Парцалено сърце

В двадесет и първи век жените не полудяват от това, още по-малко осемнадесетгодишните, още по-малко, ако не очакваха нищо друго от мъжа, освен бременността си, но тя тежко прие новината, че не може да има дете. Потъна в себе си, не промълви. Сънуваше, че е бременна. Будна сънуваше. Сънуваше, че повръща, че става дебела, нервна, притеснява родителите си с капризите си, спряла е цигарите и изяжда дажбата на рота войници. В някои вечери въпреки явното си нежелание да има дете, той звъни и я пита как е. Говори му като на приятел, не като на баща на детето…
След тези въображаеми разговори за час два се опомняше. Отслабнала, със сенки под очите, състарена. Чувстваше празнотата в тялото си. Като огромна черна дупка разтворена към непознатото. Бездънна яма се чувстваше. Студено беше в нея. Не можеше да се примири. Да се
приеме такава каквато е. Знаеше, че трябва, но не можеше. Пак започваше да фантазира и се унасяше и заживяваше във виденията си. Като изтекоха девет месеца си направи парцалена кукла и я люлееше и допираше гърдата си в главата й, все едно, че кърми дете. Чуваше плача му нощем. Обръщаше я, сменяше и пелените. Люлееше я и й пееше. И ако тя не се примири с бездетността си, родителите се примириха и с лудостта й. Дори я обикнаха повече и така по-малко самите те страдаха, а и нейното страдание олекваше. Казваха й да поспи или да се поразходи, за да се погрижат те за внучето си. Ревнуваше за дето го глезят, но им го отстъпваше. Постепенно майка й се превърза към куклата. Неуспяла актриса в ранни младини тъй се въплъти в новата си роля, тъй естествено я играеше, уж, за пред дъщеря си, че накрая сама повярва в нея. Не даваше на мъжа си да пипне бебето с вонящите си на цигари пръсти и клетника докато се чудеше какво да прави с две откачени жени в дома си, неусетно се пропи. Биеха го с точилката и с тигани. Той пък си пусна брада за да им направи на инат. В кръчмите наоколо спряха да го допускат защото се събличаше, но той взе да си купува от аптеките спирт и да го разтваря с вода. И тъй като малко часове в денонощието беше трезвен, започна да вярва, че те са прави, а неговият отровен от алкохол разум си прави шеги. Отиде да се лекува, такава естетическа наслада изпитваше от задните части на една санитарка, че времето мина неусетно, но му беше достатъчно за да се огледа около себе си, да осмисли положението си и да прецени, че го очакват ужасни неща, ако продължава да си въобразява, че внучето му е парцалена кукла. Съгласи се с двете да продадат апартамента в широкият център на столицата и да си купят евтина къщичка на село. Не смееше и дума да каже, но и трезвен му се струваше, че това не е истинско дете. Беше пораснало. Двете бяха добавяли още и още парцали за да изглежда нормално голямо за възрастта си. Разхождаха го с количка, но спускаха над лицето му завеса, уж защото имало болест която правила слънцето опасно за здравето му. Никой друг освен двете не беше виждал лицето на детето. Искаше му се да попита някой какво вижда, но нямаше кого. Опита се да покани хора да разгледат внучето, но двете пак грабнаха точилката и тигана. Как можело така? При крехкото здраве на това невинно същество, да го показва като мечка. То не е като останалите. Трябва да го разбере глупавата му глава, а ако не, ще го вкарат пак там където му е мястото. Изкуси се при мисълта за задните части на санитарката, но си спомни и процедурите на които подлагаха хора които като него си халюцинираха разни неща. Когато се преместиха на село имаха много пари. Сделката беше повече от успешна. Направиха си свръхмодерна птицеферма в която се чувстваше като в център за управление на космически кораби и ако беше клъвнал малко съвсем го вярваше и беше щастлив от сбъднатата си детска мечта. Така отново се пропи. „Илюзия реалност, къде е разликата? Реалността е тази която избираме да приемем…”-мъдро философстваше в кръчмата пред хорица които не го разбираха, но го смятаха за голям капацитет, че е успял да направи такава птицеферма. „Внучета…Космически полети…Ами каквото си искаш, това е…” Кажеше ли това, въпреки, че го смятаха за голям капацитет вече му се смееха, защото вече го разбираха. Просто един пиян човек. Двете жени изглеждаха съвсем нормални, а и засукани. Погледите събираха, но така се държаха, че възхищение, а не порочни мисли будеха. Никой и не си мислеше да ги съжалява заради болното момче което от стаята навън не може да излиза, но навярно има високата им класа. На побеляващия собственик на птицефермата, обаче измислиха прякора „космонавта”, казваха, че не е несериозен човек, но много пие и си фантазира. Годините минаваха. Той виждаше как една купчина парцали расте в сумрачната стая със спуснатите завеси. Не му приличаше на човешко тяло. Не. А и с него не говореше. С тях двете – да, но с него – не. Възвръщаха се някогашните терзания, но тогава бяха смешни, а сега горчиви. Никой в селото не би повярвал, че истината казва той, не те двете, че те са откачените, а той нормалният. Още сънуваше хубавото дупе на санитарката, но не бяха еротични сънища, а кошмари с много, много страдания. Не му се искаше да се върне там, още повече толкова години бяха минали, че сигурно онзи съвършен шедьовър на природата който крепеше духа му, сега е виснал, ако изобщо още се разхожда из онези задушливи коридори. Едва не припадна от смях когато се появи кандидат – младоженка. Скри се в тоалетната и дълго се киска. Страх го беше, че ще го върнат там, но вече не можеше да издържи. Щеше да каже, щеше. Но като видя влюбените очи на момичето, забрави какво е искал да стори. 
„Но тя не го е виждала. Как така?”
Съобрази, че двете са говорили за момчето. Така са го описали, че младата наивница не е издържала, повярвала е и се е влюбила. След месеци като я видя бременна, разбра, че не е толкова наивна, но вече твърде щастливи изглеждаха всички и предпочете да пие за тяхно здраве, на вместо да им казва истина в която и без друго не биха повярвали. 
„Кучката си прави сметки да ми вземе птицефермата, но тя не знае, че това не е птицеферма, а център за управление на космически кораби…”-погледна шеговито на въпроса и даже я обикна. Когато роди, прие внучето си като свое. 
„Поне е истинско, въпреки, че не е истински мое…”
Хубаво му беше, че с малкото си играе, нещо което не успяваше с куклата и тъй се увлече, че сам забрави истината която толкова дълго го измъчваше. 
Пожарът стана когато всички бяха в града, всички без този който никога не беше излизал от къщата и с нея изгоря. 
Селото по-тъжно погребение не помнеше. 
Все хубави неща се говориха за загадъчният затворник на сумрачната стая. Никого не беше наранил, обидил или засегнал по какъвто и да е било начин.
„Защо си отиват най-добрите?”-се питаха всички.
Майката и бабата много страдаха. Целият си живот бяха посветили на него.
Дядото се улови, че страда като за истински човек и едва сега го прие за истински, напълно. 
Най-тежко го понесе вдовицата. Остана завинаги в траур. Друг мъж не погледна, а когато близки и далечни я питаха защо, отвръщаше:
- Не подозирах, че имам мъжа с най-доброто сърце.