четверг, 17 апреля 2014 г.

Рай или ад?

Искам да е зла и да има брадавица на носа. Устните да й са тънки и да тежи сто и дванадесет килограма, да се поти и да е досадна. Да не ме обича и да ми изневерява. С всеки срещнат. И не само да ми изневерява, а да се хвали и да ми се подиграва. Да готви отвратително. Изобщо да не готви. Да ме принуждава, аз, да готвя и никога да не харесва яденето. Да пие като каруцар и да псува като каруцар. Да е социално зло и съседите да плашат с нея децата си. По телефонът да й звънят от затвора. Да има четири деца из света. Всички метнали се на нея и да
се събуждам с крясък от кошмар, че са дошли на гости при майка си. Да е тъпа, първична и материалистична. Да си събира багажа всяка седмица, но да разбива винаги надеждата, че ще си тръгне. Освен това да е ревнива. И да ми чупи телефоните по главата. Искам да се самоубия. Това искам! Защото тя не е всичко това. Защото тя е обратното. Откъде се взе този ангел. Защо на мен се случи? Аз съм с очила, свит като червей, с рядка коса. Порязвам се като се бръсна. Учениците ми се смеят. Колата ми все се поврежда. Опитам ли се да използвам чук си удрям пръста. В тоалетната пиша слаби стихове. Имал съм и неблагоразумието да ги показвам. Хората ме гледат със съжаление. При това съм зъл. Прави ми удоволствие да хапя с думи. Двадесетте и осем кичура които са ми останали са рошави. Нямам време за никого освен за себе си. Не, не ми трябваше този ангел. Тя е руса, разбирате ли? Не платина, а магма е косата й. Течна е сякаш, виждат се вълните на които се лее. Устните й винаги са леко разтворени между усмивка и шепот, смущение и безсрамие, шеговитост и възбуда. Плътни, не с кръв, а с ферментите на всичките земни възбуди изпълнени. Излъчват се между порите й, усещам електричеството им, лекичко се плъзга, докосва, целува от разстояние, трепти, гъделичка, хапе леко, носи различни характери, всички познати и непознати характери. Краката й са носещи колони на храм. Храм пред който коленичат порочните помисли. Порочните, но и най-чистите. Храм пред който помръкват съзнанията на минувачите, в който всеки мъж желае да влезе. Не да се моли, но за който несъзнателно се моли. Побъркваща е, а гласът и на наивно дете. Чуруликащ, миловиден, мелодичен. Безброй тонове се редуват в свършена полифония. Понякога не я разбирам какво казва. Унасям се и левитирам във всевъзможното. Думите й носят толкова смисъл, че не мога да го обхвана винаги. Минути разговор с нея носят информация на години изпълнени с приключения. Кръстът й е като шия на жребец, а косата й пада под него. Кожата й ослепителна. Не прилича на реална, мила е. Глези ме като дете, шегува се с мен като приятел. Не ме е ограничила в нищо. Не помня тона й да е бил остър. Набирам сили да бъда груб. Често ми се случва. Безпричинно се опитвам да избухна. Превантивно ме е парирала с изражение на извънземно гальовно животинче. Гали се като котка в ръката ми. Свири прекрасно на цигулка, понякога се упражнява и разсъблечена. Тялото й напомня на музикален инструмент. Фибрите й са струни които докосва със съзнание. Виждам мисловните й пръсти, десетки са, трептящи светлини в различни разцветки. Докосват я и отделя глухи тонове, едва доловими са, но те превръщат прекрасната мелодия на цигулката във съвършена. Движи ли се в прозрачна нощница из стаята прилича на призрак. Не съм сигурен тялото ли прозира под нея или е игра на светлосенки. Подобна хармония в този свят е невъзможна. Всеки миг треперя да не я изгубя. Все ми се струва, че е измислица. Прегръщам я често. Боя се да я пусна от прегръдката си да не изчезне. Боя се дълго да я задържа да не се разтопи. При това не ме е омагьосала съзнателно. Направила го е, защото такава й е природата. Невинна е, не знае каква болка ми причинява с това, че я има, с това, че е моя. Не я заслужавам, присъствието й само ми доказва колко съм нищожен и какъв нещастник ще съм без нея. Когато ми се прииска да е обикновена, сякаш прочела мислите ми се превръща в обикновена или почти обикновена. Виждам я в протъркани джинси да се шляе по магазините, голият й корем с татуираният салмандър, хапе погледи. Изглежда разсеяна и лекомислена. Очаквам да се изгуби между хората. Прегърната с млад мъж да я видя в края на улицата. Петнадесет минути ми се струват часове. Струва ми се, че в тях съм побелял, примерен със загубата й. Готов да остана сам цял живот и почти щастлив, че поне я е имало. Не всеки има подобен приятен спомен. Усмихвам се горчиво. Представям си кръчмата в която ще я полея. Приказките които ще наговоря с останалите пияници. Скептичните им физиономии на хиперболите ми. Струва ми се, че в тези моменти съм способен да я изгубя. Имам силите, почти виждам и възможността. Гледам как я оглеждат. Как й подмятат закачки въпреки присъствието ми. То е незначително. Все едно ограда от селска къща пред Троя. Горчиво ми става, но почти безразлично. Чезне в навалицата. Вече съм подготвен, че няма да се върне. Защо си го мисля обаче, след като стотици пъти ми се е случвало. Тя ме обича, твърди го, повтаря го. Все едно е забравила, че ми го е казвала. Винаги го изрича като за първи път. На тридесет е, изведнъж изглежда на осемнадесет. Погледът й се премрежва, все едно нещо е гълтала. Това е налудничаво. Сумрак загръща съзнанието ми, клонки заиграват в него, ухания се носят, деца сме в парка. Срещата ни е втора или трета. Лицето й е замъглено. Разфокусирана е за очите ми. По-дълбоки сетива я улавят. В мен е, като филмово внушение. Играе си с демоните ми, осъществява скритите ми желания. Прошепва тривиалните думи по различен начин, винаги различен. Звучат почти неразбираемо, като тайнствено заклинание в храм на непозната религия. Държим се за ръце докато се прибираме. Понякога ме е прегърнала през кръста. Гласът й звъни из стаите дори когато е излязла за покупки и съм сам. Отеква. Дори да не се върне, той ще остане. Ще ме измъчва призрака й. Опитвам се да бъда враждебен понякога. Нямам шансове. Не успявам, подкупва ме с усмивки и сладки муцунки. Често я дебна за да я хвана в крачка. Това не може да е истина. Нещо крие. Има нещо. Вероятно има някой друг или много други или друга. Не откривам нищо, отказвам се. Питам я, със смях ми отвръща ще ми хареса ли, ако има. За мен може да го направи, но само, ако поискам. Убива ме. Не мята мълнии. Всичко обръща на шега. Не съм я видял разстроена или напрегната. Нервна, с наведена глава.
Това е уред за изтезание. Не е жена.
Попитах я, какво ще й е, ако ме няма.
Рече кратко: „Много ще тъжа!”
Достатъчно беше. По-силно от всички възможни ридания и истерични пристъпи. Отразя ме. Небето помръкна. Покри се с облаци. Не виждах и метър от себе си.
„Ти ме мотивираш! Разбираш ли, мисия си ми! Искам да дам щастие. Цялото за което може някой да си мечтае. Не ти ли харесвам?”
Нотката на огорчението беше една единствена между милиони, но достатъчна да бъде уловена, да се забие като шило с нажежен връх, дълбоко в най-чувствителните ми центрове.
„Ако желаеш свободата си, ако я ограничавам. Виж, няма жена която да е способна да съперничи на свободата на един мъж….Иди при нея. Няма да ме загубиш. Изневерявай й понякога с мен.”
Не приличаше на истинска. Шегуваше ли се?
Не, не се шегуваше. Говореше сериозно. При това наивно. Не се опитваше с тези думи да ме манипулира. Бяха й по-сърце.
Тихо се носеше като вятър, само ухаеше, секунди преди да се събудя. Знаеше кога сънят ми е свършил и кога ще отворя очи. Миг преди да съм отворил очи, но вече буден ме целуваше. Закачливо се засмиваше. Понякога правехме любов сутрин, понякога нямахме време. Ама, че ангел, откъде се взе!
Изпълваше постоянно мислите ми, докато я нямаше. Вече осем години, а все е като първата седмица. Уморих се от чувства, уморих се от щастие.
Искам да е нормално и завиждам на всички мъже които ми завиждат.
Заключен кръг е всяка идея за щастие.
Няма бягство когато е създаден реалният му модел. Дори любовта която спасява. Ама, че съм глупав, ето я на пейката. Учениците ми от горните класове ще я изядат с поглед. В резедав костюм е и стегната коса. Прилича на делова. Толкова образи има. Винаги отгатва кой да избере за да е тази която бих желал да срещна.
Чака ме, прилича на съдбата.
Нагарча ми пред очите. Пак се чувствам влюбен. Толкова влюбен, че чак ме боли. Спира мотоциклет. Момчето с коженото яке и подмята нещо. Отвръща му. Защо не се качи на мотора и не избяга. Има винаги шансове, аз нямам….Но нека се чупи! Ще си намеря дебеланата.
„Хайде качвай се! Постъпи като лекомислена кучка! Избягай с младежа за да не съжалявам, че съм те изгубил.”
Защо не проявя кураж. Защо не избягам аз.
„Много ще тъжа!”-отекват думите й.
Няма бягство. Няма спасение.
От съседната стая чувам глъч.
Крясъци. Приличат и на аплодисменти и писъци от ужас. Подавам глава през прозореца. Виждам Караконджула на перваза. Този вече е за намалено поведение. И отдавна е. От началните класове е, но всички си го знаем. Откачено хлапе. Какво търси на перваза. Това е, мамка му, четвърти етаж.
-Влизай! – крещя му. – Ще ти скъсам….ушите….
Толкова бях вбесен, че без да искам щях да изкрещя пред децата, че ще му скъсам топките. Има обаче нещо нередно. Коленете на хлапака треперят. Цялото му тяло прилича на вдървено. Лицето му е маска на чистият ужас. Устните му свити. Не мога да видя очите му, в профил е, но знам, че погледа му е празен. Не може да мръдне. Между два прозореца е. Трябва да се пусне от един от двата за да влезе през другият. Не може да избере кой. Видял е изведнъж височината под себе си. Иначе е излязъл за да се покаже герой. Показа се за секунда една руса глава и разбрах заради кого е целият подвиг. Ако имахме дъщеря и беше одрала кожата на майка си, щях да помисля, че е нашата. Пълна умалена двойница на жената която сега ме чакаше на пейката. Караконджулът не може да мръдне. Стои парализиран и се тресе. Сигурно е напълнил гащи. Чувам пожарникарските сирени. Виждам и камиона през две улици. Вече са се обадили. Ще свалят хлапака. Русата глава пак се подава. Гледам другата русокоса на пейката. Калпазанинът стои и се опитва да вземе решение. Като, че ли се опитва да викне. Пожарникарската кола е вече почти пред училището. Не знам защо реших, да го сторя. Едва се движа понякога. Излязох на перваза. Направих крачка. Хванах Караконджула за ръката и го блъснах през един от прозорците. Трябваше да ме изпълни гордост. Сигурен съм, че русата на пейката ме видя. И не разбрах, стори ли ми се, че имам възможност да вляза през прозореца или така си помислих, сам ли се пуснах, защото нямаше да имам друга възможност да избягам или си беше нелепа злополука на каквато приличаше. Самоубийство ли беше или нещастно стечения на обстоятелствата? Не, това не успях да разбера. Последната си мисъл, помня: „Най-после.”
Пробудих се сред чудни ухания и приказно чуруликане.
Рая.
Отворих очи и видях, че главата ми лежи в скута на моя ангел. Такъв какъвто беше и преди да умра. Все още ми беше объркано. Разтърках очи. Надигнах глава и какво да видя? Четири нейни двойници стоят в кръг около нас. Гледат в мен и ми се усмихват.
Подскачам ужасен. Побягвам. Изкачвам някакъв хълм и под него виждам.
Стотици са. Една и съща. Моята мила съпруга.

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email