неделя, 13 април 2014 г.

Утрин с отражението

Стоя си пред огледалото и чак не мога да се гледам, толкова щастлив изглеждам. Ненормално е. Чак противно, ама си е хубаво. Толкова съм щастлив, че ми иде да заплача от тъга, че не мога да задържа това състояние, че то ще е кратко, че ще прилича на сън. Дали да не се самоубия, за да не си спомням след време колко щастлив съм бил някога. Не, ще изтичам както съм гол на улицата. Ще пляскам в локвите, даже ще се въргалям и ще крещя, че съм щастлив, много, много щастлив. Докато ме приберат в лудницата. И бъде издаден официален документ, че съм изживял това щастие. Документ с изписана върху него диагноза. Някаква лудост. А само аз ще знам, че лудостта е от щастие. Така изглеждам, че чак не е човешко. Иде ми да се снимам. Да си открадна отражението, но защо да го правя, такова си е и моето изражение. Кривя се като маймуна. Приличам на седем годишен. Седем годишен с черти на двадесет годишен. Сияя. Сигурно отделям радиоактивност. Мога и да експлодирам, а се усмихвам ли, усмихвам. Плувам във въздуха. Рея се
във всевъзможното. Разтварям измерения. Чудат букет от мускули и кръв съм от разсеяни идеи и образи на паметта си. Толкова я обичам, че губя представа за реалност. Толкова я обичам, че е невъзможно. Толкова я обичам, че премирам, а се чувствам по-жив. Губя себе си за да се имам. Тя е оттатък. Вратата е отворена. Още спи, косите й се пилеят по възглавницата. Още не мога да повярвам, че се е случило. Почти нямахме контакт, разменяли сме думи. Винаги ме разтърсваше електричество. Връзвах езика на седемнадесет, отклонявах поглед. После ме болеше глава. Чувствах се глупаво и не на мястото си. Нямал съм и друга. Как точно с нея стана, няма рационално обяснение. Тя е обожавана и ухажвана. Надменна богиня е тя. Лицето й с мраморно изражение. Усмивката й реже като със сърп, а понякога си играе, прокарва върха на сърпа по кожата. Вие линийки по кожата, едва го докосва по онези места най-чувствените. Канари се къртят вътре в тялото, къртят се и с трясък се разбиват и вдигат прах която замъглява разумното. 

Стоя си пред огледалото и виждам едно различно същество с моите черти. Иде ми се да му забия един юмрук, за да видя от ръката ми или от носа му ще текне кръв. Смешно ми е какви откачени минават през главата ми, но само се усмихвам. Ведро, неистински. Не приличам на себе си, наистина. По-зрял изглеждам, изрязан от моя мечта или от филм, от роман или от моделите си за съществуване към които само се стремя, но до идеала който представляват и не подозирам, че ще достигна. По-възрастен, а с детски израз. Спокоен, уверен, а кипящ от чувства. Иде ми да я прибера в джобовете си. Да я глътна, да я покрия със своята кожа и докосвайки себе си, да докосвам нея и докосвайки нея да докосвам себе си. Чувствам, че сме се слели в едно. Беше фантастична нощ, надмина всичките ми очаквания. Всички са ми казвали, че първият път не е нещо особено. Вярвал съм им, а сигурно не са обичали толкова и толкова не са били обичани. За това. Аз съм щастлив. Любих се с тази която обичах, обичах тази която ме обича. Стана и ненадейно. Не бях дотам подготвен, че да го приема като неизбежност или да стана безразличен към него. Беше ми като награда отгоре. Изглежда й за нея. Каза ми, че съм й третият, ако беше казала, че съм вторият бих се усъмнил. Но тя отдаваше не само тяло, а и душа и мисли. Не разкриваше само прелестни форми, но и всичките си тайни. Хлипаше и се кискаше, не мислеше какво говори или преминаваха мислите й на глас. Нарече ме петнадесет пъти „неповторим”, с петнадесет различни гласа го изрече. И пак говореше това което обикновено се премълчава. 

-Не се заблуждавай. – призна си – Недей. Не съм обречена на теб. Но казвам ти, дълго ще ми държи влага за да си помисля за друг….Какво говоря! Не ме слушай! Престани да ме слушаш, разбра ли ме, толкова е истинско, че….разбра ли го….Ти си ми истинският, дълго няма да помисля за друг….Продължаваш да ме слушаш! Престани, моля те….

Изкикоти се и падна изтощена. Зашептя, помислих си, че полудя, не разбирах думите й, говореше на несъществуващ език, после фразите й придобиха смисъл:

-Никога не е било така и няма да бъде така. Това не означава обаче, всичко. По-скоро все още не означава нищо. Но….Ще те побъркам, момче….Ще се побъркам! Не го очаквах от теб. Ти си ми приятел. Постъпи подло и прекрасно. А имаш честни очи. Много си подъл. Харесва ми. Подъл, бъди. Но не прекалявай. Искай ме, имай ме. Дълго няма да си помисля за друг. Може и изобщо да не си помисля. Зазида ме ти. Искам да ме нарисуваш. Видях, че имаш празно платно. Нарисувай ме. Не сега, сега ме дръж в прегръдките си, да не ме глътне ада. Потъвам някъде, чувствам го. Не ме пущай. Искам да ме нарисуваш, но нека е утре. Сега дръпни, завесата. Искам вятъра. Не, не я дърпай. Ще ме изпуснеш. Нарисувай ме утре. Не, недей, друго искам сега. Нека ти бъда палитрата. Разтваряй по тялото ми боите и то ще се разтваря в тях. Нанасяй го след туй в палитрата. Може ли да говори така нормална жена? Не, така може да говори само влюбена глупачка. Аз съм влюбена глупачка, а ти си още дете. Мътните да ме вземат. Какво ми става. Друго си е да си влюбена и друг не ти трябва. Престани да ме слушаш! Не трябва да говоря така. За пръв път ми се случва да съм такава. Престани, моля те….

Престанах. Слушах мелодията, а думите й бяха образи които се шляеха из дълбините на съзнанието ми, усмихваха се и се държаха странно, приличаха на животинки и растения, а бяха разуми, разуми които знаеха как да се докоснат и как да се отдадат един на друг. Това беше любовта! И тя го знае. Единствената. 

Потънах дълбоко в нейният свят, не само в плътта й. Прекрасна природа, чиста, хапеща роса и слънце, буйни водопади и езера с жива вода. Хълмове с бродещи феи и гори шепнещи с човешки гласове. Земя в която още живеят езически божества и приказни същества бродят. Дъхава на прелест, пияна от радост, земя в която въздуха е наркотичен, а еротиката е свещен ритуал. Титаничен беше света в това малко тяло. Тя ме погълна, разкри ме за нов живот. В нея бях единствен. Почувствах се единствен и силен в света в който се пробудих. Една нощ ме промени. Защото бях с обичаната. 

Стоя си пред огледалото и си заговарям.

-Тя е вълшебница, да знаеш….

Усмихвам се, отражението ми изглежда недоверчиво.

-Скулптор е тя. С милувки вая тялото, за нов живот….

Отражението ми се усмихва. 

-Истинска магьосница на любовта е. Така тръпнат бедрата й, така стяга с тях. Пари вкусът на гърдите й. Целува все едно с десет устни. Гали все едно с хиляда пръсти. Има четири гръбнака и имаш чувството, че не си с една, а с три едновременно. Отдава се с цялото си сърце и душа, а стенанията й имат няколко гласа. Ако щеш вярвай, тя не е една. Няколко в една са. Любиш една, получаваш повече. Фантастична е….Искаш ли я? Само я поискай и твоя е. Странно ти звучи, нали? Странно е, възползвай се. Друг път може и да не ти се отдаде такава възможност. 

Отражението ме гледа зяпнало. Прочетох възбудата в погледа му. Почувствах как ме изпълва. Исках отново да я любя.

-Ако не вярваш иди и опитай.-усмихвам се на отражението си и то ми отвръща с усмивка.-Както спи ще си помисли, че съм аз и ще видиш що за чудо е в леглото.

В очите на отражението ми лумват похотливи пламъци.

Искам я. Искам я, че чак се побърквам. 

Тръгвам към леглото. Нещо ми изглежда по-заспала от заспала.

Вмъквам се при нея. Бясна тръпка преминава през тялото й.

Целувам я по корема. Вие се като змия. Не съм на себе си. Тя също. Прекрасно е. В един момент срещаме погледи. Прочитам в нейният изненада.

-О, пак ли си ти?

Стъписах се, но и тя е стъписана. Че кой друг да е.

-Чух, те че….-изрече й млъкна. 

-Какво? – попитах –Какво чу?

Спомних си какви ги говорих на огледалото.

-Какво чу? 

-А нищо, нищо….Нещо хубаво сънувах.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email