Руини

Викаше дълго за помощ. Кварталът населен. Някои кръчми още не бяха затворили. Работеше и интернет клуба и казиното отсреща. Много прозорци светеха. Зад други светлините току-що угаснаха. Видя кола да спира и от нея да слизат съпруг и съпруга. Да влизат във входа. Видя на една тераса жена да простира. От един прозорец излетя фас и падна на метри пред нея. Крещеше, а той я гонеше. Не беше нормален, личеше. Обърна се веднъж рязко, тръгна срещу него, мина му отляво, на сантиметри и това, че го изненада й спечели малко от изгубената преди това преднина. Уморяваше се вече, бягаше без обувки, краката й разранени. Хвърли ги още в началото. Успя да ги изхлузи бързи. Не можеше да бяга с токчета. Той пък й разкъса ръкава до рамото. Закачи я с нещо метално, изглежда пръстен. Кървеше леко кожата й.
Крещеше колкото глас й държи, нямаше още и полунощ. Улиците бяха тъй осветени, че приличаше на ден. Кривна към един вход, но се уплаши там да не я застигне. Входът за разлика от улицата беше тъмен. Посегна към мобилният си телефон. Натисна два клавиша, но преди да е ударила третият почувства прогнилият му дъх. Блъсна я с цялото си тяло. Едва не я събори. Ръката му отново я улови. Малко над скъсаният ръкав с крясък се пръсна дрехата й. Дясната й гърда се откри. Видя животинското му изражение. Задави я отвращение. Искаше й се да умре. Задави се. Не можеше да диша. Стори й се, че земята се разтваря под краката й, че я поглъща и почувства мигновено облекчение, че всичко свършва, но се опомни все още жива и будна на улицата. Видя група младежи в краят на улицата. Побягна към тях зовейки за помощ. Погълна ги един вход. Сякаш не беше реална и никой ни можеше да я види, ни можеше да я чуе. Сънувала беше подобни кошмари, но това беше истина. Преследвачът й не бързаше. Тя бягаше, препъваше се. Даваше й преднина. Вървеше с широка крачка след нея, а решеше ли ускоряваше я застигаше я, замахваше с ръка и късаше част от дрехата й. Играеше си като котка с мишка с нея, без да се бои, че садистичната му игра ще бъде спряна. „Но как е възможно! Това е почти в центъра на оживен град! Почти в центъра….” Преобърна едно кошче с боклук от тротоара на улицата. Точно пред прилитаща покрай тях кола. Видя я как рязко зави. Стори й се, че чу ругатните на шофьора и нищо повече не се случи. Колата отмина. Това окончателно я срина. Искаше да спре. Да се предаде. Да се остави да прави с нея каквото иска. Да изчезне от тялото си и да му го остави. Да стане толкова безразлична към това тяло колкото са всички останали. Да напусне себе си. Да става каквото ще. Искаше й се, но по-силна от желанието й воля я извеждаше извън предела на силите й. Когато я улови тя нанесе удар. Впи нокти в лицето му. Преминаха през единият му клепач, малко още и да извади окото му. Направи го неочаквано. Болката го стъписа и я изпусна. Ритна го в слабините й, ако беше с обувка щеше да му причини далеч по-тежки поражения. -Няма ли кой да ми помогне! Няма ли…. Не можеше да повярва. Видя как възрастен човек изхвърля боклуците в контейнера на няма и сто метра. Забеляза и това, че се ослуша, дори погледна към нея. Не, не беше призрачна. Всички я виждаха и чуваха. Изглежда си мислеха, че е битов скандал между съпруг и съпруга или обичайните отношения между сводник и проститутка. Никой не искаше да се меси в чужди дела. Не, че му бяха безразлични, но не му беше в правото. Така си го изтълкува. Нямаше кой да й помогне. Осъзна го. Кръвта й се смрази, после избухна. Замай и се свят. Пулсът й се превърна в милион пеперуди пърхащи из тялото й, всички с огнени криле пръскащи искри в мрака, причиняваха й болка. Изгаряха я отвътре, кожата й се разкъсваше. Пришпорена от тях побягна като обезумяла. Вече не бягаше от насилника, а се опитваше да излезе с бяг от себе си. Сърцето й заплашваше да се пръсне от ужас и отвращение и трябваше отдавна да се е пръснало, тъй силно препускаше. Ударите му бяха далеч повече от предела допустим да издържи. То вече не биеше, а ускорените му удари се сляха, преминаха в нещо напомнящо боботене, като при далечна експлозия и мощен водопад, слели гласове. Животът от очите й изчезна. Не дишаше, но още бягаше. Насилника я настигна. Притисна я в една стена. Тя вече не беше способна да се отбранява. Дори не съзнаваше какво се случва с нея. Само усещаше различните, нечовешки процеси които преминаваха през тялото й. Биеха клетките й мощни барабани. Биеха ги ускорено. Подскачаше вените й като въжета над които подскачаха тела. Пляскаха фибрите й като камшици които укротяват зверове. Пулсът биеше вече й в косите й. Стотици хиляди удара в минута. Трябваше да е мъртва, но тя се беше превърнала в трептения. Трептения които чуваше само тя и стените на сградите около нея, защото честотата на вътрешните трептения на сградите беше еднаква с тази на нейните трептения. Получаваше се резонанс. Никой зад стените не я чуваше, но самите стени я чуваха. Войници не маршируват по мост, за да не съвпадне ритъма от маршовата стъпка с честотата на трептенията на моста и да се случи това което се случи миг по късно със сградите. Някои от живущите които имаха време да разберат, че нещо се случва си помислиха, че става земетресение, други че е терористичен акт, една възрастна жена която се бе отдала напоследък на четене на религиозни богато илюстровани листовки и която чу преди това виковете за помощ, си помисли, че настъпва апокалипсиса. Сградите се разтърсиха. С оглушаващ трясък паднаха и се разтвориха в облак прах. Насилника побягна, но една стена падна върху него и го затрупа. Изгубилата отдавна съзнание жертва вървеше като сомнамбул и не вярваше в неочакваното си спасение. Нито го разбираше. Чувстваше се изтощена. Легна, подпря главата на един камък и поспа няколко часа. На зазоряване се събуди. Не помнеше нищо. Разранените места вече не кървяха. Разкъсаните й дрехи не приличаха на дрипи, а на бален костюм с ексцентрична кройка. Стъпваше като богиня върху руините на мъртвият град.