неделя, 9 юни 2013 г.

Кратка тъжна приказка

Тя толкова не приличаше на себе си, че чак като видеше отражението си не се познаваше. Понякога се стряскаше и подскачаше, но обикновено само се цупеше или й ставаше тъжно. Не, че изглеждаше зле. Напротив, даже хубавелка си беше, но такава не отговаряше на представите си. Когато говореше или бърбореше с някого когото не познаваше по телефон или интернет, а тя обичаше и да говори и да бърбори й се случеше така, че се срещаше с непознатият, той в началото винаги оставаше изненадан. Очакваше друга жена да види. Устни прехапваше от болка, опитваше да скрие. Дори си правеше шеги с вида си, но хич не й беше шеговито и лицето което никак не харесваше, откриваше какво е на душата й. Идеше й да го обезобрази, но не
можеше така. Започна да експериментира с него, намери театрален грим. Скъп и недостъпен всекиму. Напластяваше го, рисуваше. Търсеше тази която ще напомня повече на нея от тази каквато беше в действителност. Дълги години се труди. Проявяваше и вдъхновение и посредственост, плащаше и на гримьори и на художници. Професионални естети разработваха вариантите цветове. Лицето й ту заприличваше на лице на бабичка, на яхнала метла, на бродеща из нощите, на сърдита лелка, на зла героиня от сапунен сериал или на добра героиня която тя изобщо не можеше да понася. Изглеждаше ту блудкава, ту студена, но най-често си изглеждаше просто нацапана. Махаше грима, ставаше й топло за час – два, а после я обземаха съмненията. Не будеше доверие това лице, даже наивно изглеждаше, и твърде обикновено. Като прочетено, познато от всяка улица и всяко открито бистро. И имаше лекомислен израз, а тя понякога се държеше лекомислено, но не беше лекомислена. Продължаваше да рисува ли рисува. На истинска палитра приличаше в някои дни в други на чучело от рекламен видеоклип. Имаше и хубави варианти, но те все не изразяваха онова което тя искаше да изрази. Носеше ги по седмица две, а после се чувстваше излъгана и ограбена. Най-накрая защото беше сънена и уморена, защото беше пила успокоителни, а спечели дълго и важно за нея дело, тя беше юрист, при това кадърен и много войнствен, дори я мислеха за човек, но тя се изтощаваше като всички останали хора, защото една кола едва не я блъсна и много я сплаши, изобщо случиха се десетки неща в този ден, съвсем забрави да мисли докато се гримира и ръцете й сами изваяха желаното лице. Лице на твърда, но не й хладна жена. Лице на победителка, но не й опиянена. Лице на хищница, но и разумна жена. Лице което знае защо и има тази форма в която се чувства комфортно. Лице на владетелка, но толерантна. Интелигентно изражение, но не й отнесено. Лицето на живота. Фасадата която показва лукс която буди завист в простолюдието и доверие у избраните. Лицето на високият стандарт и класа. Което всяка жена иска да има, а ако отрича или е лъжкиня или е задръстена овца. Грим, просто грим и умела ръка. Усмихна се и се уплаши. Не му отиваше на това лице усмивката. Усмивката го изкривяваше и правеше грозно, а самата усмивка изглеждаше и лицемерна и изпълнена с жестокост. „Голяма работа.”-рече си наум и би се усмихнала, при тази мисъл, както винаги бе правила, но реши повече никога да не се усмихва-„Това е лицето на щастието и без някаква усмивка която всяка жена от простолюдието може да си позволи, за да се заблуди, че е щастлива.”
Новият грим поиска нова прическа. Направи я. Новата прическа поиска нови обици. Сложи си ги. Новите обици поискаха нов поглед. Това вече беше по-трудно. Не беше достатъчно да смени цвета си, трябваше да смени израза си, а за да смени израза си, трябваше да измени и природата си. С болезнени усилия го стори. Изпепели и изтръгна гората на дивата си емоция, построи мост между двата бряга над реката на въпросите си, изкорени дивите цветя от градината на мечтите си. Засади само култивирани и стандартизирани. Асфалтира алеите между тях, за да не хрумне на призрак на забранено желание да витае нощем из нея. Уби нощните птици които нощно време я караха да сънува кошмари, да се стряска и да пие транквилизатори преди или след важно дело. Тук наруши екологичният баланс в себе си. С убийството на нощните птици се развъдиха гризачите. Някой дори и каза, че има угризения на съвестта, но това си бяха гризачи. Съвестта й беше чиста като езеро и за да си го докаже построи сред образите в себе си изкуствено езеро с чиста, чиста вода и нарече изкуственото езеро: „моята съвест”. Издигна високи огради за да не надникват лица които не отговаряха на стандартите на нейният свят. Щеше да сложи и кучета пазачи, но те много миришеха и за това предпочете електронни пазители, които правеха „пиу-пиу-пиу” и плашеха и нощни и дневни птици. С гризачите предприе сурови действия. Използва най-скъпи и ефикасни препарати за премахването им. Успя, но погуби и градинката си. Цялата, дори двете овошки които детенцето в нея, наричаше „Дървото на познанието” и „Дървото на живота”. Опечали се за кратко, но из световният пазар имаше толкова много растения които приличат на истински. Не две дръвчета, а три изкуствени дръвчета си сложи. Ей така, за инат на природата. Защото можеше да си го позволи. Накупи си и изкуствени цветя и те изглеждаха далеч по-жизнени от истинските. Поливаше си ги всеки ден с вода и напълно забрави, че са изкуствени. Забрави и че отвън изобщо има свят, по – различен от този който с много труд и разходи беше си построила. Пускаше при себе си само избраните. Те отговаряха на представите й, на новото лице и новият поглед който имаше. Отговаряха на високият й и прецизен стандарт, а те споделяха, че също имат светове подобни нейният. И тъй тя заключи, че няма друго освен това което вижда, че всичко друго е порочно и е наказание за тези които не са се постарали да постигнат това което е постигнала. 
Веднъж откри старите си снимки. Младото лице от тях й се стори, че я обвинява. То се усмихваше, а тя вече не можеше. Изглеждаше глуповато, лице чийто представи ще се сринат, всичко което е очаквало ще бъде подменено с друго, наивно изражение, нещо незавършено, нещо болезнено, несправедливо дори. Разстрои я и тя захвърли всичките си снимки. Изтри старите файлове, изгори дневници и писма. 
После пак започнаха да кацат птици. Гонеше ги ту със силна музика, ту с изстрели. Сложи и роботи да пазят. Схемите им се развалиха и умирисаха двора й. Осъди производителите на дефектните машини и ако имаше смъртна присъда, смъртна присъда би им издействала, въпреки, че принципно бе враг на смъртното наказание. 
Освежи света си с аромати най-високото постижение на синтетиката и тъй като вече й се носеше слава, че не се шегува производителите им наистина надминаха себе си. Направиха повече от колкото е възможно, без да подозира никой, че ароматите имат и страничен ефект, лек наркотичен. Така и никой не разбра за него, но от този ден нататък тя започна да вижда още по-розово. Стана още по-щастлива и заядлива. Дори си патентова лицето като „лице на щастието” и макар обичаше да казва, че хората са различни, смяташе, че трябва да споделят всички, че това е единственото лице на щастието, а който не го споделя е враг на демокрацията и на световният мир. Синтетичните аромати бяха виновни, не тя, но си измисли звучащ като жабешко крякане ник и започна да сърфира из интернет и да гони враговете които се оплакваха и говореха за някакви си световни несправедливости. Който страда си е виновен сам и туй то. Всеки може да има това лице, щом тя го има, а който го няма трябва да поработи по себе си, не да се оплаква от този или онзи. Няма болни – има порочни. Няма бедни – има лентяй. Няма излъгани – има глупаци. Няма корупция – има завист която наднича из паниците на старейшините…
Понякога тишината в двора й натежаваше, а сред розовите видения изплаваше лицето от снимките. Виждаше го понякога й с периферията на зрението си там където и преди се отразяваше. Отместеше ли поглед то изчезваше. 
„Уморена. Просто съм уморена.”-пиеше хапче като преди важно дело и забравяше. 
Сложи навес над езерото което наричаше: „Моята съвест” за да не бъде мърсено от дъжда. Всеки ден го филтрираше и дестилираше водата която го пълнеше.
Веднъж в градината си видя див мак, разкрещя се и заскуба косите си, после го накъса и вечерта пи повече, но неприятната случка повече не се повтори.
Ако от мен очаквате неочакван край, съжалявам.
Този път нямам.
Няма изненади в апатията, а подобна апатия няма край.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email