понедельник, 14 апреля 2014 г.

Как я караш?

Е, тази среща не трябваше да става.

Откъде пък кокошката му с кокошка се взе тук!

Забърбори както някога. Няма пауза, хиляди излишни думи, хвалби, жестикулации, веждите й, по – мъкнати от преди, очите й по-хитри, миглите й съвсем на нищо не приличат, качила е тридесет килограма, но се чувства още по-хубава. Сияе, говори за филми, за деца, за приказки от хиляда и една нощ, крем карамел, пушена сьомга, някакви колежи из Европа, стойки от кама – сутра, как било обзаведено жилището й в провинцията, оборота от фирмата й за булчини рокли, разни тъпотии за обобщение. Припомня си колко ме обичала. Какви приятелки сме били двенките, как такова, тя не искала, ама тогава, защото той, не знам си какво още, колко изпили, какво не
трябвало да правя, каква рокля да обличам и не му харесвало, че пуша като мъж и чета много, а тя такова, не че била сама, но просто, момичешка работа, нали съм разбирала. Сигурно дори съм го била забравила. Да, забравила го бях и й беше необходимо доста време за да ми го напомни, после още много приказки, че да ми го припомни добре и още толкова, че да ми стане достатъчно гадно и да я намразя повече от някога, за нещо престанало от отдавна да бъде от значение в живота ми, само и само, за да си изкривя душата и с ледена усмивка да й кажа, че съм и простила отдавна. Бърбореше колко е щастлива, правила спазвал съпруга й, тя също, децата й имали свои, но съобразени с техните правила. Малко не й харесвало, че ги вижда веднъж в годината, но майките са за това. Птичетата растат и отлитат. Цялата природа го знае. Една майка трябва малко да потъжи, за да изпита радост. После започна да хвали що за жребец бил мъжа й, въпреки годините си. Е, не бях такава като нея, за да й казвам, че съм го пробвала и не беше никакъв жребец дори на млади години. Искаше да ме засегне. Изрисува лисича физиономия и ме запита как я карам в столицата. Що за живот водя? Загрижена била за мен. Иначе млада съм изглеждала, но тази слабост и дрешките, хубаво ми стояли, но попита все пак дали са втора ръка. Втора ръка бяха. Излъгах я, че не са. Кимна с разбиране, заговори за гордостта и си припомни, че не съм и отговорила на въпроса как я карам. Пача. Какво да й разкажа, че живея в приземна. Няма и петнадесет квадрата, че се чукам с шефа си. Че вече ми писна и ще се вдигна. Че семейните ми планове отдавна претърпяха провал. Синът ми е болен, рядко го виждам. Лекарствата му струват доста, но е станал от тях сто и двадесет килограма. Приел е заболяването си като обидно и съвсем се е изолирал от хората. Всъщност обиждали са го доста, защото е бил откровен да признава диагнозата си. Винаги ще остане дете, макар вече е в години в които отдавна е трябвало да бъде мъж. Старец е отдавна без да е престанал да бъде дете. Живее в провинцията при баща си, но сами едва скърпват двата края. С две инвалидни пенсии лекарствата не могат да си купят. Напоследък започнах да пия повече, а любовниците ми се оказват измамници. Сама си го търся, но на тридесет и осем съм. Имам нужда от някого. Нямам време за никого. Хубава съм, даже много хубава. Привличам погледи и всеки мога да имам. Всеки мога да имам, но като любовница, не че е зле, свикнах даже започна да ми харесва. Сама съм, силна съм, нелепо е, но устоявам. Лесно вече болка не може да ми се причини. Погнуса още изпитвам понякога и сега ме изпълни. Киска се и ме разпитва. Млъква и пак ме пита какво стана с някогашната ми къща, как я карам тук. Млъква, усеща, че не ми се говори и става все по-настойчива. Казвам й, че съм много добре. Живея в апартамент наблизо. Съпруг си имам, но децата ни в момента са при неговите родители на средиземноморието. Лъжа та се късам, не знам как съм толкова убедителна. Пита ме, защо са там. Обяснявам й, че нали е лято, пратили сме ги, за да останем сами. Има кой да ги гледа тях, екзотично място е, а ние тук си караме втори меден месец. Защото от десет години сме заедно, но не сме престанали да се обичаме. Като подрастващи се обичаме. И в асансьора още се натискаме, но имаме стил на зрели хора. Всичко по-красиво умеем, по-класово, по-кротко, но по-кротко само привидно. Гледа ме кисело. Искала е да чуе друга история от мен, не й се вярва и тази да е истинска, но сърцето й се къса, че може да е истинска и не се оказвам това което е предполагала. Някак се чувства бледа. Това което ми е разказала, пред което трябва да охкам и да ахкам, не е нищо особено. Оценява сама за себе си, че не е. Щом няма по-нещастни с които да сравни своето щастие, значи не е щастлива. Заболява я. Сбръчква се, но тя и без друго си е бръчкава. Иска да я поканя на гости. Настоява. Казвам й, че не е удачно. Тя казва „разбирам”, но не се отказва. Заговаря за старото ни приятелство. Иска непременно да види съпруга ми, за да разбере, че е мой съпруг, защото щом е такъв какъвто го описвам, ако го срещне някъде, може и да се опита да го забърше, може и да успее, а повече не иска да взима мъжа на приятелката си. Прихва да се смее. Казва, че се шегува, че вече не я вълнуват тези неща, че не прилича на нищо и да не си мисля, че сега иска да ми го отнеме. Няма да й обърне внимание, ако опита, но тя няма да опита. Засмива се пак. После пак казва: „разбирам” и ме пита кога друг път е възможно да ми гостува. Усмихвам се, не зная какво правя. Въздъхвам и кимвам. Водя я. И аз не знам къде, но „ледените блокове” примамват погледа ми. Толкова светли са, че приличат на издигнати от лед. Разправят, че и от вътре са така разкошни както и отвън. Тя млъква, не вярва, че я водя в тази посока, очаква да свием, нещо друго да се окаже. Само да не е тези мезонети. Само, не те. Цялото й поведение изказва какво си мисли, а аз още по-решително я водя към тях. Надявам се някой любовник да спре с колата си. Да ме викне и аз да вдигна рамене и да й кажа, че друг път, някой друг път ще стане, но тъй ще бързам, че ще забравя да й дам адреса й. Никой не минава. Вече сме пред блоковете. Надявам се да не е с централно заключване входа. Не е. Асансьорът прилича на космически кораб. Натискам ей така седем и очаквам да ме качи на седмото небе. Тя сякаш пада в деветият кръг на ада. Гледа уплашено. Опитва се да попита нещо, но изречението излиза много объркано. Не съм я виждала такава и това ме кара да изпитам още по-голяма увереност. Полудяла съм, това е. И ми харесва. Ще я разиграя докрай. Натискам произволен звънец. Отваря едър мъж на около тридесет. Светлокос е, косата му като карамел. По тениска е, гръдните му мускули ще я пръснат, раменете му обли. Лицето му лъчезарно, погледа наивен. Ама, тъкмо такъв ми трябваше. Прегръщам го без да мисля. Изключвам мисълта си, просто съм вдъхновена, импровизирам, играя без сценарии, рядко разигравам роли, но правя ли го, правя го. Без аплодисменти не съм слизала от сцената на живота, друг е въпроса, че рядко съм се качвала на нея, съвсем друг. 

-Ето това е! – казвам й- Запознайте се. Ако щеш вярвай, но е моя съученичка. Видя ли, че не отидоха напразно парите за козметиката, скъпи. Погледни ме мишленце, прецени само. Хайде, влизай, разполагай се, чувствай се като у дома. Ох, колко съм разсеяна, мили…-целувам го няколко пъти, пускам език, пускам ръка между бедрата му. Отхапвам го леко. Стъписан е, но вече не само стъписан. Смигам му многозначно и безгласно с устни му казвам: „после, прави се сега”.

Отвръща на намигването ми. Даже се усмихва съзаклятнически, а и малко повече. Не може да си затвори устните от възбуда. Красива съм си, но още по-красива ставам заиграя ли. 

-Много, много съм разсеяна. Забравих къде сложи уискито, онова отлежалото. Нали се сещаш….

-Искаш да кажеш рома. Кубинският? Контрабандният.

-А, да. Точно за него идеше реч. 

-Твоята приятелка ще го хареса. Подложена на ембарго стока е, защото пусне ли се на пазара, комунистите ще завладеят света. Има някакво наркотично вещество в него, може и да е някаква магия. 

Гледа го зяпнала, а той и се усмихва.

Ама наистина го обичам. Колко е находчив, как добре се справя. Целувам го по бузката, правя го от сърце. Прегръща ме през кръста и впиваме устни. 

Глътнала си е езика. 

-Ще й обясниш ли и за картината. – показвам я с поглед.

-О, да. Не е Дали, фалшификат е, но струва почти колкото оригинала. В крайна сметка Дали е най-фалшифицираният художник и много от платната които минават за оригинали са по-ниско качество от този доказан фалшификат. 

Пали свещи. Пуска музика, тя изглежда не е слушала друго освен поп-фолк в последните месеци. След малко объркана го и признава. Той е пуснал Брамс. После ни иска цигара. Въздъхва, казва, че не е пушила от месец, но сега не може просто да издържи. Тогава той се сеща и за кубинските пури, които също като рома са под ембарго, за да не завладеят комунистите света. Как си набавя тези стоки, ли? Поглежда ме, усмихва се, смига ме и ме пита да й каже ли. „Ако смяташ, че е удачно, скъпи!”-изчуруликвам. Въздъхва, обяснява й, че успява когато поиска да прави разни дреболии. 

Загасила е пурата си. Главата й се маяла. Казвам уж на него, но така, че да разбере, че трябва да чуе тя. Напомням му колко е часа. Мъркам му да затопли ваната, да влезе в нея и да ме чака готов. Кожата мека, а останалото твърдо. Както съм се облегнала на него, а ръката ми е на бедрото му, чувствам, че автоматично изпълнява желанието ми. Облягам се на рамото му, затварям очи и продължавам да му се галя и глезя. 

-Ще те изпратя, скъпа, но няма много да се бавя, защото погледни го….Нетърпелив е.

Стана и тръгна към банята.

-Направо влез. Във ваната съм.-рече ми.

Вървеше мълчалива. Подхвърли нещо пиперливо по адрес на богатите. Попита ме, сигурна ли съм, че е само мой или има и друга или друг. Такива изтънчени типове….

Махнах на едно такси. Качи се без да ми каже и „чао”.

Тръгнах обратно. Той ме чакаше във ваната.

Но да си чака.

Ще има да чака!

Не ми е до него. 

Развалих й настроението, но пак не успях да оправя своето. 

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email