суббота, 21 июля 2012 г.

Алчност


Виж, аз как да ти кажа, много съм ти благодарен и след тази чашка ще те моля да ме почерпиш още една, но недей. Недей го прави. Мога да те наругая. Не се гневи, ако можеш не се гневи, а ако си гневлив, кажи ми да не пия и тази чашка. Душата ми е погубена. Няма балсам за болката й. И скитането, как да ти кажа…Изкупвам и се надявам да го срещна. Онзи с патериците. Кой, ли? Ще ти разкажа. Той не приличаше на скитник, поне не изглеждаше така както изглеждам аз. Будеше съчувствие, че не можеше да ходи нормално, а беше млад човек. Подпираше се на патерици. Иначе изглеждаше прилично. Само очите му дето бяха прекалено кръгли, а сърце изглежда нямаше. Не биваше да казвам думата – сърце. От тогава не бива, но така ми е тръгнало.
Все сърце, сърце, сърце, а то е мускул. Не знаем какво правим като го превъзнасяме. Обвиняваме го за мисли, за обич, за лекомислени думи, за пороци като чашката ми, а то…Виждам, че те отегчавам. Не ти говоря напразно тези неща. Но ще разбереш. Куцият младеж ми се стори добродушен. Потърсих компанията му. Сам беше на масата, а в селска кръчма това не е типична гледка. Заговорих го. Обясни ми, че колата му отказала. Съобразил, че утре ще е по-добре да вика пътна помощ. Мръкваше се вече. Заприказвахме се. Дивотии – щуротии. Всякакви неща каквито си говорят седналите на чашка в селска кръчма. Изглежда имаше пари. Дори спомена, че в града си строи хотел. Въпреки това все аз черпих. Симпатичен ми беше. Поради недъга или изражението. Не знам. Сега тълкувам различно чертите му. Тогава си мислеха, че изразяват болка, но друга, друга страст е имало. Говорихме за лов и риболов. За могили и заровени иманета. За трактори и говеда. По едно време показах джобният си часовник. Позлатен, семейна реликва, изработен специално за дядо ми. Той бил големец, баща ми нямал шансовете му. Интересни времена, а изглежда не е бил толкова предприемчив. Не знам, не помня. Удави се още като бях малък. Каквото не беше пропилял от бащиното си имане, го направихме аз и майка ми. Ние лошо се справяхме с живота. Но часовника остана. Единственото от славата на един западнал род. Не го показвам често. Буди много въпроси, често и критики към липсата ми на разум. Младежът обаче ме спечели, а и бях пил много. Опомних се, че го клатушкам пред очите му едва когато забелязах алчният им блясък. Въобразих си, че е възхищение. А и той беше благ. Пихме още. И още. Питаше ме дали имам друго злато. Излъгах го, че имам. Не знам защо. Пиянска работа. И двамата вече бяхме пияни, а алкохола освен езика, отключва и зловещите страсти. Уверих се.
„Имам, много още злато, имам.”-говорих му-„Но познавам истински богата жена. Всичкото ми злато не ми стигна за да я взема за съпруга навремето. Защото тя има златно сърце. Малко е опърничава, минава за луда и дрехите й са винаги снежнобели. Вече е възрастна, но още блести. Защото има златно сърце. Златно…Помогна ли ми златото да я имам? Не…”
Хилеше се хищно, но тогава ми се струваше симпатичен. Каза ми да не съжалявам, а часовника си го бива. Излъгах го за пръстени и гривни, за стари монети и пендари. За съдове и какво ли още не.
На сутринта се опомних спящ на метри от дома си. Вътре всичко беше преобърнато. Ровил е. Не е открил нищо. Как ли се е ядосвал. Толкова ли не усети, че говоря лакърдии на пияна глава. Алчността прави доста хора глупави.
Щях да се посмея на глупостта му, но часовника ми го нямаше, а беше толкова скъп.
Махнах с ръка. Наказан бях за глупостта си, но когато си плиснах две шепи по лицето ме прониза най-ужасяващото предчувствие.
Втурнах се към дома на жената за която му говорих, а това което открих беше кошмарно.
На мястото на сърцето зееше кървава дупка.






Хорър, трилър, социална драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email