Нещо не ме разбираше

Нещо не ме разбираше. Казах й го. Казах й, че никога не ме е разбирала. Усмихваше се. Казах й, че е хубава жена. Усмивката й не се промени. Още по-хубава ще бъде, защото сега е хлапачка. Трябваше да й стане малко обидно. Да го приеме, леко да трепне, но тя продължаваше да се усмихва и да мълчи. Идеше ми да й изкрещя, да я зашлевя, да я нагрубя и да си тръгна. Нищо не изразяваше тази усмивка. Поне да беше глупава, но и глупава не беше. Казах й, че не можем да продължим. Не ми вярваше, изглежда. Държеше
ми ръката. Търкаше се като коте. Не ме слушаше. Казах й, че имам друга. За миг настръхна. Разбрах, поне че чува. Топла беше, мила. На седемнадесет се държеше като на тринадесет. Последните месеци излизахме заедно. Пиехме по някоя бира. Опипвахме се по пейките. Дотук беше. В началото я исках, но с течение на времето разбирах, че не ми харесва толкова. Даже изобщо не ми харесва. Напомних й, че е хубава жена и ще стане още по-хубава, но й казах, че не ми харесва. Напомних й, че има друга, нищо особено. По-къса рокля и по-дълги крака, по-развити гърди и по-перверзна усмивка. Косата й ме подлудява, а мислите ни докосват връхчета, ровят една в друга, мислим заедно като един човек. Забавна е и танцува добре. Правили сме секс, през онази вечер когато я излъгах, че съм с баща ми на лов. Като се има предвид факта, че ми е за първи път, било повече от добре. Продължаваше да се усмихва. Казах й, че най-добре ще е да си тръгвам, но не пускаше ръката ми. Повторих й, че трябва да си тръгвам. Някакъв израз се появи за миг в усмивката й. Не искаше да си тръгвам. Прошепнах й за трети път, че трябва да си тръгвам. Не ме разбираше. Трябваше да й кресна. Дожаля ми, иначе щях да го направя. Замълчах. Стори ми се, че е дълги часове. Не ме разбираше, за другата я излъгах. Нямаше друга. Имах нужда от друга, но докато бях с нея, нямаше да се случи. Навсякъде бяхме заедно. Из коридорите по училището и после обратно. Звъннеше приятел на вратата ми, отваряше тя. Тя вдигаше телефона, когато нашите ме търсеха. На бира също заедно. Не, че ми досаждаше. Когато бях на лов с баща ми, тя ми липсваше. Не ме разбираше обаче. Имаше си едни нейни представи за живота. Не можеше и да ги изрази. Това не й пречеше да отрича моите. Казвах й, че свободата е болезнено чувство и прилича на сексуалната възбуда. По-добре да има свобода в прегръдките, отколкото любов. И във всичко друго е по-добре да има свобода. Правеше някакви физиономии. Смешни и сладки муцунки. В това се изразяваше отрицателната й реплика и млъквах. Определено не беше за мен. Заради мен пиеше по бира-две. Покрай мен пропуши и заслуша хеви метъл. Промени си стила на облеклото. Искаше ли й се да ми се хареса. Кой знае? Би ми се искало да е тази, каквато изглеждаше сега, но не да е станала такава покрай мен. Нямаше да ме разбере. Казах й, че повече не бива да се срещаме, а тя галеше ръката ми. Прииска ми се да я ударя. Най-после да ме разбере. Казах й какво ми минава през главата, но като че ли не ме чу. Тогава не знам какво ме прихвана. Не знам защо си помислих, че така ще ме разбере и я целунах. Ама като никога досега, и тя ми отвърна както никога досега. С полудели езици, широко разтворени устни, леко отхапвайки се, лъкатушещи търсещи, знаещи по–добре какво искат от нас, отколкото знаехме ние какво искаме от тях. Нощта прекарахме заедно. И на двамата ни беше за първи път. Сутринта изглеждаше по-голяма и по-красива. Мислеше си, че това е щастието. Нещо не ме разбираше. 
Тъй продължи и през следващите години. 
Не се разбирахме изобщо. Срещахме се, но живеехме с други. Чувствах се зле, когато се разделяме. Чувствах се зле и при мисълта, че трябва да се срещнем. Много пъти й казвах, че е за последно. Вярвах си, че е за последно. Имаше месеци, в които не се виждахме. Също тъй за месеци бях спирал и да пия и да пуша, но пак започвах. Тъй и с нея. Надявах се да не започне никога отново, но пак се случваше. Търсих я за книга или да ми каже как да се справя с поредния си компютърен проблем, защото точно в този момент машината адски ми трябваше, а не откривах бележника си с телефоните, който знаех, че ми е някъде под носа и се оказваше по-късно под носа, а не помнех телефона на никой друг, който разбира от компютри. Търсеше ме по погрешка, личеше, че е искрена. Просто сбъркала телефоните. Все навикът я карал моя номер да набира. Търсеше ме леко пийнала или да ми се извини за поведението си снощи, когато сме се видели и ми се е намръщила. Срещахме се случайно, на места, където и двамата не би трябвало да се намираме. Съпругата ми разбираше, а ме и разбираше. За разлика от нея, ме разбираше. Не й придаваше важност, но се разделихме, докато си разреша проблемите. Така трябваше. Стана тихо, кротко, с целувка. Беше красива и обаятелна. Мислех си, че ще ми липсва и ще направя всичко възможно скоро да бъдем заедно, но не се случи. Нито ми липсваше толкова, нито направих нещо да се съберем. 
Известно време не се срещах и със старата си приятелка. 
Потърсих я от самота, защото не бях направил нищо и не бях заслужил онази, с която живеех, но тя не го разбра. На сутринта не ме пусна да си тръгна. Не заключи вратата, нито изрече нещо. Просто се усмихваше така, както някога. Не разбираше какво й говоря, старият спомен ме изпълни с носталгия, сладникави чувства, които убиват, просто исках да върна времето, да бъдем пак на седемнадесет, както тогава, да не разбираме нищо. Целунах я както тогава. Не исках връзката ни да се задълбочава. Най-малко да напуща съпруга си. Направи го без мое знание. Бях самотен и нищо не казах. Приех го просто, но не бях съгласен. 
Трябваше да ме разбере. Достатъчно й бях казал, трябваше…
Когато бившата ми съпруга се завърна, не се и поколебах, избрах тази, която ме разбира.
Сега на другата трябва да кажа да не ме търси повече.
Имам чувството, че този път ще разбере. Не исках да се стига до там.
Трябваше отдавна да разбере, но нещо не ме разбираше.