Ябълката и момичето

Заспивах на волана. Много ми бяха километрите. Много безсънието…Радиото повече ме унасяше. Да отбия и да подремна, време нямах. Още толкова път почти ми оставяше, а живота все бърза. И жена ми ме чака. Знам, че кръшка, а е ревнива. Мислих много пъти да я убия, да я изоставя, не става. Щеше да отрови живота ми. Не става от мен убиец. Това не. Разбрах го. Веднъж като се опитах да го осмисля сериозно ми се повдигна. Повръщах. Цял следобед повръщах. Бях блед като платно, а тя изглеждаше загрижена за мен. Още по-зле ми стана от поведението й. Искаше й се
да разбере причините за състоянието ми, а как би могла и да разбере. Тъй наивно изглеждаше. Домиля ми. Бих я любил, ако не ми беше толкова лошо. Просто я прегърнах и заспах. Чувствах топлината на тялото й като утеха която не исках да губя. Колкото и зле, понякога жестоко да се отнасяме един с друг. Добре, че в последните месеци се налага да пътувам. Така без да се разделяме не сме заедно. Не си дотягаме. Ценим всеки миг. Обикновено чакам с нетърпение да се прибера. Този път – не. Нямаше причини. Мъркаше ми по телефона, гукаше ми, мелодия беше гласа й. При това сладострастна, нежна, млада. Искаше ме, искаше ме час по-скоро да съм в къщи. Радваше ме поведението й. Залъгах се даже, че съм щастлив. Казах си го няколко пъти. После се опитах да съкратя пътя. Да мина по такъв маршрут по какъвто никога не съм минавал. Като започнаха планинските криволици, осъзнах, че не съм толкова глупав да се заблудя, а и шофирам от повече от двадесет години. Искал съм да се заблудя. Това съм искал, не да се прибера на време в къщи. А трябваше. Клепачите ми се разпадаха от тежестта си. Разливаха се върху зрението ми. Ръцете ми движеше висше съзнание. Отворих прозореца, после другият за да става течение. Пеех си силно на глас. Разказвах си стари вицове и се смеех. Общувах със стари приятели, срещах се с някогашни любими. Толкова естествено беше. Толкова лекомислено и мъдро. Просто природа, чистота която се споделя. Без зли мисли, без много претенции, тела които се желаят, съзнания на които им е приятно едно с друго. Днес, а за после не мислят, защото в после е промяната. Какви купони, какви истории. Свобода без рани. Любов без казуси. Присъни ми се, че пак съм млад и е тогава. Стреснах се и тъкмо навреме. Завъртях волана в последният момент, иначе щях да изхвърча в пропастта. Трябва да се разсъня. Трябва. 
Отминах стопаджийката. После спрях. Кратка минута в която се колебаех. Мравки се разпиляха високо по бедрата ми, по корема ми, завъртяха се в кръг. Смрачаваше се, едва се виждаше, но имаше стройна фигура и в каква чупка беше извила кръста си. Погледнах в огледалото. Тъмно беше, храстите я закриваха. Виждаше се само неподвижната й ръка. Сигурно е на годините на дъщеря ми. Какво търси в това мъртвило, луда ли е. Дали не същото което и аз. Нещо малко по-различно от това което я очаква. От това което не може да избегне. Кратко бягство. Автономен спомен сам за себе си, без връзка с останалото което ще изживее. Ще я взема. Най-малко ще си говорим и няма да заспя. Ако е шофьор и сме в една посока може и да й гласувам доверие и да кара известно време, тя. 
Приятна отмала ме изпълни. Стори ми се, че я помирисвам, че върховете на косите й ме докосват. Ще направя някаква глупост. По-добре да избия тези мисли или да не я взимам изобщо. Такава фигура, такава свежест. Може да се срещне само в планината…Ще си говорим, само ще си говорим. Ще ми върне желанието и толкова. Ще ме държи бодър. Ще я искам, но няма да я докосна. 
Дадох на заден. Когато стигнах до нея видях, че съм се заблудил. Тъмнината и умората. Беше дръвче което ми е заприличало на момиче. Слязох. Ябълка. Подала се извън оградата на нечие лозе. Ниска ябълка. Беше обрана и доста ровех в клоните докато открих един плод. Скъсах го и го хвърлих през прозореца. Търколи се измежду седалките. Изсмях се на себе си. Разочарован бях. 
Поне ми помогна да разбера какво съм искал. Просто стопаджийка и случайна среща. За предпочитане порочно млада. Представих си разюздани сцени. Не пропуснах място на което да не я целуна, на което да не я заведа. Излизаше гола по балкони и се кискаше. Заливаше ни дъжд и падахме в калта и се цапахме. Разпадаше се между пръстите ми и потичаше по кожата ми, на десетки струйки които се превръщаха в змии и пълзяха надолу нагоре, нагоре надолу. Изкушавахме нейна по-скромна приятелка. Заливахме се с вино. Кискаше се и изчезваше. Цъфтяха около нас цветове и ни обливаха с аромати. Превръщахме се във фонтани които се разтваряха един в друг, а после тя слизаше от колата и отиваше при приятеля си. Слюнката ми разкъсваше устната кухина. Карах рисковано бързо за местността. Вече беше и съвсем тъмно. Кога съм увеличил скоростта не разбрах. Фаровете ми осветиха следваща ябълка която приличаше на момиче. Подминах я и спрях. Колебаех се не по-дълго от първият път. Знаех, че ще бъда отново разочарован, но дадох на заден. 
Ябълката затича към колата. Беше момиче. Не можех да повярвам. Заговорих я, отвръщаше ми, после стана приказлива. Не я слушах изобщо. Дръвчето беше виновно. Разбуди фантазията ми. Не можех да я накарам да утихне. Изнемощял бях. Не разбирах какви ги говори. Попита ме защо мълча.
Повтори въпроса си, почти изписка.
После млъкна и потъна в себе си. Сви се, стана като пашкул. Когато отбих колата дишаше тежко.
Не отговори на милувките ми, но не оказа съпротива. Отдаде ми се. Късо изстена когато я обладах. Оказа се девствена. 
До края на пътя не промълви. 
Преди да слезе на мястото което желаеше пъхнах в чантата й пари. Сигурно нямаше. Не за друго.
Малко съжалявах. Не показа с нищо, че не го желае. Нямаше защо да имам угризения, но не се оказа това което си представях.
Докато изкачвах стълбището отрицателното чувство ме напусна. Случката само беше разпалила апетита ми. И когато се прибрах любех жена си както никога до тази сутрин. Призна си го…

* * *
Седмица по-късно си спомних за малката. Усетих някаква миризма в колата. Зарових под седалката и открих ябълката. Беше изгнила, полазена от мравки, смачкана от нечии крак. Разплеска се по ръцете ми.
Хвърлих я с погнуса в контейнера.