Не убивай!

Нашият град, всъщност е един отделен свят.
Свободен си да отидеш в Големия, но не и приспособен да живееш в него, а и кой би напуснал земния рай за да отиде в ада на илюзиите.
Илюзиите са нашите крепостни стени. Създадени от милиардното множество, живущо извън териториите ни, те му пречат да ни види, но ние го виждаме през тях. Близо милион жители сме. Почти колкото света стара е историята ни. Имаме същата анатомия като останалите. Расата ни не е четвърта, но сме различни. Имаме си своите странности. Външен не би ги разбрал, не би ги забелязал. Илюзиите му, правят тъй, че да му изглеждаме призрачни. Почти въображаеми.

Иронията е, че пленник на въображението си е той, това лишава реалното му съществуване от плътност. Без да е призрачен, той живее като призрак, в замъка от измислици на време и вещи които му придават чувство за сигурност.
Общуваме често с външните, имаме контакти с тях. Те си мислят, че разбират събеседника си. Не забелязват нещо нередно, че той е от различен свят. Трудно е да се обясни. Навярно чувстват необяснимо влияние и присъствие на нещо неразбираемо, понякога са го споделяли, задавали са въпроси, нищо не са научавали, ние не сме способни да им го обясним, толкова голяма е разликата, толкова огромна бездната която ни дели.
Хора като тях сме, те са хора като нас. Но световете ни са разделени не в пространство, а в категории. Макар и на една планета сме по-далечни отколкото, ако ни деляха милиони светлинни години.

Не биха разбрали, защо не убиваме. Без да сме по-морални от тях или по-благи. Но аз го направих.
Извърших революция.
Никой не ме последва. Никой не ме изолира.
Всичко си остана същото.
Постъпката ми беше забравена.
Помислих си дори, че се е случвала и преди и продължава да се случва. Разпитвах, не разбрах дали в подозренията ми има основание. Остана хипотезата, но с течение на времето ми се струва все по-немотивирана, а и маловажна. Дали е убивал друг не можех да разбера, но то вече не ме и касаеше.
Самотата ме затваряше в себе си, ставаше хладна и болезнена, а трябваше да се радвам на живота.
Трябваше, нали това исках. След първоначалното опиянение на гордостта, че съм превъзмогнал себе си и възможностите на себеподобните, че съм извършил повече от позволеното, обаче, настъпи дълбока печал.

Тук никой не убива. Знаем го от деца. Лишиш ли някого от живот, ти заживяваш неговият. Приемаш името му и външността му, част от паметта му, част от спецификата на усещанията му. Социалното му статукво, уменията му. Наследяваш здравословното му състояние, семейството му, дори несподелените пориви и мечти. Уверих се, че и най-тайните. Трудно ми е да обясня техническото изпълнение на трансформацията. Аз който бях и този който съм – този когото убих, не сме особено вещи в насоката, но и най-вещите които разпитвах после, не се оказаха достатъчно компетентни да ми дадат разбираеми отговори. Съмнявам се, че някой изобщо знае как това се случва. Не бях се замислял преди как е възможно. Изглежда никой не се и замисля. Ние просто не убиваме. Знаем какво ще се случи с убиеца. Но не това ни плаши, изхвърлили сме убийството от природата си. Агресия проявяваме. На спортните състезания нарушаваме правила. Често се нахвърляме с юмруци. Разбиваме си носове, насиняваме очи, има счупени ръце и спукани далаци. Заканата: „ще те убия”, не е изхвърлена от употреба, но тя е повече от нелепа. Никой не може сериозно до го допусне. От край време не е извършвано, а и мисълта, че ще се случи, че ще заживееш живота на този когото мразиш е достатъчна.

Поглеждам към Големият свят. Те не са способни да ме погледнат, заради илюзията. Забелязвам колко често се случва и там. Колко често жертвата заживява в тялото на хищника. Отнелият живот вече няма свой. Материя не се губи, но изглежда и личност трудно се губи. Остава в природата, измяна формата си. Цели народи, погубени от други, пренасят нрава си в тези които живеят вместо тях. Сега го забелязвам.

Тук винаги това ни е плашило.

Ужасна е мисълта, че ще станеш този когото ненавиждаш. Отраснали сме с нея. Отраснали са с нея и родителите ни, и дедите ни. Превърнала се е в част от природата ни. Потиска акта ни. Недопустим е.

Как го извърших, нямам представа. Откъде намерих силата, изглежда завистта ми я даде. Защото беше завист. В най-чистият и отвратителен вид. Той ме превъзхождаше във всяко отношение. Имаше всичко което нямах. Не всичко, сега го разбирам, че е нямал всичко, но тогава си мислех, че е всичко. Задушаваше ме мисълта. Изникваше пред мен силен, красив и усмихнат. Думите му бяха чевръсти и едновременно с това изящни. Изящни и китките му, приятелите му много. Хубавици чуруликаха около него. Ангажиран беше от внимание. Будеше доверие. Благо се отнасяше с мен. Ненавиждах го заради тази благост. Защо не ми кажеше, че ме презира. Несподелени копнения имах и към приятелката му. Това беше последната капка в чашата на разумът ми. Исках да я прегърна, но исках да е с ръцете му. Защото тя ги харесва повече, защото и аз на нейно място бих ги харесал повече. Исках да ми се отдаде както се отдава на него. Исках да я целуна с устните му. Защото неговите са плътни, моите тънки, а и вече напоени със злъчта на омразата. Убих го, по-скоро за да го открадна.

Наказанието което ме очакваше вече ме мотивираше.

Мразех себе си. Презирах се така както той би трябвало да ме презира. Исках да върна благодушното чувство към себе си, каквото той изпитва към мен. Да гледам с усмивка, надмогнал отношенията към всички земни качества и притежания като него, а на него му беше лесно, защото ги притежаваше.

Боим се до убием от презрение към жертвата. Не бихме си и помислили, че ще се превърнем в това нищожество и ще трябва да живеем като него. А аз го обожавах, мразех го, но го обожавах. Убих го от обожание. В природата на човек е да убива божествата си. Това ме освободи от останалите задръжки. Не се боях, а исках да се превърна в него, без да имам ясна представа какво означава това.

После дойде гордостта. Гледаха ме със страхопочитание. Никой не беше го извършвал. Обаятелен и преди това, сега притежаваше и мен към себе си. Гледах от високо. Не мога да кажа, че беше прекрасно, въпреки панорамата. По-скоро беше плашещо. Но и това чувство отмина. Потънах в бита му. Безгрижен в сравнение с онзи който имах. Тя ме прегръщаше, имах ласките й, имах тялото й, душата и любовта й, също. Но те чрез мен бяха за него. Луксът в дома му ме обгръщаше, но го чувствах чужд, тук не ми беше мястото, а и не ми харесваше чак толкова колкото си мислех от страни, че ще ми харесва. Той се наслаждаваше чрез сетивата ми.

Убих една мечта като се въплътих в нея, всъщност убих реалният себе си.

В шумните компании които той обичаше се чувствах самотен. Хубавецът който виждах в огледалото вече ме дразнеше повече от преди, защото знаех, че под благият му вид се крие нищожеството. Сравнявах ги, а това съвсем ме принизяваше. Но вече не можех и да страдам като преди, защото той беше лекомислен, радостен. Неспособен да изпита дълбоки усещания, всичко изваждаше навън, споделим, бистър. Разтворен до дъното на душата си. Лишен от сумрака на тайните си в който аз обичах да отсядам и унесен в сянката им, да размишлявам.

Вършех всичко което вършеше той, а не можех да отделя време за онези странни самотни дейности които някога обичах. Просто да остана със себе си. Да фантазирам, да гледам към Големият свят и да се опитвам да го разбера.

Имаше всичко, а сега има и живота ми. И гледа на него също тъй несериозно като на останалите си качества, той се е загубил между тях, има стойност равна с тяхната. Не е отречен, не се и отличава.

Болката я няма, болката с която се чувствах истински.

Помислих да го убия повторно, но той не пожела да убие мен, а разполагаше вече с действията ми.

Не ми остана нищо друго, освен напълно да изчезна и загубя последното си парче памет в неговата.