Градуси

Видях, че светеше отвън. Не можеше толкова бързо да заспи. Позвъних не ми отвори. Отключих сам. У дома беше тъмно. Книгата разтворена на нощното шкафче. Завила се беше през глава както винаги през последните години. Някога косата й се пилееше, харесваше ми. Никога не съм й го казвал. Тази вечер ми се прииска, но гласните ми струни останаха заключени за желанието. Нещо ми нагарчаше. Не знам какво. Уморен ли бях или алкохола ме хвана. Пих само сто грама. За няколко часа. Прииска ми се да ми направи скандал. Закъснях. Бях с колеги. Тя трябваше да се прибере утре от майка си, но и друг път подраняваше. Все й доскучаваше. Не признаваше, че съм й липсвал, но си личеше. Сигурно е била разочарована, че не съм бил у дома. Чакала ме е. Чудила се е къде съм. Преминали са какви ли не подозрения през главата й. Погалих я. Блъсна ръката ми. Каза ми, че е настинала, грачеше. Разтревожи ме гласа й.
-Пи ли нещо?-попитах я.

-Да, малко коняк. 
Пареше. Осъзнах, че до сега не е боледувала. Само понякога я болеше главата. Казах й го. 
-Откъде пък знаеш. Да не мислиш, че всичко ти казвам. Защо се забави!
Започваше се. Казах й. Оправдах се, че съм я очаквал утре. Почувствах, че тялото й се отпусна. Доволна беше от обяснението ми, пролича. 
-Защо не си легнеш оттатък?
-Но…-не вярвах на ушите си.
-Винаги съм искала да си при мен, нали?
-И аз…
-Искаше да искам, а аз да искам да искаш да искам. Лоша зависимост. Защо изобщо се прибра след като не трябваше да съм у дома?
-Какво ти е?
-Казах ти, настинала съм и ме потиш. 
-Добре, ще се преместя.
-Да не си мръднал!
Засмях се. Казах й, че температурата я прави много сладка. Изкиска се кратко.
-Може да е заразно. Не се ли страхуваш?
-Пил съм. Алкохолът убива микробите.
-Много смешно. А ако ти кажа, че тази нощ съм за последно при теб.
-Ще ти кажа, че имаш температура. 
Изсмя се късо, после рече:
-Представи си го?
-Защо ще го правиш.
-Осъзнала съм, че съм хладна до теб. Дори когато температурата ми е повишена съм хладна. И ти търсиш градуса в чашка с приятели.
-Знаеш ли, тази вечер ми се прииска да ми направиш сцена.
-Да. Защото съм хладна.
-Престани, не си. 
-Защо беше готов да се преместиш.
-Поиска го.
-Добре. Не ми отговори на въпроса. Ако тази нощ съм за последно при теб?
Полазиха ме тръпки. Какво и ставаше?
-Кажи! – настоя.
Не намерих сили да я попитам, смята ли да го направи. Уплаши ме. 
-Ще ми липсваш.-отвърнах й.
-Обичаш ли авантюрите?
-Познаваш ме, не.
-Откъде да съм сигурна, че те познавам. 
-Не крия нищо. 
-Скрий тогава. Скрий да те познавам, защото откритото само лъже. Нека да те отключа. Със свой шперцове. Проникна в теб с взлом. Тогава няма да си се подготвил да ме посрещаш. Душата ще ти е разхвърляна, ще показва нрава ти. Действията които обичаш. 
-Толкова ли желаеш да имам тайни.
-Откъде да знам. Не те познавам. Не знаех тази вечер къде си? 
-Прощавай.
-Решихме въпроса, нали? Няма нищо. Виновната съм аз. Не знаеше, че съм тук. Знаеш ли, скъпи, хлад има в този дом. 
-Защо си мислиш така! – повиших глас. 
Засмя се. 
-Дразня те. Ще идеш ли да ми вземеш лекарства?
Прималя ми при мисълта, но й казах, че ще отида. Спря ме, рече ми, че така й е добре. 
-Забавлявам се.-заключи. – Не подозираш, но аз обичам авантюрите. Прехваща ме нещо понякога. Импровизирам, закачвам се като драка в някоя ситуация и ми е любопитно какво ще се получи. Искам да те попитам звънял ли си някога при майка когато ти казвам, че съм при нея.
-Не. Имам ти доверие.
-Дрън-дрън. Боиш се да не би да не се окажа там и раят ти да свърши. Доволен си, че си свободен вечерта. Аз съм мила, но те отегчавам, нали?
-Имаш температура. 
-А ти си на градус. Колко е оправдано сега да бъдем откровени. Кажи, никога ли не си се съмнявал.
-Добре, съмнявал съм се, но не звъня. Всичко рано или късно се научава. 
-Не те ли изгаря нетърпението?
-Защо ти трябва да знаеш? Добре, съмнявал съм се. Парило ме е. Не си ми дала достатъчно поводи. Добра жена си, понякога наистина между нас има хлад. И в дома има. Права си. И търся компанията на приятели и чашката. След това като си легна сънувам гадости. Избивам ги от главата си, но съм подтиснат през целият ден. Сърбят ме пръстите, парят, точно парят. Искат да натиснат клавишите. После си казвам, защо ли. И без друго всичко се научава. Каквото има да се случи ще се случи. Вече съм направил всичко което е по силите ми. Да, усещам страх да се обадя, добре ми е така. Боя се да не изгубя малкото което ми е останало…Харесва ли ти така?
-Не. Никак. Но поне беше искрен. Помисли си, харесва ли ти на теб така. И не отговори така както исках на въпроса ми. Ако в тази нощ съм за последно при теб, бих искала да чуя, че ще ме потърсиш. 
-Не съм сигурен. – изрекох ледено.
-Бъди спокоен. Няма да си сам. Лека нощ.
Въртях се дълго. Мислих си, че няма да мигна. Успя да ме разстрои. В един момент имах чувството, че ме зарази и ме тресе. Все пак заспах. Когато си събудих, нямаше я. 
Помислих си, че е за лекарства.
Малко по-късно жена ми позвъни на вратата. Целуна ме на прага. Току – що се връщаше от майка си. 
До обяд чух за серията от прониквания с взлом в квартала ни. Липсваха бижута, скъпа техника, пари.
Осъзнах какво се е случило. 
Изненадал съм крадлата. Импровизирала е. Добра актриса.
От дома ни на пръв поглед не бяха откраднали нищо.
Само на пръв поглед.
Нямаше я топлината.
Ще я потърся ли да ми я върне? Не съм сигурен.