Из Змейова орис - Ням свят - втора книга

В тези най-печални години за селото, то изживяваше и най-голямото си щастие от много поколения насам.
В миговете на най-голямата си слабост, то прояви най-силния си дух.
То бе Змейовото дърво, което Разумния се мъчеше да отсече, но колкото и хилаво дърво да изглеждаше, оцеляваше.
Един на друг си даваха кураж. Всеки го губеше, но всеки криеше доколкото е способен, че го е изгубил и показваше кураж, дори когато няма, а с тази си лъжа, караше които имат да го проявят.
Първи брадвата на Разумния грабна Оловния поглед. Макар и едната му ръка бе слабо подвижна сечеше дърва близо два месеца. Той отсече и дървото с най-голям диаметър. Такова каквото ни Разумния, ни Сърцатия бяха успявали да отсекат.
Минути след като Змейово дърво бъде отсечено пъна му се вкаменява и остава като паметник за вечни времена, за да виждат внуци и правнуци какви дървета някога са се отсичали.
За да е ясно на наследниците кога е отсечено дървото, пъна продължава да расте на височина, става каменен стълб.
По тези признаци можеше да се разбере, че дърво като това, което отсече този полусакат мъж е отсичано преди повече от петстотин години.
Разумния едва не се разплака като видя какво се е случило и започна да мрънка с ръце:
„Ще ми съсипете брадвата! Да не си мислите, че не мога да отсека такова!”
Много му се смяха, но още на следващата седмица далеч по-малко дърво изпохапа Оловния поглед до смърт. Не успя обаче да го погълне и понеже беше почти отсечено Оловния поглед със сетни сили скочи срещу стеблото, впи се като при борба и го строши.
За последен път нахрани селото.
След Оловния поглед брадвата взе Рошавата птица, як мъж, пък и страх няма – почти откачен. Успя да отсече две дървета, третото го глътна. След него сина му Малката Рошава птица. Като, че ли мъстеше за баща си. Хапят го змиите, тресе се с дни, но дойде ли края на седмицата и бъде ли донесена брадвата става на крака и сече.
От ухапвания единия му прасец се поду и почерня. И като не можеше да накара брат си, че брат му по-малък и от Сърцатия, нареди на майка си, да грабне брадвата и да му отсече крака от коляното надолу.
Жената, прошарена, изгубила наскоро съпруга си (лудият си съпруг, с който се биеха и драскаха като зверове, но и като зверове се обичаха, съвсем съсипана от трагедията за седмици се беше състарила външно с десетилетия) гледа отчаяно сина си, потичат й сълзи, не иска да повярва, че трябва да стори това, но като разбира, че няма начин...
Кима. Още сълзи потичат по лицето й. Но рязко се усмихва и изведнъж става толкова млада преди и болката да я състари.
Замахва с брадвата. Малката Рошава птица, от болката ли, от отровата ли или защото се бе метнал доста на баща си, настоява крака му да бъде сварен и изяден от селото.
Разубеждават го всички, той държи на своето, накрая някой от възрастните му рече, че няма да яде крак нахапан от змийска отрова и като се поразмисли Малката Рошава птица се съгласи, че довода е основателен.
Направи си протеза от дърво и още следващата седмица – с брадвата.
Седем месеца с един крак сече Змейови дървета.
В края на седмия изгуби по същия начин както единия така и другия крак. И пак с брадвата. Съвсем смачка увереността на Разумния.
Разумния с една глава по-висок от него, с два пъти по-широки рамене и тегло, не можеше да скрие боязънта си от този хлапак. Дори спря с досадните си речи.
Месец след втория крак, изгуби и едната си ръка. Искаше и така да тръгне, но не беше физически толкова силен, че да завърти брадва с една ръка. И съселяните му се принудиха да го вържат, че да не беснее.
Вързаха го с кожите на собствените му дървета, а брадвата пое Лошотията. Той само гледаше страшно, иначе си беше добряк. Успя да отсече четири дървета.
След Лошотията, Пещерна мечка. И той толкова отговаряше на името си, колкото Лошотията. Дребно, слабовато момче. Единственото по което приличаше на Пещерна мечка бе, че спи много, но изглежда го унасяше липсата му на сили, но намери такива за да отсече още две дървета.
Продължаваха да държат Малката Рошава птица вързан, че продължаваше да се бори за брадвата. Трябваше да го хранят в устата, принудени да завържат единствената му ръка, че с нея макар да не можеше да отсече змейово дърво, драскаше и удряше юмруци, мъчеше се да се развърже.
Прокобния дъх сечеше вече дърветата. Малко го майтапиха, но през сълзи, че ако убие змейово дърво, то няма да е с брадва, а като му дъхне. Никой не вярваше, че ще отсече и едно дърво. Едър мъж, но толкова вързан в ръцете, че не можеше даже гащите си да върже и половината му дупе все навън посиняло от студа, но следващия, който би трябвало да грабне брадвата трябваше да е сина му. Доста жизнен и енергичен, но не достатъчно голям. Никой не обърна внимание на този факт, но Прокобния дъх изглежда нямаше намерение да даде брадвата на сина си преди да види, че момчето е достатъчно укрепнало. Какъвто беше виснал цял и едва влачеше краката си, в продължение на осем месеца поваляше дърва.
В това време момчето му учудващо бързо растеше. Вече бе по-голям от баща си, желаеше да вземе брадвата то, но баща му не я отстъпваше.
Цяло село недоумяваше, чудеше се и не можеше да повярва, че е приемало за смешен този човек. Сега той бе героя, а само преди месеци си правеха какви ли не шегички с него, а любимата им приказка бе, че е уморил жена си с диханията си.
Сега и името му измени смисъл. Преди го наричаха Прокобния дъх с насмешка и влагаха в „прокобен” – отровен с миризмата си, гнил, но вече „прокобен” означаваше нещо като отровен със силата си, змейски, дъхът на палача на дърветата.
Дали бе уморил с него жена си или не, нямаше значение. Синеоката, хубавица и отгоре, едва навършила пълнолетие и само с година по-голяма от сина му, толкова го искаше за мъж и така бе влюбена в него, че накрая я взе за жена, въпреки неудобството му, че по подхожда да му е снаха. Но нямало е как да знае, че посмъртно ще му бъде такава.
Изяде го Змейово дърво, но този смешен за селото човек, удържа една от най-важните битки, защото във времето му на секач, много момчета, не само сина му успяха да пораснат.
Малко след него селото се прости и с Малката Рошава птица. Една вечер намериха вързаното момче бездиханно, оставиха го задължителните по ритуал двадесет и четири часа, а точно когато майка му и братчето му отишли за подпалка Малката Рошава птица се изправил и с двете си протези, с подскоци пресрещнал Разумния, направил му физиономия и Разумния побързал да му отстъпи брадвата.
В това време сина на Прокобния дъх се прощавал с младата си мащеха и я целунал не точно така както се целуват мащехи, при това в траур, но не всеки ден един младеж отива на смърт, изпращан от толкова хубаво момиче и не всяко хубаво момиче се готви за втора седмица да осиротее повторно, така, че им е простено. Младежът вече чакал с нетърпение брадвата, когато цяло село се разтресло от съскането на пробудените змии и ударите с брадвата.
Цялото село хукнало да търси мястото на което става сечта. Сърцатия още съжаляваше, че в това време е бил в трънките. Гледката е била смразяваща и величествена. Сравняваха я с върховете. Само с един крайник съвсем измършавелия от продължителното застояване младеж налитал срещу дървото, а змиите изглеждали...уплашени. Нямало очи, които да не леят сълзи от ужас и възторг, а дървото вече падало, когато и единствената ръка на Малката Рошава птица била ухапана, изпуснал брадвата и тогава змиите го повили.
Седмица майка му не си показала носа навън, а когато настъпил деня за новата сеч и тя излязла малко хора успели да я познаят. Изглеждала с поне двадесет години подмладена. Прошарената й коса сега била в кървав цвят, устните й също кървави, а кожата й снежна.
Както предишния път сина й, сега тя пресрещнала Разумния и с едно движение на показалец му повелила да й даде брадвата.
Селото вече се събирало около дървото, което всички очаквали, че ще бъде сечено, но не и че..чудо невиждано...секача ще е жена...
Мнозина се питали, коя е тази, време им трябвало за да повярват на очите си, че това е онази застаряваща вдовица и осиротяла майка, съхнеща и симпатична все още, даже много симпатична, но далеч под тази хубост ослепителна, каквато се полага да има само Майката Природа.
Бавно си свалила дрехите, дала ги на едно от момичетата, казала му да ги пази, докато сечта свърши, а ако змейовото дърво я изяде, да останат за него.
И тъй само по една препаска между мускулестите бедра с брадва в ръцете затанцувала около дървото. Пробудили се змиите обгърнали я, а тя тичешком кръгове около стеблото, около опитващите да я уловят клони, загърнат я, погълнат я сякаш, после се разтворят и пред възпрелия дъх на удивените съселяни хубавицата продължава своя танц.
Виела се като змия между змиите. Прегръщала стеблото и търкала в него голите си гърди, а устните й ту усмихнати, ту разтворени като в неистова сладостна възбуда. Клоните пак я обвивали, пак чезнела сред тях. В един момент всички видели с ужас, как косите й са се преплели със змии и жена и змейово дърво се дърпат да се отскубнат един от друг като не е ясно кой е по-уплашения.
След време имаше спорове дали в нейната коса е имало скъсани змии или сред змиите е имало кичур от косите й. Най-вероятно истината пак е по средата и както е имало сред змейовите клонки скъсани кичури от косата й, така й в нейната коса е имало откъснати змии.
Каквото и да е било точно, никой със сигурност не знае, най-малко пък очевидците веднага щом разплели коси змейовото дърво и жената, жената пак направила танцувайки кръг около дървото, грабнала брадвата и толкова изразително се движели устните й, че всички сякаш чули молитвата й:

Така е справедливо, мъжко отроче, сине – съпруже на Змия – жена, ако аз те отсека ще нахраня селото си, ако ти мен нахапеш, ще нахраниш своето село...Прости ми, Змейо – юначен...

И удряла дървото, докато рухнало.
После, всички разказват, плакала е. Преди още змиите от короната да спрат да мърдат и дънера да се вкамени, тя пак била станала обикновената, косата й се прошарила пред погледите на всички. Смущавала се от голотата си и побързала да се облече и да скрие повяхващата си бързо кожа, а по бузите й – ручеи сълзи.
Още на следващата седмица обаче жената с кървавите коси отново излязла от дома й. И отново Танцът със змея и поредното повалено дърво.
Бързо се разнесе славата й. Пръстите из цели Печални планини разказваха, преразказваха и разкрасяваха. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар