропаст, от дясно храсталаци и тръни. Който и да помолеше да избута инвалидната му количка щеше да му откаже. Никой не би рискувал да убие и двамата. Най-малко петдесет метра имаше до там, а на места наклонът надвишаваше четиридесет и пет градуса. Обиколи за да открие пътека, но не намери. Докато търсеше се уплаши, че изгуби мястото откъдето се виждаше цветето. Сърцето му бясно заподскача, устните му се свиха, после зашептяха несъзнателна молитва, очите насълзиха.
Често обикаляше из пътеките сам. Знаеше къде може да се предвижва. На изгубени хора с два здрави крака е помагал, познаваше много добре местността, но не като на длан, защото за това е необходимо да ходиш. Повечето от местата за него оставаха недостъпни, но отдавна се бе примирил и не го привличаха. Приемаше ги както лишените от недъга му звездите и луната. Далечни, разрешени единствено като фантазия. Радващи очите, будещи желание, обречено на неосъществимост. Чисто и непорочно, отдавна изтръгнало всякакви пориви за осъществяване. Често не ги забелязваше. Освен това с нищо не бяха изключителни освен с това, че не можеше да стигне до тях. Отминаваше ги. Хрумваше му понякога да опита, най-често не го правеше, но когато го правеше се спираше на време. Никога обаче не беше видял подобно цвете. Не знаеше изобщо, че има. На устни приличаха листата му. На устни които се разтварят за да го целунат. Напрегна паметта си. Не беше прочел, нито видял в албум такова цвете. Приличаше на изкусителка. Такава каквато не беше доближил и не беше го доближила, такава с каквато не си пишеше, за каквато знаеше от книгите и от филмите и на каквато дълбоко в себе си мислеше за измислица. Виждаше я по улиците с други. Чуваше я зад себе си и долавяше грима й. Понякога буташе количката му. Понякога се превръщаше в две и повече които чуруликаха от всякъде. Пишеше си с момичета. От една дори скри за инвалидността си. После съжаляваше, че така е постъпил с нея, а тя го съжаляваше. Беше близък с много, повечето медицински лица, но не всички. Не знаеше чувства ли влечение, не го разбираше. 
Любовните ласки за него останаха като недостъпните места в гората.
Изкушенията също.
И когато все пак видя едно макар и под формата на цвете, а след туй го изгуби се почувства ограбен.
Дълго го търси и обикаля, а когато погледа му все пак го откри, не се разколеба.
Напрегна бицепси и завъртя колелата. Беше започнало да капе. Небето притъмня. 
Щеше да завали. Невъзможно му се струваше и сега, а щеше да бъде хладно и хлъзгаво.
Ума му се отказа, но ръцете започнаха да бутат колелата, така както ги бяха бутали винаги, дори когато му се струваше, че няма защо да го правят.
Напук, че нямаше защо го правеха.
Съзнаваше, че нямаше защо, но те го правеха. Нямаше защо, но сега го виждаше.
Нещото което не знаеше, че желае и го бе крепяло.
Дъждът се изля…
Порой и мрак…
Количката поднесе. Викът му полетя в пропастта, а едното му колело остана на сантиметри от нея.
Трябваше да се откаже, но сви устни и си рече: сега или никога.
Скъса с всякакви представи и страхове.
Струваше му се, че ходи и лети, че пада и че е мъртъв, но не утихва духа му, защото не е успял да я достигне.
Четири часа се бори с наклона.
Дъждът беше спрял. Отново беше светло.
Видя цветето.
Наистина непознато, някакъв рядък, уникален вид.
За него това беше тя.
Затвори очи и я помириса. Възбуда го обля, лиши го от разум. Преживя всичко което беше пропуснал. Сладко беше, толкова сладко, че му загорча. Нежно беше, толкова нежно, че почувства болка. 
Вдъхна я дробовете си я има за миг който се равняваше на дълги години. Изпълни го чувство за доволство, след туй страх.
И за да не му я отнеме някой и да я има я скъса…