Над разголеното й рамо

Снимката й изпадна от някаква книга преди поредното ми преместване. Бързах, много бързах. Товарното такси щеше да дойде всеки момент, а нищо съществено не бях подготвил. Както винаги в последният момент щях да свърша работа за дни. Блъснах отново снимката между книгите и забравих в коя. 

Отмалях, стари цветове избиха пред очите ми, заиграха някакъв танц който отдавна спрях да разбирам. 

Някой ми иззвъня. Вдигнах ли телефона не помня. Май да, водех някакъв разговор който трябваше да е важен, но в момента не означаваше нищо за мен. Забравих, че бързам, накъде съм тръгнал изобщо, че напущам това жилище и някъде отивам. Мислех за нея. 

Забравил ли бях? Не. Никога! 

Понякога съвсем осезателно я чувствах до себе си. Минаха десет години, не – единадесет и половина. Сигурен ли съм? Май бяха повече. Случило ли се беше изобщо. Историята ни не бе кратка, поне не най-кратката. Веднъж се бяхме срещали и правили любов, не бяхме заедно и часове, но дълги месеци си пишехме. Чувахме се по телефона. Имаше нежни стихове. Моите бяха различни. Потърсихме се от любопитство. Аз нея или тя мен. Вече не помня. Как любопитството мина в друго, не разбрах нито аз нито тя. Увлече ни. Загубих всякакви представи, дишах и живеех в огън. На близо тридесет бях като на осемнадесет. 

Омъжена беше, това което се случваше между нас – невъзможно. Невъзможно и прекрасно. Лишено от логика. Узурпирало господството на разума. Взело решение, търколило зар. Нещо повече от това което чувствахме ние един към друг. Какво беше – нямам представа. Ако има съдба – това е. Ако няма, то е това което векове са наричали хората съдба. Искаше ни. Сюжетът на живота изискваше тази прегръдка. Би бил празен на това място. Бяло петно, неестествен. Нелогично това, че изобщо присъстваме в него. Случваше се, повлечени бяхме от нещо повече от течение. От някаква стихия. Не искахме и да се борим с нея. Желаехме я. Желаехме се и то как. Недопустимо, така че не изглеждахме реални…
Товарното такси се появи. Бързах, адски бързах. И тогава все бързах. Винаги съм бързал. Цар съм на разпиляното. Косата ми е винаги рошава. Доспя ли си, пропуснал съм нещо. Хаосът ми е ред. Бягам за някъде или от някъде. И аз не знам откъде. Тогава бях провален. Едва спасил се от пълно алкохолно разрушение. Неуверен в себе си. Пропилял напълно малкото талант, по тънък брод между лудницата и гроба. Бях загубил всичко. Дом, работа нямах, всичко написано в годините преди това. В напълно непознат град с непознати хора. Пишех не като преди, не защото вярвах, че има стойност, а за да не мисля и да не се побъркам или направя по-голяма грешка, ако беше възможна по-голяма грешка от тази серия която бях извършил до онзи момент. Публикувах виртуално. Тя също....
Жалко, че няма да може да прочете новата ми книга. Излиза до седмици. За разлика от другите жени които ми бяха и са ми близки, никога не ми е казвала, че прекалено мрачно пиша. Но си го мислеше. Искаше й се, искаше й се да прочете нещо в което има повече светлина. Не го казваше. Години ми трябваха за да се досетя, че го е искала. Тогава не разбирах. Жалко, че не знам къде е. Може дори да не е в страната. Книгата щеше да й хареса. Не е сладникава, но има любов. Като, че ли съм я написал да я прочете. Не съм си го и помислял. Просто пишех така, а сега като изпадна снимката се досетих. Все едно съм писал книгата за нея. Жалко, много жалко. Най-хубавите неща които правим, не достигат до този който най-силно ги заслужава. Тежко ми е да си го мисля. Трябва да забравя. Както я забравях и тогава…Ето стигнахме до новото ми жилище…
Разтоварваме. Къде ли е тя? А може и книгата да има по-голям от очакваният успех. Може да достигне и до нея. Знае ли човек? Всичко може да се очаква от този живот. Уверих се. Тази жена ме увери. Докосвахме тела и от разстояние. Любехме се преди да сме се срещнали. Разкъсваше се старият ми свят, полепналата дреха от отчаяние. Разголвах истинската си природа, лишена от свят, лишена от житейски опит и страхове. Разголвах я да ме докосне. Аз бях и не аз самият, всъщност бях точно истинският. Онзи непознатият. Лишен от всичките си делнични дрипи и гримове. Същото се случваше и с нея. Не можех да го очаквам, казваше ми, че и тя не го е очаквала. Странно, като на книга и на филм. Нещо което не се случва всеки ден в живота. Ако се напише ще звучи захаросано. Ако се разкаже, ще е като измислено. Беше по-реално от всичко познато. Импулсивно. Пияно. Неразумно. 
Разтварям книгите. Търся снимката. Изливат се купчина снимки. Ровя се измежду десетките си спомени за да я открия. Имам по-свежи, по-щастливи. Търся точно този, точно нея. Още снимки се изливат. Къде я хвърлих? И тогава твърде бързах, за това я изгубих…
Ето я.
Дрехата й е алена роза, разголила рамо. Смугла е. Най-красивият дявол. Ставам еретик. Видя ли я, започвам да си мисля, че след като ангели са паднали от възгордяване има дяволи които са се влюбили и въздигнали отново в небесата. 
Как ли изглежда сега? Снимката все пак е на повече от десет години. Направена е преди да се запознаем. В стаята й е. Зад нея библиотека с чаши и свещи. На най-горният рафт се виждат и книги. Обикновена домашна атмосфера. Имам чувството, че и аз присъствам в нея. Има и някакво особено чувство. Долавям го само. Не мога да разбера каква е причината му.
Ще увелича снимката. Правя го. Мъча се часове. След компютърна обработка я оглеждам детайлно. Погледа ми спира на рафта с книгите.
Една от тях е моята. Книгата която очаквам да излезе до седмици…