Тя играе в парка. Маргаритка сред маргаритките. Пеперудка сред пеперудките. Ангелски къдрици, шеговито носле. На седем ли беше тогава? На колко трябва да е сега. Сигурно е пораснала, но няма да я търся. Имам си записа, той ми е толкова мил. Радвам се, че я е имало. Животът ми е пробита лейка. И главата ми е пробита лейка. Всичко изтича от нея. Нищо не се задържа…Само този запис. Само той. Пускам си го вечер сред вечер. После сърцето ми едно променено. Различно. И нищо не ме боли. Даже и крака. А пия две листчета аналгин и пак не минава болката.
Освен да продавам семки, друго не мога. Даже и това не правя съвсем добре. Бъркам парите. Връщам често повече отколкото трябва. Някои вечери имам чувството, че ще пукна от глад, а веднъж нямаше ток и цяла нощ ми беше много, много самотно защото не можех да гледам записа.
Как ли е сега? Няма да я търся. Не бива. Ще пукне от срам, ако разбере какво е татко й. Не ми е останал в устата и един зъб, за да си чопля семките. Не мога да прочета и шест реда от пенсионерски вестник. Бързо се разсейвам. И да ми ги прочетат пак същото. Не знам как се научих да пускам компютъра. Подарък ми е от един съквартирант. Заминаваше нанякъде, а и му се струваше остарял. Радвах се като дете, че ще мога да си пускам записа. Той пък се радваше, че аз се радвам. Това беше единственият ми приятел. Веднъж се напи и го метнах на рамо. Пренесох го до в къщи и му натопих главата в чешмата. Оттогава станахме много гъсти. Благодарен ми беше, че не съм го оставил да се излага. После ни се отвори и приказка. Не съм от най-общителните. Все говоря глупости и за това си мълча, но иска ми се, много ми се иска да говоря с някого. И с него можех. Мислех, че за разлика от жена ми няма да ме напусне, но и той пое своя път. Малко страдах, но после разбрах, че е било за добро. Можех да си гледам диска на спокойствие. На мой собствен компютър. Най-скъпото ми, всъщност единственото ми притежание. Освен него имам една вилица и една чиния. Чергите и канапето са на хазяйката. А да, имам и очила. От най-евтините.
Защо нямах и патерица! Този крак ще ме изяде, а и днес кишаво. Реже вятъра. Ще умра ли, не знам. Не се мре лесно. Ще изкарам някак до вечерта и ще си пусна маргаритката сред маргаритките, пеперудката сред пеперудките. Ще се унеса и ще ми е топло. Ще сънувам онази пролет. Все се случва.
Как ли съм любил майка и за да я имам. Аз ли съм го правил? Как изобщо ме е докосвала жена?
Понякога си въобразявам, че съм богат и лекомислен. Красив и умен. Нещо повече: знаменит. Много хора се интересуват за личният ми живот, но малцина знаят какво всъщност представлява. Нещо като преуспял писател съм. Нещо такова. Или не, по-скоро лечител. Да. Точно така. Психолог, но не съвсем. Правя някакви изследвания. Опознавам хората и пиша книги за да ги уча как да живеят. За мнозина съм пълен шарлатанин и знам много добре, че са прави, но мен от това не ми пука. Имам власт и слава. Винаги ми е вървяло и нямам намерение да продавам семки в кишаво време. Обичам да карам ски и да ловувам и много жени ме обичат. И имам две дъщери – истински. Не някакъв си запис.
Ох, мечти. Толкова сте картинни. Ама и плъзгави. Като рибка сте хлъзгави, но кога ли съм държал рибка със своя ръка, че да знам.
-Хей…-гласът дойде вън от мен. Опомних се. За секунди съм изгубил съзнание. От студът или болката. Беше възрастен господин. Белокос, респектиращ. От някъде го познавах-Какво ти е?
-Кракът ме боли.-отвърнах му.-Слънчоглед ли искате?
-Остави слънчогледа. Не ти е само крака проблема. Кара ли те на сън, често?
Не можех да преценя. Все съм уморен, но не помня да съм бил иначе. Натисна ме два пъти в корема и подскочих.
-Сега.-рече уверено-Не може да се прецени така, но трябва да дойдеш в кабинета ми. Положението ти може да е сериозно. Много сериозно.
Пъхна визитка в джоба ми. Не му поисках пари за семките, но нямаше да ида. Той да не продава слънчоглед! Ще трябва да си платя, а с какво…
Стана ми страшно. После много криво. Защо и това? Можех още много време да си гледам записа и да си представям, че съм друг човек. Толкова съм проклинал живота, но не исках да свърши. Не исках. Ще се прибирам. Даже ще си купя нещо хубаво за хапване и ще си пусна записа. Три пъти ще си го пусна. Пет пъти. Пестя си гледането като стотинки. Веднъж гледах записа два пъти за една вечер. Почувствах се виновен. С такова впечатление не бива да се злоупотребява. Може да изчезне. А то ми е останало.
Но това което лекаря каза, аз си го чувствах. За кога да пестя? И защо. По-добре да се износи и този спомен, че да нямам нищо с което да се разделям когато тръгна да мра.
Едва стигнах до къщи. Ръцете ми бяха като оловни и двадесет минути набирах сила за да сложа диска. Щеше да ми олекне…
Компютърът още качваше като дойде съдия – изпълнителя. За някакво недобросъвестно вземане на социална помощ си имах неприятности. Не мога да опиша в какво точно престъпих закона защото не го разбирам. Но внасях пари, за да погася онези които съм взел неправомерно. Напоследък нямах и съвсем забравих…
Подписах някакви документи и компютъра ми беше конфискуван.
Не можах да догледам за последен път записа.
Отпуснах се на канапето. И си помислих, че така ще ми е по-лесно да умра.
Тогава почувствах сила. Изблик на сила. Колкото и да ми се искаше нямаше да свърша бързо. Нямаше. Щях да живея без записа още много, много…
На вратата се почука.
Едно момче ми подаде бележка и изчезна. Зачетох:
„Когато четеш тези редове, ти ще можеш да се събудиш. Това не е истинският ти живот. За истинският си живот отвреме-навреме си спомняш. Мислиш си, че това са мечти. Сещаш се и сега нали? Аз и ти сме едно и също. Ти си моят сън...Става въпрос за експеримент и нещо което ще напишем заедно. Ще има много да си разказваме. И да разказваме и четивото ни ще се купува като топъл хляб…
А сега можеш да се събудиш…”
Почувствах, че се събуждам. Сърцето ми подскачаше. Аз не бях този окаяник за който се мислих, а точно онзи който се въртеше в мечтите ми.
Главата ми се пръскаше.
Вярвах ли? Да. Почеркът беше мой. И вече си спомнях. Вече се събуждах.
Отварях се целият.
И можех да се събудя…
Но не го сторих.
Скъсах бележката на малки парченца. Хвърлих я в мивката и пуснах силно водата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар