четверг, 8 мая 2014 г.

Ореол

Мъжът ми си купи ореол. Ореолът е допълнителна памет в която са заложени милиарди усещания на благи и добродушни хора, морални и светли личности, живеещи сега или поминали са в близките сто и петдесет години. Аксесоарът напоследък стана модерен, днес се държи на добрите нрави. Преди около четиридесет години технологичното нововъведение, все още експериментално, се е прилагало като особено тежко наказание, за изключително тежки и общественоопасни престъпления, срещу които адвокатите са водили люти войни, а самите престъпници са предпочитали доживотен затвор вместо това чудо около главата си. Има останала една крилата фраза от онези времена:

„В този затвор не мога дори да се самоубия!”
Наказаните с ореол непосредствено след поставянето му са пуснати на свобода. Хората в началото са се бояли от тях. Ореолът винаги може да се свали. Носителят му някога не го е поставял сам, но сам е имал волята да го свали. Но веднъж поставен ореол до толкова обогатява съзнанието на човек, че то не пожелава да прибегне до тази дребна хитрост. Откакто съпругът ми си го сложи не усещам онези тъмни талази ревност и тревога, колкото и да закъснее. Това не е сако или вратовръзка които хипотетичната му любовница да смъкне от него, а после той да нагласи пред огледалото. Докато е около главата му, милиарди добри съвести се грижат той да не съгреши. След престъпниците на принудителни ореоли били подложени народните избраници. Било хрумване на един от тях, евтина популистична стъпка която много се харесала на избирателя, но експеримента се оказал неуспешен. Защо? Близката история премълчава истината, но още се водят спорове между политолози, в интернет форуми и кръчми. Защитниците на задължителните ореоли сред народните избраници, казват, че мярката не се харесвала единствено на мошениците, а противниците се придържат до правото на свободния избор, но голяма част от тях също твърди, че политиката е мръсна игра и не е за овците. Доста нелепо изказване, защото в ореола е вкарана сложна морална система която няма общо с овчедушието, каквото замисли ли се човек, в по-голяма степен притежават авторите на това изказване, съгласни да бъдат стригани всеки ден, а и оправдавайки нечистия морал сами се поставят в положението на евентуални негови жертви. Но не ми се философства върху политиката, който има време за разсъждения да си поизкълчи малко мозъка. Никой не успя да забрани на работодателите в големите корпорации да поставят ореоли на служителите си. Разбира се, официалната версия беше, че всеки носи аксесоара доброволно. Постепенно мярката навлезе и в по-малките предприятия и дойде времето когато за голяма част от длъжностите не можеше да се кандидатства без ореол. Масовата употреба допринесе за падане на цената му, стана достъпен, но все още не е достъпен до там, че всеки да може да си го позволи. Все още е въпрос на имидж да носиш, освен това за разлика от всички останали скъпи неща ореол не може да се открадне или подари. Кой ще открадне за да си сложи нещо което отрича кражбата? Случвал се е само веднъж такъв абсурд и разбира се крадеца веднага е върнал на ореола на законният собственик. Да се продаде откраднат ореол също не се получава, защото ореол се купува само от оторизираните магазини, поради простата причина, че никой не продава своя ореол, ореола не позволява подобна продажба и ореол втора ръка не може да се купи. Невъзможно е и да се подари, не защото притежателя му не желае, напротив, всеки изпитва такова желание, но никой от получилите подаръка не е способен да го задържи. Връща го обратно, веднага. Още като го сложи разбира, че не бива да го има, тъй като не го и заслужил. Обикновено носещите ореоли правят всичко възможно да накарат и друг да си сложи като тях. Рекламират стоката, често помагат и с пари. Дори не настояват да бъдат върнати, но няма и смисъл, постигнат ли целта си този на комуто са услужили няма как да им остане длъжник, ореола не му позволява. Лесно обяснимо е, а желязната логика в случая не подвежда. Лесно обяснимо е, че и разпространението на ореоли се разширява. Дори скептиците които промърморваха цинично: „поевтенява морала”, също заблестяват някой ден, а аз не съм си и помисляла, че моя палавник ще си сложи. Той притежаваше свое чувство за морал и дълбоко в себе си съм се надявала, че нещо в него ще се пречупи, ще се случи нещо което ще го разтърси до основи и ще промени възгледите си. Не съм го изказвала на глас и бях учудена. Да си призная, щастлива. После ме хванаха дяволитите мисли. Мина ми през ума как ли ще му стоят рога между ореола. Посмях се малко, после се засрамих, но не истински. Чувството беше, че просто не мога да го сторя. Не съм способна да си го обясня. Самата аз която си падам по новости в бита, улеснения и играчки, осъзнах, че голямо доверие в този продукт съм нямала и го добивах едва след като влезе в дома ми. Човекът беше същият, ласките му – каквито бяха, погледа все така порочно изкусителен, речника му малко по-различен, но ми харесваше. Съществената промяна беше, че създаваше чувство за спокойствие около себе си, а тъй и усещането за домашен уют се усилваше, докато накрая ми беше съвсем ясно, че то би било невъзможно без ореол. Не след дълго обаче дойде кризата. Не разбирах, не разбирах и себе си. Не, че преди съм му изневерявала, но сега не бях способна. Все едно ореол бях сложила аз, чувствах се лишена от нещо. Странно, тежеше ми, че се чувствах неспособна да направя нещо което не бих направила. Трябваше ми време да се помиря със себе си, да добия равновесие и да се уверя, че напразно се измъчвам. Погледнах от другата страна. Той беше особен, лекокрил един такъв, вятърничав, аз пък ревнивата и недоверчивата. Имахме скандали, сега нямахме. В по-спокойни тонове е живота, в по-светли. Това трябва да е щастието. Това. 
Не са прави тези които казват, че не можело да се купи. Инерция от миналото е, когато човек е трябвало да губи време за да съгражда като кула ценностната си система, при това като кула от пясък, ронлива, при най-малкия каприз на природата и околната среда рухваща.
Трябва да си призная, че ореолът освен всичко друго го разкрасява. Блести в различни цветове, нощно време прилича на дишащи и лудуващи свещички. По-мил е и по-добре ме разбира. Липсваха му и някои дребни навици, все панталона му омачкан, все сакото му на едното рамо свлачено, не винаги гладко избръснат. Не съм си и помисляла, че тези неща са въпрос на морал, но промяната е видима. 
По-добре се държи с приятелките ми. Понякога ме изненадва с букет на работното място. Все едно, че ми е гадже, сладък е. Спира правилно и не псува по улиците, усмивката му върши по-добра работа и усещам, че напредва в кариерата. Освен всичко друго не може да бъде потаен и знам, че скоро ще обяви щастливата новина и това, че няма да е изненада е още по-добре, защото няма да ме свари неподготвена, както винаги е било по-рано. Харесва ми. Повече от всякога ми харесва.
Едно не разбирам.
Вече не ме възбужда толкова.

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email