петък, 18 април 2014 г.

Увехнали пламъци

Пишеше й всеки ден писма. 

Не ги изпращаше. Тя се смееше пред прозореца му, кършеше кръст на бистрото. Ухаеше зад него на опашката в хипермаркета. Разминаваха се между етажите и си кимаха. Имаше приятелка в блока в който живееше той. Очите й сиви, изразът й любопитен. Гръмогласно се смееше. Ходеше с протъркани джинси. Имаше си приятел, после друг. Той също имаше една после друга. Преди четири години пиха на една маса по чашка. Много не си казаха. Петнадесет години беше по-млада от него. Израсна пред очите му. Живееха в един квартал, през две улици. Виждаше я да лудува и крещи с приятели и приятелки. После изведнъж сякаш, за месеци от хлапе стана жена.
Винаги е била хубавица, но със зрелостта си придоби и божественост. Дъхът му възпираше приближат ли се един към друг. Тя беше идея. Непревземаема крепост от приказка. Сам си беше създал преградите. За да я има. За да е недопустима. Понякога го изкушаваше със смигване или усмивка. Разменяха по някоя тривиална приказка докато чакаха автобус, веднъж в аптеката. Понякога от гърлото й се изтръгваше неестествена нотка напомняща възбуда. Побъркваше го с това. Често изпитваше неудобство докато се разминават. Чудеше се как да я поздрави. Десет пъти в подобни дни се бяха разминали. В просъница му хрумваше да потърси близост. Струваше му се възможна само тогава. Разсънеше ли се, отказваше се. Пишеше писмата си. Ненужни и нежни. Лъкатушещи като косите й думи. Пъстри като смеха й. Чувствени като устните й. Изповядваше се, разливаше се цял. Събличаше мислите си, събличаше се от мисли, до сетна тайна се събличаше, до сурова първичност в която грубостта на желанието и интимната откровеност бяха наивни и чисти. Галеше я и я целуваше с думи, отдаваше се с думи, проникваше в нея с думи. Обхождаше тялото и със стотици езици. Изреченията се трошаха, преминаваха в чиста емоция. Излиянията му пареха, кипяха, пулсираха. Възбуждаха го, сигурен беше, че и нея ще възбудят. Експлодираха, дълбоко в паметта му пламваха, озаряваха потънали в мрак и забрава форми на потайни мечти. Описваше с подробност всяка тяхна случайна среща, чувствата които е предизвикала, въздействието в следващите часове. Друг път просто разказваше за деня си, питаше я за нейният, оплакваше се от главоболие или споменаваше небрежно, че днес не се е обръснал. Някои от писмата му бяха два три реда. Мисъл която му е хрумнала, която няма общо с тях двамата и с това което е между тях двамата. Трупаше писмата в чекмеджетата. Години минаваха, все повече ставаха. Веднъж пиян реши да й пусне първото. Седмица след това съвсем трезвен реши да й пусне всичките. Отказа се, не искаше да разваля магията, а и нещо не приличаше на нормална подобна проява. После му се прииска да ги унищожи, защото се боеше някой ден пак да не му хрумне и да го направи. Боеше се от себе си. Пак му се усмихваше. Изпитваше желание да й каже на глас нещо от това което е написал за нея. Езикът му се връзваше. Думите излизаха различни от изписаните. Бяха семпли и тежки, имаха ръбове. Тежко се движеха, падаха и се пръскаха без да достигнат до съзнанието й. Връщаше се в къщи и пак пишеше. Струваше му се глупаво и отчаяно. По-безсмислено от всичко останало. Все повече я желаеше и все по-чужда му изглеждаше. Тя пак си имаше приятел, но седмици подред не ги виждаше заедно. Пак ще има. Тя е красива, тя е привлекателна. Защо изобщо и пише тези писма? Дочу, че ще има утре рожден ден. Ставаше на двадесет и осем. От единадесет години пишеше писмата към нея. Спомни си какво е преживял самият той през тях, равносметката го стресна. Толкова дълго, сякаш в друг живот започна да ги пише. Буца с хартиен вкус заседна в гърлото му, задуши го. Блудкаво почувства съзнанието си. Думите в които се беше разкривал сега го стягаха в себе си, прегазваха го и го лишаваха от истинското му желание, а истинското му желание беше да я има. Не идеята, не прекрасната, а жената. Тази която няма да има лишена от воля в словото си, но ще докосва с пръстите си. Тази която може и да не пожелае близост, може дори да му се изсмее, може да го пренебрегне или просто да си има друг, може….Болезнена беше всяка мисъл, че може да я изгуби. Но предпочете болката пред сладостта от която се беше преситил и чак му призляваше. Изсипа писмата на пода в банята. Не намери кибрит, ни запалка, скоро беше отказал цигарите. Излезе, търсеше денонощен магазин, но нямаше сили да иде далече. Върна се в дома си, чака почти до сутринта. Хиляди пъти се отказваше да изпълни решението си. Хрумна му да ги накъса и да ги разпилее на вятъра. Тогава обаче си въобразяваше, че може да се случи невъзможното. Двадесет деца да ги събират и сглобяват. И накрая да прочетат посланието му. Трябваше да ги изгори, трябваше. Уморен от емоцията и очакването с безразличие щракна клечката сутринта. Пламнаха. Пламъците набъбнаха. Разлистиха се. Дишаха, изменяха форми. Станаха алени и престанаха да горят. Цъфтяха и не горяха. Алени прекрасни и само напомнящи леко на пламък, цветя. Помисли си, че халюцинира, че е от изтощението и почти безсънната нощ. Остави ги там където си бяха, на плочките в банята. Легна и поспа няколко часа. Когато се събуди цветята цъфтяха още по-прекрасни отколкото преди да заспи.Плахо приближи ръка, очакваше да се опари. Не пареха. Приятни бяха на докосване и ухаеха прекрасно. Събра ги в букет. 

И неканен отиде на рожденият й ден. Дори изненадата, че го вижда беше достатъчна, а букета, подобен не беше получавала, просто й се стори сбъднат сън. Не го очакваха, и двамата. Да се имат още в същата нощ, но случи се. Вечерта беше прекрасна, приятелите й, един след друг си тръгваха. Последната й приятелка твърде дълго се задържа. После се отказа, смигна й съучастнически. Близостта на двамата се проявяваше и без да я търсят. А когато останаха сами, тя просто прошепна:

-Е, й….

И се любеха. 

На сутринта се събуди първи.

Видя букета във вазата. Беше увехнал. Цветята мъртви, ухаеха на печал.

Най-красивият аромат. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email