неделя, 30 юни 2013 г.

Шедьовърът

Говореше поетично, личеше искрено. Нищо не й разбирах.
Срещахме се ту тук, ту там. Без да го искаме и когато го искаме. На изложби и в запушени дупки. Във влакове или на стоп. Колко пъти качи единият другият не помня. Силно гримирана. Винаги с различен парфюм и с различен цвят на очите. Сменяше си контактните лещи като пролет настроенията, а тя менеше настроения по-често и от пролетта. Прически по-често от настроения. Сгушваше се в мен като дете или не искаше и да ме помирисва. Обаждаше ми се среднощ по телефона, не знаех откъде го намираше винаги като често менях карти и аз самият не винаги си го помнех наизуст. Веднъж в бързането си беше сложила син и кафяв ирис. Влюбих се в нея. Признах й. Нацупи се, защото помисли, че й се подигравам. Исках да ми позира без грим. Каза ми, че не може. Не си харесвала лицето, после каза, че много си го харесвала, но аз да си гледам работата. До целувки и опипване стигахме. По нататък нещо се случваше. Звънеше моят или нейният телефон. Късаше на парцали настроението. Смигахме си и обещавахме, насрочвахме си среща за която един от двамата забравяше. После случайно пак се срещахме. Тя пак с различен грим. Умишлено състарена или приличаща на призрак. Прекалено месеста се правеше или прекалено изпита. С виснала гуша или квадратна брадичка. С тънки устни или без устни, друг път порнографско плътни. Понякога беше хубавица, но кукла. Плашещ хлад лъхаше от багрите под които се маскираше. Понякога приличаше на естествена, на съвсем обикновена жена като милионите, погълнати от ежедневието си, но пак с грима беше създала чувството. Рисувах я в различните й въплъщения. Харесваше се. Подарявах й картините. Под грима личеше, че се изчервяваше. След това изчезваше за седмици. Рядко и по телефона се чувахме през тях. Странница си беше, а и преиграваше. Правеше ми сцени които не заслужавах:
-Открих ти толкова жени. В никоя не ме поиска. Подаряваш ми образи които не желаеш. Хубави са, но не ги искаш. Направих си галерия на нежеланите…
-Искам те, да ти напомня ли…Ти бързаше много, изпускаше влак, нали…
-Не ме разбираш, нали? Накарай ме да остана с един от гримовете си. Да бъда някоя от тях.
Тряскаше телефона. Пак се обаждаше.
-Ще ти пратя снимка. Такава каквато съм сега…
На няколко пъти сцената се повтори, но веднъж само ми прати снимка. Тръпки ме полазиха. Плакала е. Сълзите са размазали гримовете. Все едно беше разкъсвала лица. Части от едното под което се откриваха части на друго и следващо и следващо…
Измъчваме се с нея. По-добре да прекъснем тази странна връзка. Толкова внимание не съм отделял на нито една от любовниците си, толкова емоция също. Тя е особена, но също е желана. Можеше пред друг да открие лицето което пред мен не желаеше. Съсипваме се, докато си играем с чувствата си. Най-добре е да спрем да се виждаме. Мислих си го, но не намирах сили да й го кажа. Изникваха в паметта ми разкъсаните лица. Приличаха на разкъсани платна. На мои разкъсани платна, че нали я бях рисувал в тези й образи. Казах й го и чувствах болката, и я издавах с гласа си и тя повярва. Поиска да се видим и този път изключихме телефоните си. Пих много и грима й се размаза за очите ми. Говорих й много неща които не помня. В един момент усетих, че се бои и не разбирах защо, вечерта беше прекрасна. Помоли ме да не й говоря така, а аз продължавах да й шептя. Беше нещо нежно, нещо което трудно се изказва и още по-рядко искрено. Спрях да пия и минахме през дългата алея за да се проветря. Тръпката ми ставаше все по силна. Целувахме се дълго преди да влезем в ателието ми. Нещо премина през тялото й, някаква съпротива, някакво нежелание. Разколеба се. После ме попита дали наистина желая да свали всякакъв грим. Не очаквах да ме попита това. Харесвах я и така. До болка беше стигнала възбудата ми. Но въпреки това се възползвах от случая. Застана с гръб към мен, а когато се обърна бях шокиран.
Разтреперих се от вълнение. Помислих си, че съм побъркан, повярвах в прераждането, сърцето ми спря. После запрепуска лудешки. Коленете ми отмаляха. Пламнах.
Пред мен стоеше Мона Лиза. Сигурно далечна потомка на модела. Невероятна генетична игра при която съвпадението на лицата беше пълно.
Наддадох глух стон пред лицето на съвършенството. Самата хармония. До детайл. Не, хармонията няма детайли. Хармонията е цялост, която постигне ли се детайлите не съществуват. Пред мен стоеше цялостта. Цялата вселена в женско отражение. И идеята съществувала преди да има материя. Повторно простенах глухо, в опит да кажа нещо.
И тогава по лицето й се изписа онази усмивка. Прати ме на небесата.
Не мога да опиша какво предизвика тя у мен. Тъй прекрасно бе.

Накратко: после като мъж се изложих. 

1 коментар:

Follow by Email