среда, 12 июня 2013 г.

Хубава

Струваше и се мишка. Гризяща залъците живот мишка, свита в дупчицата си. Потънала в работа и дребни задължения. Защо го взе, не знаеше. Как стана така, че правиха секс седмици преди това, също недоумяваше. Стана като от само себе си. Не я привличаше. Не се открояваше от компанията. Напротив, губеше се в нея. 
Третостепенен герой. 
Мълчание със сиви черти. 
Поведение преизпълнено със смущение. Затвореност и липса. Нямаше го сякаш там където, бе. Но и не витаеше другаде, за да витаеш трябва да си поне мечтател, а той и мечти…Скучен човек…Сигурна беше, че ще му изневерява. Не, че го искаше, но изглеждаше неизбежно. В противен случай трябваше да надебелее, да повехне, да започне да клюкарства и да гледа сапунени опери, да се загуби в домакинство и един ден безпричинно да се заключи в една стая, да изпие мишата отрова, а деца и внуци да гадаят и да не могат да познаят. 
Такива мисли й минаваха, докато не стана онази новогодишна трагедия. Бомбичките пощадиха ръцете му, но не пожалиха очите му. Имаше някакви шансове да ги спасят. Дълга беше борбата и надеждата. Телефонни разговори до късно с лекари. Близки и не толкова близки, за съществуването на някои и не подозираше преди експлозията, звъняха, изразяваха съчувствие или любопитстваха, демонстрирайки прекалена тъга всъщност злорадстваха, но най-много бяха тези които знаеха за случаи подобни на този в който зрението беше спасено. 
Не знаеше иска ли да им вярва или не. 
Не беше сигурна вярваше ли им или не. 
Подвеждаше се, светкавици остри като нокти, проблясващи, ала метално хладни късаха съзнание и тяло. Ту пот, ту хладни тръпки, изблици на вяра, пълна загуба на надежда и страх от разочарованието се разбъркваха, като в миксер се разбиваха. Накрая всичко приключи. Почувства се освободена. Той също се усмихваше, а трябваше да е голям удар. Обичаше красивото. Забелязваше и пеперудите и разцъфналите клонки, камъчетата. Заглеждаше се по жените и не ревнуваше, защото знаеше, че това си е просто игра на очите му и не е способен да изневери. Като дете се радваше на декоративните птички и риби. Усмихваше се и не виждаше, че лицето й е сгърчено от болка, макар най-сетне мъчителното очакване да свърши.
-Поне ще останеш винаги хубава…-рече го, а радостта в гласа му беше искрена.
-Какво!
-Ще останеш винаги млада и хубава.
-Аз ще се състаря и мърморя.
-Запечатан е образа ти в съзнанието ми. Другият ми е съвсем непознат. Хрумна ми една история. Ако бях писател щях да я напиша. За едно племе в което мъжете за да обичат цял живот избраниците си сами се ослепяват…
-А защо не, ослепяват от обич. А тези които не обичат истински продължават да виждат.
Засмя се. Засмя се и тя.
-По-хубав е твоят вариант.-призна си.
-Все едно. Няма такова племе. Не е практична слепотата, но май трябва да свикнем.
-Ще останеш винаги хубава.
-Ще ми се да се виждам през погледа ти, но да не си играем с дявола, нали?
-Ще останеш винаги хубава.
Топъл извор се изля по цялото й тяло. Обичаше го. Не подозираше, че е такъв. До този момент го мислеше за мишка. 

Гризяща залъците живот, мишка. Потънала между работа и дребни задължения. Неочаквано разбираше един силен мъж. Невероятно силен характер. Усещала го е, не го е разбирала. 
Защо трябваше той да ослепее, за да прогледне тя. Мина й през главата. Разстрои я, дълго я боля, но живота отново ги погълна. Работеше както преди, не в службата в дома си, ала повече. И печелеше повече. Разви невероятен търговски нюх или винаги го е имал, но е нямал амбицията да го прояви. Безпричинно се натъжаваше и злоупотребяваше понякога с недъга си. Идеше й да го напусне, но той се опомняше и намираше думите и поведението за да я задържи. Обикваше го по-силно. Знаеше как да я нарани, казваше й, че го съжалява. Мразеше го в такива моменти, но те бяха кратки. Забравяше ги бързо. Понякога пишеше хумористични миниатюри и фейлетони и ги публикуваха. Мечтаеше за романа, за племето в което мъжете ослепяват от обич за да виждат винаги жените си хубави. Все отлагаше. И на двамата беше ясно, че няма да го напише. Преместиха се в друг град, а после в друг и друг и друг. Налагаше се, вече. 
От онзи ден в който той й каза, че ще остане завинаги млада и хубава, тя престана да остарява. Беше на двадесет и три когато се случи. На толкова изглеждаше и когато стана на тридесет и три. Съседки и приятелки започнаха да го забелязват. Ухажори познати и непознати не спираха ритмично да се редуват. Виждаше съученички и преценяваше измененията настъпващи с годините. Ако тях грима правеше да изглеждат по-млади нея състаряваше. Нямаше бели косми. Бръчка не се появи. Торбички не висваха под очите й. Не вехнеше лицето й, нито се изменяше формата на гърдите й. Краката й оставаха стройни. Кожата еластична. Доволна се чувстваше. Щастлива почти, но не съвсем. После започна да чувства страх, а в редки моменти дори да го мрази. Пътуваха за да не забележат хората свръхестестветото което й се случваше. Наближи петдесет, а продължаваше да изглежда на двадесет и три. Вече се представяха като баща и дъщеря. Скъсала беше с всичките си предишни контакти. На погребението на майка си се натрупа с тонове грим, но пак забелязаха роднините й. Чу много комплименти и по-силно беше чувството за неудобство отколкото болката по изгубеният родител. Побърза да си тръгне.
-Освободи ме!-крещеше му след това и искаше да го убие.-Освободи ме или ще те промуша с ножицата.
Тресеше се пребледнял и беззащитен. Макар и възрастен с изписаното по лицето чувство за вина приличаше на дете. Накара с този израз гневът й да отмине, прегърна го, а скоро напуснаха и тази квартира и отново отидоха далече където никой нямаше да ги познава. Времето летеше. Той продължаваше да мечтае за своя роман, започваше и скоро го прекъсваше. Пишеше резюмета, преправяше ги. Вече се представяха за дядо и внучка и не можеше да я люби, а тя по-силно го обичаше. Имаше случаи в които преспиваше с мъж на нейната физическа възраст, но беше по-скоро заради него. От страх, че незадоволена ще бъде невъзможна и ще го тормози. Сексът все пак е необходим на тялото, а той сам пожела да бъде млада. Досещаше се и не ревнуваше. Малко преди да решат да се преместят отново, дори избраха град и по телефона си уредиха квартира, започна романа си. Писа цял ден. Готови бяха десет страници. Вечерта изглеждаше весел, удовлетворен, блажено изтощен. Пиха вино, лицето му беше щастливо като на пеленаче, малко преди да загасят свещите тъжно рече:
-Жалко, че няма да мога да завърша книгата…
Не се събуди на сутринта. Малко след като го погреба се появиха първите й бръчки. Почувства слабост, натежаха раменете й, отслабваха очите й, свиха се дробовете й от непознати болежки. Усещаше как хлад се плъзга по тялото й, как много желания го напущат. Всяка крачка започна да й изглежда тежка. Прибра се до дома с такси и една изкачи стълбите. Седна на креслото. Заразглежда стар албум, в началото виждаше, а после не можеше да различи образите на снимките. Не можа да се види и в огледалото. Нямаше време да си коригира зрението й да си сложи очила. Виждаше само един побелял призрак.
„Така и не можах да се видя остаряла…”-помисли си с лека тъга, но тази тъга топлеше.
Седна на креслото. Въпреки, че едва виждаше забеляза как едно мишле излиза от дупката. Повика го и то я послуша. Изпълзя и се настани в скута й.
Сложи ръка върху него. Галеше го, чувстваше топлината му и тъй заспа…




Магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email