Надлъгване с времето

Не й беше за първи път. Не умееше да се крие. 
Преглътнах обидата, а и не за себе си, за нея бях разтревожен. Тя не знае какви ги върши. 
После я разкъсват угризения. Потъва в себе си. Разкъсва й мен. Побърква ме. Понякога ми писва. Иде ми да я убия, за да престане да измъчва и себе си и останалите наоколо. Влюбва се, обезумява. Вдъхновява се, за мен също навремето пишеше. Навремето, но не така. Не знам дали я ревнувам. Нормално е и май я ревнувам. Плаша се повече, а не съм страхлив. Става по-красива, по-страстна. Нуждае се от мен и говори глупости. Гласът й е изменен. Мелодичен е, далеч по-изразителен от нормалното. Винаги е секси, но в тези моменти
е опасност да излезе по улиците. Дори кварталните песове тръгват след нея, а който подрастващ я е видял преди училище, нищо не е разбрал от уроците. Роклята й се вее, разголва загорели бедра, смехът й звъни кара хората да се обръщат, дори жените се заплесват. Косите й танцуват, усмивката гъделичка, погледа й е закачлив, думите й галят. Токчетата й отекват далече. Устните й са по-плътни от обикновено, по-пищна е. После следва срива. Няма смисъл да ми разказва, че е имала друг. Разбрал съм го или най-малко съм се досетил. Хранил съм се с огризката й. Съжалява, че ме е мамила. Нормално ли е, кой знае. В тези дни, седмици, месец ми е по-болно за нея. Казва, че се чувства като употребена дреха и на употребена дреха прилича. Изведнъж е повяхнала. Постоянно говори за вината си. Накрая самият се чувствам виновен. Толкова виновен, че не мога да я напусна, а ми се иска. После всичко отминава. Тогава вече съм ревнив. Не го показвам, но полудявам от всеки поглед. Имам чувството, че я ограбват. Страх ме е, че всичко ще започне от начало. Минават дни, седмици, месеци, години са минавали. Все по-рядко сънувам промените й. Забравям тревоги. Спокоен съм, дори щастлив. И когато не очаквам всичко започва отново. Първо усмивката й е гузна, пуши повече, личи нервна възбуденост, закъснява. По-красива е, вече казах. Безгрижна е, заразява и мен. Знам какво се случва, знам до какво ще доведе, но не искам да мисля. Хубаво ми е с нея, въпреки, че е мръсница, въпреки, че е лъжкиня. Хрумва ми да я убия докато е толкова прекрасна. Няма да го сторя, разбира се. Не съм способен и се моля само да продължи по-дълго. Потрепва в мен и надеждата, че този път е различно. И случи се да е различно, но не така както го очаквах.
-Когато съм с него времето спира. Разбираш ли. Той може да спира времето. Не, не го прави той. Ние двамата сме. Телата ни са машина на времето. Спираме го. В свой свят сме. При нас тече различно. Навън е спряло. Погубено е. Замръзнало е, а ние имаме достатъчно време един за друг. Не бързаме. Няма какво да пропуснем. Разбираш ли. 
-Разбирам.
-Слушай ти не ми вярваш.
-Напротив, вярвам ти.-късах се, късах се, късах…Ще я зарежа. До гуша ми дойде. Болна и прекрасна е. Ще ме убие и несъзнателно ще я повлека към ада си. 
-Вярваш ли ми? Спираме времето. Със друг дори и с теб, все бързаме за да догоним настоящето. Остава толкова много да споделим. Безбройни трепети и думи и сладостно божествено безделие един до друг, без мисли, без страхове, без дрехи, без кожи дори защото те са утихнали, без сетива, един до друг, един до друг, без чувство си, че нещо си ще пропилеем.
-Защо ми го казваш!
-Спираме времето. 
Любим се четири часа, а пред прозореца падаща саксия с мушкато, жълт пикап, а от ауспуха му, замръзнал дим, виснало дете по време на подскок, краката му са на сантиметри от земята, но не е стъпило на нея. Прилича на ангел. Зейнали са клюкарките пред блока, а от устата им не излизат звуци както иначе пък не излиза смисъл…
Пое си дъх. Не исках да я слушам, но не можех и да я прекъсна.
-Когато се разделяме мушкатото е стигнало до плочките, подскокът на момчето е свършил, стъпило е. Колата е навярно метър или два напред, но не се забелязва. Устните на клюкарките са още отворени. Навярно не се затварят никога…После всичко започва както винаги. Скоротечно. Стресово, шумно. Граби ни и го гоним за да си вземем, а можем да го грабим и то да ни гони, за да си вземе…Навярно ме мислиш за болна и искаш да се лекувам.  
Не, исках да я зашлевя. 
А после не разбрах, грабнах я, стиснах я в здрава прегръдка. Опита се да се изгръгне.  
-Ама си и ти!-засмя се.
-Искам и аз да мога да спирам времето.
-Спри го! Спри го! Искам ти…Лесно е, можем…Ще те науча. 
Опитахме. Така хубаво бе, че ми се стори, че наистина го спираме, но то течеше. Отиваше отново при другият. Не знам кога успяваше. Не закъсняваше. Понякога си мислех, че този път си го е измислила. Шегува се с мен. И думите й звучаха шеговито. Друг път правеше обстановката толкова нервна, че ми се искаше да е при него и да ме остави за малко. 
-Май при мен времето ти е спряло!-креснах й веднъж-Бавно тече. Досадно ти е…
Наведе глава. Вдигна я бавно, очите й бяха просълзени. Нещо непознато имаше в погледа й. След време разбрах какво е. Искреност, плашеща искреност. 
-Не знаеш какво е да спре времето. Не е болно, прекрасно е…. 
Облече се набързо. Не се приготви както обикновено с часове. Целуна ме преди тръгване и повече не се завърна. 
Издирваха я. Преболедувах я. Пропих се, след туй спрях да пия. Седем месеца по-късно я срещнах случайно. Изглеждаше на седемдесет и твърдеше, че е на толкова. Беше се загубила в квартала, но едва ли си беше изгубила времето. Бръчките й бяха изписани с почерка на сладостите. Кожата й изтъняла, повехнала, личеше си, че е получила своето. Дрехите й посивели, косите бели. Познах я по очите, но те не ме познаха. Вече не виждаха. Пламъкът в тях най-после беше утешен и изглеждаха спокойни. Отдавна времето в тях бе спряло.
Излъгала го беше. То нея, също… 


Приказна и диаболична фантастика