Далебор - синът на кладенеца(откъс) първа книга от Ням свят

Змейово дърво

Така е справедливо! – дърварят редеше молитвата си наум, а устните му несъзнателно потрепваха. – Ако те посека, с теб ще нахраня себе си и селото, ако не успея, ти ще нахраниш своето село с мен… Вятърът смени посоката си. Скреж покри лицето му. Накара го да замижи, а в края на очите му заблестяха сълзи. Близо минута стоя неподвижен. Без да мисли. Не чуваше виелицата и не чувстваше студа. Остави се да го обземе онова спокойствие, в което той се сливаше с вечността. Поемаше нейната сила, а тя грабваше ръцете му заедно с брадвата, плъзваше като пламъци из жилите му. Изпълваше с топлите си дихания вените му, стискаше пръстите му и ги превръщаше в каменни, приковаваше стъпалата му към земята. Тогава замахваше с брадвата, а ударите ехтяха като гръмотевици. Клоните на дърветата се пробуждаха, започваха се движат, да се вият, разтваряха зъбати пасти и от тях плъзваха навън раздвоени езици. С размерите на нокът и на длан, на паница и на чайник, на делва за мед и на чакал. Малки, големи и още по-големи змийски глави. Дървесна корона от змии, изтръгнати от дълбоката им летаргия, за да умрат или опазят колонията си. Стеблото потрепваше, земята се напукваше от полуделите корени. Също като короната, и коренището беше спящи змии, пробудили се от сечта. Величествена си, дъще на Змея! – продължаваше дългата си молитва, докато сечеше дървото. – Толкова мъдро е устройството ти! В една душа си събрала цяло село! За да устои не снегове и ледове! За да понесе глад и да се спаси от зверове! Телата на стотици си сплела, в едно стебло да събереш крепкостта им! Главите на половината растат в земята, за да смучат живителните й сили и те крепят в гладните години, в които спиш и сънуваш… В тази част от молитвата клоните бяха вече ниско над главата му. Все още се движеха бавно, в унес, но някои се стрелкаха и впиваха зъби. Още твърде объркани, атакуваха онова, което се движеше най-близко до очите им. То се оказваше змия като тях. Съскаха и се зъбеха зад тила му, виеха се като жив зловещ ореол над главата му. Знаеше и чувстваше близостта им, но не ги виждаше. Удряше и се молеше, да сгреши удар или дума в дългата молитва означаваше да изгуби съсредоточаването си, а това от своя страна – сигурна смърт. Пробудù се, дъще на Змея, пробудù се и се бори! Поеми цялата сила на земята, всичките й пламенни страсти и жажда за живот! Ако ме изядеш и нахраниш селото си, те благославям, но благослови и ти моето, ако те победя! Така е справедливо! От пукнатините на вледенената почва навън вече излизаха змийски глави. Хапеха се една друга, някои докопваха ботушите му. Понякога успяваха да разкъсат дебелата им кожа и да докоснат с върховете си неговата. Макар едва-едва да го драскаха, местата се издуваха, болезнените оттоци с месеци на спадаха, а после оставаха сини белези. Имаше десетки такива. Всяко по-дълбоко ухапване би го убило. Близо за месец ще стигне месото на тази красавица. От кожата й ще има за облекло на малките, а и да си поскърпим големите дрехите. От мен, както винаги, месото, от Черна Тодора — илачите и магиите. От Мечия внук – меда. От Плодовитата – ракията. Старата майка ще готви на всички. Кривогледата, Еделвайса и Венценоската ще й помагат. Сухия ще… — Това вече не беше молитвата, тя свърши, а с нея трябваше да е отсечено и дървото, но то се оказа много по-здраво от очакваното. Изброяваше наум имена, лица, роли в общността, за да не се поддаде съзнанието му на ужаса от случващото се. Едно трепване щеше достатъчно. Една мисъл — да захвърли брадвата и да побегне. Нямаше вече право да се откаже и никаква възможност за отстъпление. Или щеше да победи, или да умре. За цял месец ще съм свършил работата си. Ще наглеждам Рибчо, ще помагам на Кривогледата у дома. Ще й се радвам и ще я любя по три пъти. Толкова ракия, чай и мед ще имаме, че само ще празнуваме. Е, ще ходя да сека и да цепя дърва за огрев, но аз обичам, а ми и върви. Така поддържам форма. Не въртя ли брадвата, животът и без друго не ми харесва. А хората ме мислят за много работлив и всеотдаен, за това ме наричат Сърцатия. Вдигам рамене, съгласявам се. Като толкова искат да си имат сърцат, нека съм сърцат… Една змия взираше очи, напомнящи огнени топлийки, в лицето му. Езикът й го близна по ухото, преди със съскане да се изстреля, за да впие зъби в него. Миг преди да го е направила, друга — припознавайки я за враг, отхапа главата й. Около краката му растеше храсталак от змии, ставаше все по-висок и по-гъст. Изглежда, скоро щеше да го загърне цял. Ако ме убие… — вече виждаше ясно, че това е по-вероятно да се случи, отколкото да отсече дървото, още дори не беше го разполовил, а усещаше облака от озлобена плът, спущащ се над главата му, докосваха го змийските езици. Макар виелицата да се усили и гласът й да напомняше предсмъртно ридание на цяла планина, по-остро от него беше съскането на стотиците змии. Няколко малки змии с размери на дъждовен червей паднаха на яката му и запълзяха под дрехата му. – Ако ме убие… Как ще оцелее селото без друг дървар. Винаги е имало дървар. Имало е и по трима дървари. Черна Тодора разказва за време, когато са били десет. Старата майка казва много да не й вярваме на Черна Тодора, лъжела. Черна Тодора от своя страна, че Старата майка е изкуфяла и не помни… Но мен няма кой да ме смени… Никой не е достатъчно силен… Песоглавеца само, Песоглавеца е и смел, но той е луд, а и кой ще пази границата с Храсталаците на забравата… Точно под чатала му се разтвори процеп и през него се опитваше да се провре навън глава голяма колкото юмрук. Така е справедливо! – започна молитвата си отначало. — Ако те посека, с теб ще нахраня себе си и селото, ако не успея, ти ще нахраниш своето село с мен… Дървото нададе крясък и рухна. Змийските глави заподскачаха като риби на сухо и съвсем скоро утихнаха. Сърцатия си пое дълбоко дъх, краката му едва го държаха, забърса потното си чело с ледения ръкав. Огледа се объркано. Стори му се, че повторно се е родил и вижда живота за първи път. За малко! Не знаеше какво е крясък, какво е смях, но му идеше да крещи и да се смее. Направи крачка, но краката му се подкосиха. За къде бързам? Поседна на дънера, който вече беше започнал да хваща кора. Да няколко часа ще е станал каменен. Изглежда, животът на Змейовото дърво не свършва с отсичането му. Змиите умират, но останалият дънер се вкаменява и продължава да расте. Всички каменни стълбове наоколо, някои от които достигат внушителни размери — десет и повече човешки боя, са всъщност дънери от Змейови дървета. Сърцатия затвори за кратко очи и се усмихна. Представи си, че дънерът, на който е седнал, е станал висок до облаците стълб, а едно дете — внук на внуците на внуците му, е вдигнало глава нагоре, ококорило очи в почуда и възхита. Отвори очи, подсмихна се на фантазиите си, наведе се и взе брадвата. Тръгна надолу, трябваше да събере мъжете, да се върнат и да насекат змиите, за да ги пренесат в селото. Отсечената част от дънера не се вкаменява, а на студа месото няма да се развали, но рисовете и други крадливи котки могат да подушат. Или вълци, проклетите вълци… Белия вълк на Глинената маска вече виеше. Дано да го е вързала добре! Ако звярът направи нещо на детето ми, ще я… Не посмя да си го помисли, но каквото и да беше, щеше да го направи. Пътеката се спущаше покрай най-високите каменни стълбове, които бяха виждали очите му. Разказваше се, че всички Змейови дървета, от които са израснали, са на един и същи легендарен човек, когото наричаха Бащата на дърварите. Твърдеше се също, че от него идва молитвата, с която дърварите секат змейовите дървета. Това място в гората винаги изпълваше Сърцатия с възхита. Стълбовете бяха на разстояние метър, метър и половина един от друг. Петдесет на брой. Въздигаха се и стърчаха поне три пъти по-високо от най-високите мури. Навярно са отсечени преди хиляда години, казваше си, но не това беше най-възхитителното, а това, че някои от дънерите имаха диаметър поне два метра. Дънерите растяха само на ръст, не и на широчина, което означаваше, че и Змейовите дървета са били толкова дебели. Пред силата на Бащата на дърварите Сърцатия можеше само да въздиша, дори и това, което отсече сега и беше най-голямата победа в живота му, остави дънер с диаметър не по-голям от метър. Стълбовете стигаха почти до дома му и точно те го бяха вдъхновили да поеме този път. В началото с жарта на младия — да надмине Бащата на дърварите, отдавна се чувстваше щастлив от всяка победа, независимо от размера на оставения дънер и изпълнен с още по-голямо преклонение пред Бащата на дърварите.


Официална страница на "Ням свят"