вторник, 1 април 2014 г.

Одисеята на едно откачено копеле - откъс

"Отворът в челото" Ако знаеше какво сънува? Като се събуди, ще го попитам помни ли. Първо си помислих, че сънувам аз. Щипнах се даже. Но не, не сънувах. За жалост не, иначе можеше да се пробудя в утрин преди година, две, три. Нямаше да ми е никак зле. Даже бих се постарал да оправя някоя друга грешка, а други бих повторил съзнателно, потретил даже, ако имах възможност. Тъжно ми е за туй онуй, смея си се сам, че е безсмислено, а сънуването на този тип е истински шедьовър. В началото изглеждаше, че лицето му излиза от рамките си. Изменя се. Размива се. Изписаното отегчение става шеговито, после мъдро, после много по-шеговито. Челото му се набръчка. Деформира се между очите. Образува се въртеж, кожата започна да
изтънява. Местото да се вдлъбва все повече. Плътта се разцепи. Премигна трето око. Зеницата му представляваше равностранен триъгълник който бавно се въртеше. Напомняше малко на водомер, но издаваше чувство и разум. Опитваше се да ме хипнотизира, но не успяваше. Мислите ми тлееха. Бях в ясно съзнание. Влакът ускори ход. Прозореца изтрака. Леко се отвори и затвори. Уплаших се, че ще го събуди. Третото око се отвори по-широко. После стана правоъгълно. Превърна се в прожекционен апарат. Излъчваше съня му. До мен в дясно. Завъртях глава за да го следя. Не смеех да сменя мястото си, за да не го стресна и да си помисли кой знае какво. Наблюдавах дъждовна улица. Сив ден, но сивотата беше мека, игрива, с противоречив характер. Изрисувана сякаш с мек молив. Светлосенките приличаха на ноти, а нотите заменяха липсващите цветове. По-колоритна от панаир сивота. Дъхава, прелестна, някак спокойна. Видях го да върви сам из улиците. Малко приличаше на себе си. Сякаш актьор играеше ролята му. Чертите напомняха на неговите, но в съня бяха много симпатични. Беше в ученическа униформа и с папка в ръка, крачолите му къси, обувките на босо. Устните му не се усмихваха, но всичко около него сияеше в усмивка. Не стъпваше на земята. Приближаваше крака до нея, но не я докосваше. Излезе от някакъв вход. Навярно е бил при момиче и изглежда за пръв път, така си помислих, преди улицата да се превърне в казан над който се точеше сладникав дим, а той между дима с още десетина духа, играеха на думи, а думите бяха карти, картите нестандартни, пилееха се наоколо, виждах ги, екзотични кътчета от света и не само от този свят. Оживя върху една от картите, вървеше върху бриза, а бриза приличаше на пясък, но не беше пясък, а бриз. Полепваше по краката му, беше гол до кръста и изпит като отшелник, върху дясното му рамо, гърдата и плешката имаше татуировка. Когато се приближи достатъчно разбрах, че това не е татуировка, а живо същество напомнящо октопод който живееше в симбиоза с него. И мислеше вместо него, освен това се случваше след векове, той отдавна трябваше да е умрял, но октопода заменяше голяма част от жизнените му функции. Жива беше само паметта му. Тя напусна тялото и излетя под формата на парапланер, който управляваше дългокосо момче със синя кожа. То беше той и прелетя високо над влака в който пътувахме. Направи някакъв знак и се откъсна зад облаците, а облаците си заговориха. Мърмореха като дърти клюкарки, след туй запъшкаха като сладострастници отдадени на обичаните си игри и заваляха. Дъжд нямаше, но виждах капките от съня му по прозореца, а прожекцията продължаваше. Отново вървеше по онази улица, но вече не беше сива и дъждовна. Озаряваше я слънце. Стъпваше вече по тротоара и имаше чорапи. Носеше мегаломана му с мегаломан лавров венец, но като се приближи разбрах, че това е венец от живи зелени устни. Целуващи се една с друга във всевъзможни комбинации. Побъркани от страст и младост. Вечни и черпеха енергия от мислите му и отдаваха енергия на мислите му. Венецът беше част от него. Черепът му се разтвори и го погълна. Ама, че фокусник. Стигна до ръба на битието, а от него висеше руса плитка. Спускаше се по нея, долу нещо клокочеше, приличаше на земни недра, на отвор на вулкан, асоциираше и на ад, но не изглеждаше никак страшен. Погълнаха го пламъци. След туй се превърнаха в алени негови дрехи. Слизаше навътре и навътре. Пламъците не пареха, стичаха се по него като вълни, но отдолу нагоре. Претопи се в тях, превърна се в експлозия, разтвори се в бял лъч който излезе от дъното навън. В черната нощ и я озари. В най-черното небе изгря далечна звезда. Няколко деца я видяха и си пожелаха нещо. Отворът на челото му се затвори. Малко след това се събуди. -Помниш ли сънищата си? – попитах го. -Що! – измърмори враждебно. Забърка из джобовете си. Намери цигара и запали. Даде и на мен. Провери белезниците ми. -Скоро стигаме. Аз не сънувам, но ти в следващите няколко години ще поживееш в кошмар! Помисли си, че каза нещо остроумно и тъй беше уверен, че се усмихнах и аз. Подкупих го с тази усмивка. -Не, не сънувам. Що ли ми и трябва….Не помня затворниците си….Исках да кажа….-пролича, че се е объркал- Не помня сънищата си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email