събота, 19 април 2014 г.

Вече те видях

Малко след последният официален квартал на града, недалеч от индустриалната зона, бяха бараките. Последното прибежище на изгубили домове, работа или семейство, или някоя от комбинацията между тези три неща или трите заедно, или заедно с тях и здравето си. Случайно загазили или просто неудачници. Хора родени за да бъдат мачкани или хора – умствено изостанали. Хора твърде свети или твърде зли, което си е все едно. От малцинствата или не. Твърде възрастни и съвсем млади. Тук се говореше само вавилонски, когато в единият край на гетото се скараха, разбираха за какво става въпрос на другият. Веселба и упадък. Вонеше на вкиснати бабини панделки и всякакви други радости. Гърмеше най-отвратителна музика, прекарах там възрастта от десетата си до петнадесетата година. Най-щастливият период от живота ми.



Имах си две дружки. Едната криеше, че е циганка. Другата лъжеше, че е. Палави бяхме и трите. Тук тайни не можеше да има. Всички знаеха, що за чудесии ги вършим навсякъде където идем, но за разлика от всякъде другаде, ни упреци, ни клюки чухме. Какво ли не бяха изживели хората. Нищо кой знае колко особено, не беше леконравието ни. Весело си я карахме, почти опасно без да го съзнаваме. Детство изгубили, по-възрастни изглеждахме. Тогава това ни харесваше, сега се чудя съжалявам ли. Тях двете отдавна не съм срещала. Няма и да срещна, онова е отдавна отминало. Друг живот е било. Свършила съм с него, мъртва съм за него. Навярно и те са мъртви, преродени с други роли някъде другаде. Не, за тях обаче ми е думата, а за онзи тип – слепият. Той беше малко под двадесет, всъщност не знам, може да е бил и малко над тридесет, а кой го знае – възможно е и на наша възраст да е бил. Преждевременно остарял от болести или попречили му да се развие, за да изглежда зрял. Полумомче – полумъж, полудете – полустарец. Мило изражение, малко лукаво, очите му блестят като на пръча, който се въртеше с петте кози наоколо, похотлив блясък имат и не виждат. Нещо му имаше и с главата. Говореше едно такова, несвързано. Сега това което си спомням ми звучи поетично, дори по-поетично от думи на хора които претендират, че са поети. Може и да съм украсила спомена. Толкова години минаха от тогава. Толкова неща се случиха. Флиртувахме с него и трите. Дори не можеше да разбере коя го целува или го гали по-така. Мислеше ни за по-големи. Като по-големи се държахме. Никоя от трите не знаеше в коя точно е влюбен, той също не знаеше. Не съм сигурна дали не мислеше, че е една и съща. Така се стремяхме да изглежда за него. Умирахме си от смях когато се подменяхме. Правехме го, за да става весело. Гласовете ни звучаха почти еднакво, а зашепнехме ли, ставаха съвсем еднакви. Фигурите ни си приличаха, поведението също. Дразнехме го само, разбира се. Пазехме една граница играта да не загрубее. Нито го харесвахме толкова, нито искахме смотаният да загази, защото беше мил, но ние – непълнолетни. А нямаше никаква вина, защото не го знаеше. На няколко пъти ни предлагаше брак. Казваше на всяка от трите, че толкова близка жена не е имал. Другите две слушаха. Едва сдържаха смеха си. Ако беше продължило така, все една щеше да подаде. Да стане онази единствената, за която мисли и трите, да се откъсне от нас и да го вземе. Щяхме да я намразим. И него да намразим. Да й го отнемаме, а с него да се подиграваме. Да я разкъсаме и после него да разкъсаме. Държахме се една друга, да не премине някоя от нас границата. Той беше на трите и на никоя. Нямаше право никоя от нас да бъде повече, да става негова, а той искаше. Сляпо се нуждаеше да има единствената и пълната. Ако бяхме една бихме го имали. Не приличаше на човек, но тук кой ли приличаше. Той поне обичаше. Не беше смазан. Луд беше, но обичаше. Лош шанс имаше да стане играчка на три еринии. След години, много мъже са виждали в мен една жена, а са нямали онова зрение с което да забележат, че вътре в себе си имам повече и са разкъсвани между тях. И той така, но буквално беше разкъсван от чувството за съсобственост на трите. Кучето не си яде кокала, но не го дава и на другото. Той беше имот в която всяка от трите ни си имаше своя идеална част, но пречеше на останалите да построят своите къщи. Видимо сплотени се ревнувахме до смърт. Всъщност ревността ни правеше така, че да бъдем сплотени. Разбира се, не го съзнавахме. Жени си бяхме, но и деца. Понякога го съжалявах. Кроях планове как да избягам с него. Тук и без друго беше кочина. Но какво ще правя из света с един болен и сляп мъж, а какви имаше само около мен. По-големи и по-малки. На възраст колкото баща ми и мои връстници които изглеждаха далеч по-мъжествени от дъртите ми ухажори. Прицел бях на много планове и желания. Още не водех полов живот, но игрите ми по кокетство надминаваха тези на много жени на средна възраст. Знаех си, че и другите две си мислят подобни неща за него и от ярост, че ме мамят и си мислят такива неща, често не мигвах до сутринта. Веднъж им предложих да го убием и да се примирим най-сетне една с друга. Млъкнаха, изгледаха ме, като че ли съм луда, но прочетох в лицата им колебание. После се смяхме. Наричахме го с обидни думи. Той си беше играчка. Каква бариера можеше да е между едно приятелство. Дните минаваха, не се отказваше от своите предложения и трите без да му отказвахме отлагахме решението си за брак за по-късно, а той чакаше ли, чакаше.

Получи мечтаният отговор една пролетна сутрин, когато реката беше придошла, заляла мостчето между махалата ни и шосето което водеше към града. Започваше ми ваканцията. Имахме екскурзия. В бунгала. Нашите направиха всичко възможно да спестят и да отида, защото иначе щях да им изям душите, а и изобщо, стараеха се поне сред съучениците ми, да изглежда, че живея като човек. Имах си и приятел, много близък. Намислила бях да ми стане още по-близък. Крайно време ми беше, чувствах, че и на него му е крайно време. Мой съученик, също щеше да дойде на екскурзията. Вече му бях обещала онова което щеше да се случи между нас. И сигурна съм, че повече от двамата го желаех. Той повече се смущаваше. Изглеждаше и се държеше сред останалите като по-голям, но между двамата, аз се чувствах по-голямата. Това ме възбуждаше и наистина ставах по-голяма когато останехме сами. Исках връзка с него, дълбока и дълготрайна. Време беше да стана една, стига сме били три. Време е някоя от нас да се откъсне. После двете по-лесно ще скъсат и всяка ще поеме своят път. Само горкият сляп глупчо ще остане сам, защото той е любимият на трите заедно. И няма път, защото не може и да го види. Такива неща си мислех в безсънната нощ, докато чаках сутринта в която да тръгна на дългоочакваната екскурзия, а видях, че моста го няма. В праг на водопад се беше превърнал. Водата с трясък падаше от него. Разбиваше се като надеждите ми. Гърдите ми се късаха. Всичко губех. Загубила бях се родила. Като родителите си – неудачници. Генетично ми е. Нещо тежко изкупувам от предишният си живот. Повече чета и повече знам от съученичките си. Връзвам езика си обаче и все когато не трябва. За тъпа минавам, отвържа ли го грубо звуча. Лека ме смятат и като такава се държа, а толкова дълго малко са чакали да имат някого, след като непрестанно са били пожелавани. Исках да бъде хубаво, нещо хубаво да сторя със себе си. Защо природата ме мрази! Какво съм й направила. Приличаше на кошмар. Вместо мост, намирам водопад. Ще се обадя за вертолет. Това ще направя. Иначе ще скоча в реката. Нека ме отнесе. Аз и без друго за нищо не ставам. Да ме разбие. И без друго в гърдите и стомаха ми е разбито. Стана ми лошо. Тъмно. Вървяла съм дълго, докато стигна до бетонното съоръжение, минаващо от единият до другият бряг. Как не се сетих! То беше на по-високо от моста. За какво служеше, така и не разбрах. Лятно време децата хвърлят въдици от него. Минава се. Не е по-широко от четиридесет сантиметра, все ме е страх да го премина, но минава се. Много даже го използват вместо моста. Покачих се до него. Закъснявам. Мамка му, трябва да мина. Мечка страх, мен не страх! Трябва, по дяволите да мина! Направих първата крачка и бетонът тръгна да плува. Залитнах. Зрителна измама. Водата е твърде бърза под мен. Струва ми се, че се движи бетона, а се движи тя. Трябва да се концентрирам. Игра на въображението е опасността. Това под краката ми е достатъчно широко за да го премина. Татко го е преминавал пиян като кирка. То пияните, ангели имат, но и влюбените имат. Хайде, малката, това чудо си е на мястото. Водата под него се движи. Правиш крачка ето така, едното краче напред….Другото. Щях да падна. Прилоша ми, свят ми се замай, подскочих с писък назад. Сърцето ми още подскачаше. Десет метра ме делят от цивилизацията, от мечтата ми. От моят приятел, който ще ме обикне. С който е възможен и нормален живот. Малки сме, не можем да вземаме още решения, но пък имаме време. А и го обичам. И искам да правя любов с него. И ще е прекрасно на екскурзията. Имам още четиридесет и пет минути. Достатъчно време да стигна до училището където вече ни чака автобуса. Ще дишам бавно, ще забавя пулса си, ще напрегна волята си и ще подтисна това проклето въображение, което ми пречи да премина моста. Да можех да не виждам водата, а само моста. Добре щеше да е. Засмях се горчиво. Няма да стане. Трябва просто да овладея походката си. Защо нямах други крака. И като мина тази мисъл през главата ми, той се появи в полезрението ми. Миг по-късно, ако го бях видяла или миг по-рано, нямаше да се случи всичко това което последва. Нямаше да ми хрумне, тази налудничава идея. Помислих си за другите крака и точно в този момент го видях. Разхождаше се край бараката. Той бастун не ползваше. Походката му беше сигурна. Сляп се беше родил, свикнал, усещаше пътя около себе си. По думите на друг до себе си, се ориентираше чудесно. Не бях го видяла да се препъне, а ако това изобщо се случваше, случваше се когато няма човек да му каже за препятствието пред краката. Викнах го. Чу ме, усмихна се, тръгна и едва не се уби в някаква арматура пред себе си. Креснах му да внимава.

-Наляво, да. Внимавай тук има ров. Сега можеш да вървиш спокойно, прескочи това лайно, така. Сега към мен, хайде де, по звук не можеш ли да се ориентираш. Браво, скъпи. Страхотен си.

-Защо не дойдеш.

-Защо! Защо! Защото си къртица и не виждаш колко е красиво тук, където се намирам. И искам да сме заедно, за да ти кажа нещо което отдавна заслужаваш! Тук сред цялата тази красота. Внимавай сега, неравно е, малко се снижава под краката ти. Така, много добре се справяш, тук стигаш до бетон. Ето ме, горе съм, само трябва да се хванеш с ръце и да се набереш, нали си мъж. Така….

Озова се при мен. Прегърнах го. Почувствах дива възбуда. Прииска ми се с него да бъда. Овладях се. За друг мислех, осъзнах го.

-Виж, ще се омъжа за теб.

Лицето му се измени. Нещо се затвори. Друго разцъфтя. Стори ми се даже, че ме вижда и в погледа му се чете недоверие. Не към мен, а към сбъднатата приказка. Все едно очите му казваха: „твърде хубаво е за да е истина, твърде хубава си….а е страшно….”. И беше прав. Да, прав. Слепите му очи, не грешаха, че гледаха недоверчиво. Но нали заради малкият процент вероятност, трябваше да опита, за да заслужи щастието си. Трябваше да предприеме нещо, за него, а възможност друга не беше му се открила. Сляпо се хвърляме във всяка която ни се открива, когато възможностите са рядкост. Хиляди неща осъзнах в този момент и в това изражение.

-Истина ли е? – попита ме.

-Самата. – засмях се.

-Какво трябва да сторя?

-Защо ми задаваш този въпрос?

-Усещам.

-Не грешиш.

-Какво има?

-Дразня се когато съм в плен. Задушавам се направо. Разбираш ли? Реката както чуваш е придошла. Затворени сме. Да съм извършила престъпление, не съм, че да ми бъде отнемана свободата…Побеснявам, ей…

-Говори!

-Откъснати сме.

-Разбрах.

-А често ще ни се случва в бъдещият ни съвместен живот.

-Каква лудория пак си замислила?

-Виж, аз мога да мина мостчето, тъй де, това дето е като мост. Представи си обаче живота ни утре. Какво семейство ще сме, каква двойка, ако само единият от нас може да се освободи от нещо си.

-Какво искаш?

-Не се ли сещаш? Най-силното преживяване.

-Не разбирам!

-Ще бъдем едно в смъртта, ако не съумеем да бъдем едно в живота.

Думите шокираха самата мен. Можеше да се окажат верни. В смъртта с него, преди да съм почувствала живота. В смъртта с мен, без да е живял истински изобщо. Няма да ми откаже обаче. Ще го блъсна оттук, ако посмее. Предлагам му най-силното и най-безумното. Иде ми да го захапя за устните. Пламвам и плавам в пламъци. Жестоко е, свят ми се май. Почти е хубав.

-Ще седна на раменете ти и ще ти казвам къде да стъпиш.

-Шегуваш се, нали? – засмя се.

-Искаш ли да е шега? Харесва ли ти, все да се шегувам с теб. Може и така. Нали? Било ти е добре. Така е безопасно. Харесва ти да си голямото дете. Слепият глупчо, майчински да се отнасят и малките момичета с него. Искаш ли да е шега?

-Трябва да си пия лекарствата. По схема са. Иначе пак ще ме заболят гърдите. Не е шега, пневмония е.

-Добре, де. Ние ще се върнем.

Времето напредваше. Изпуснех ли автобуса всичко губеше смисъл.

-Защо ни е тогава, щом ще се връщаме.

-Ами защо? Като се уверя, че мога да бъда свободна, няма да се чувствам пленница. Ето, защо.

Разколебах се. Помислих над въпроса да се върне, да си пие хапчетата и след това. Само загубих време. Ами, ако се уплаши. Ако не се върне. Нещо проблесне в тъмният му ум. Хайде стига, а и губим време. Няма да умре без хапчета. То кой го знае, ама….

Капна ме по рамото. Само това липсваше, да завали пак. Няма да го понеса. Остана да отида мокра и жалка или пък като него да ме пипне пневмония. Много време губим.

-Хайде.

Обърна лице към мен. Искаше му се да ме види. Ами хубава съм, ако ще да вярва. Хубава съм. Няма как да се увери, не вижда и толкова. Животът му няма да се промени, колкото и да не му харесва.

-Качи ме на раменете си.

И мен разколебава. Страх ме е повече от него. Той не вижда какъв ужас е под краката ни. Хайде, страхливец. И мен плашиш. Но аз искам. Имам живот. И си го искам. Не искам да гния в тези бараки. Имам си истински мечти.

Приведе се, сключи ръце пред тялото си като стъпало. Стъпих на тях, а после със смях се озовах на раменете му. Стиснах врата му между бедрата си. Пламна над тях. То не било никак неприятно. Закисках се.

После като удар в корема навлезе страха. Късно беше обаче за връщане и колебание. Нямаше време, а и облаци покриваха небето.

-Върви. Да, крачка напред. Правилна е посоката ти.

Бездната изведнъж се разтвори. Стана по-голяма, по-ужасяваща. Какъв мъж! Не мъж, а сляпо божество. На раменете му е живота ми. Рея се извън времето и пространството. Страшно е и прекрасно, а опасността е истинска, не атракция. И съм луда. И водата е луда. И той е глупав и влюбен! И го отнемам от приятелките си. И се късам от тях и съм единствена. Колко съм луда, колко е страшно….

Помръкна съзнанието ми. Мостът хвърчеше като катер. Загубих чувство за реалност. Изписках и щях да го объркам. Съжалявах вече, но бяхме на три метра. Връщането щеше да бъде по-опасно от стигането до край. Ето това е да си заедно с някого! Това. Взаимно зависими. С който и да бъда тази нощ, с него съм стигнала до по-далеч.

-Така. Не продължавай курса наляво. Малко надясно.

Вятърът се усили. Блъсна ни като с крило. Залитнахме. Погълнах крясъка си, за да не го стресна. В главата ми се гонеха птици, луди сола на електрически китари, кряскаха над косите ми триони. Вече не бях сигурна дали му казвам правилният път или обърквам повече. Вече не бях сигурна искам ли да стигнем докрай или да паднем. Вече не бях сигурна дали не сме стигнали докрай, но още паметта ми се рее над бързата вода и винаги ще е над нея. Вече не бях сигурна дали когато стигнем ще искам да отида при другият. В нищо не бях сигурна, дори че е имало друго, освен минаването ми по моста. Над бързата вода, от мизерията към нормалният живот. На раменете на един сляп, влюбен и загубен колос. Прилоша ми. Заиграха като накъсани кадри сцени от живота ми. Изглежда падахме и водата ни подмяташе. Чувствах разбитите си вътрешности надолу по течението. Разлагаше ми се тялото ми и отдавна беше спряло издирването му. Още метър, два, милиони. Мамка му, загубена съм, за една екскурзия ли трябваше. Толкова е мила мама в своето нещастие. И татко спря да пие. А другите му деца са ми повече от родно братче и сестриче. Имам си и радио, кой ще го пусне тази вечер. То винаги ще мълчи, защото само аз знам как се настройват станциите му. Старо е, такива вече не се произвеждат. Обичам си го, защото искам да съм другаде. Където мама е живяла когато е имала подобно радио. Ще замлъкне.

Залитна. Не ми се стори, наистина. Видях, че връзката му е развързана. Беше с кубинки. Безумие, ако се оплете връзката от едната му обувка около куките на другата свършено е с нас. Ще го пребия този мърльо стигнем ли до другият бряг. Ще го пребия и ще го изчукам още като стигнем. Ако ще цял свят да ни види.

-Хайде, давай.

Не му казах за връзката. Няма как да я оправи сега.

-Така ли…

Едва чувах гласа му, тъй силно крещеше реката.

-Да, правилно.

С брадичка сочеше накъде да направи крачката, когато се колебаеше, но чудно добре се ориентираше.

-Да.

-Закъснявам с лекарствата.

-Абе стига с тези лекарства. Ще си ги пиеш. Давай.

Усетих как връзките му се оплитат, това беше краят. Всичко свърши. Залитнахме. Да беше ме пуснал, можеше някъде да се улови инстинктивно. Но не го направи. Стисна краката ми още по здраво. Вече чувствах как падаме, но направи онази рязка крачка в дясно с която запазихме равновесието, а от силното дърпане връзката се скъса.

-Мамка му. – изкрещя.

-Мамка ти! – изкрещях, обичах го.-Продължавай.

Още пет метра, четири, три….

Стъпи на брега. Вече валеше ситен дъжд. Паднахме на спасителният бряг. Посипах го с целувки.

После адреналина падна. Отрезнях. Трябваше да бързам за да хвана автобуса.

-Е, ще се връщаме ли?

Сепнах се. Какво направих?

Вече валеше. Той не си взе лекарствата. Огледах се. Само една козирка на автобусна спирка. Той нямаше къде да иде. Да го взема с мен….Ама къде?

Дъждът се усилваше. Но той е инвалид, като стигна ще кажа да се обадят в полицията или социалните. Все ще го настанят някъде.

-Ще се връщаме ли.

-Влез под козирката, ето ще те заведа.

Хванах ръката му.

Кълна се, видях, че в очите му проблесна живот, дори неволно ги сви от нахлулата светлина. После страховита усмивка изкриви лицето му:

-Вечe те видях! – рече ми той.

Дръпна ръката си, улових я пак и я стиснах силно. Заведох го до козирката. Тръгнах, гореше ми отвътре. Не смеех да се обърна, но когато стигнах достатъчно далече погледнах назад и се смразих от ужас.

Вървеше по моста. Обратно. Без да вижда. Махаше с ръце да се ориентира. Стъпките му бяха несигурни, а в един момент залитна. След това изправи тяло и гордо и безумно, тръгна с решителна крачка, безразличен към това какво ще стане с него.

Премина моста.

Тежест падна от гърдите ми, но се разплаках.

Беше обърнал лице в посоката ми, а в главата ми звъняха думите му:

-Вечe те видях!

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email