неделя, 22 юли 2012 г.

Когато се събудиш

Продавам семки пред стадионите. Лъжа, че съм на петдесет, защото кажа ли, че съм на тридесет и две никой няма да повярвам. Не съм ходил на прегледи. Нямам представа какво ми е на десният крак, но страшно боли. Понякога ми писва. Иде ми да ударя някого. Защото ме боли нещо повече от крак, но съм толкова тъп, че не мога да кажа какво. Противопоказно ми е да се напивам. Полудявам и от чашка, а съм едър мъж. Не знам откъде се трупа всичко по мен. Почти не се храня. Или забравям, че се храня. Възможно е. Паметта ми нещо не е в ред. Много неща не помня. Как сме се запознали със съпругата ми? Как изглеждаше изобщо? Имам запис на дъщеря ми. 

Тя играе в парка. Маргаритка сред маргаритките. Пеперудка сред пеперудките. Ангелски къдрици, шеговито носле. На седем ли беше тогава? На колко трябва да е сега. Сигурно е пораснала, но няма да я търся. Имам си записа, той ми е толкова мил. Радвам се, че я е имало. Животът ми е пробита лейка. И главата ми е пробита лейка. Всичко изтича от нея. Нищо не се задържа…Само този запис. Само той. Пускам си го вечер сред вечер. После сърцето ми едно променено. Различно. И нищо не ме боли. Даже и крака. А пия две листчета аналгин и пак не минава болката. 

Освен да продавам семки, друго не мога. Даже и това не правя съвсем добре. Бъркам парите. Връщам често повече отколкото трябва. Някои вечери имам чувството, че ще пукна от глад, а веднъж нямаше ток и цяла нощ ми беше много, много самотно защото не можех да гледам записа. 
Как ли е сега? Няма да я търся. Не бива. Ще пукне от срам, ако разбере какво е татко й. Не ми е останал в устата и един зъб, за да си чопля семките. Не мога да прочета и шест реда от пенсионерски вестник. Бързо се разсейвам. И да ми ги прочетат пак същото. Не знам как се научих да пускам компютъра. Подарък ми е от един съквартирант. Заминаваше нанякъде, а и му се струваше остарял. Радвах се като дете, че ще мога да си пускам записа. Той пък се радваше, че аз се радвам. Това беше единственият ми приятел. Веднъж се напи и го метнах на рамо. Пренесох го до в къщи и му натопих главата в чешмата. Оттогава станахме много гъсти. Благодарен ми беше, че не съм го оставил да се излага. После ни се отвори и приказка. Не съм от най-общителните. Все говоря глупости и за това си мълча, но иска ми се, много ми се иска да говоря с някого. И с него можех. Мислех, че за разлика от жена ми няма да ме напусне, но и той пое своя път. Малко страдах, но после разбрах, че е било за добро. Можех да си гледам диска на спокойствие. На мой собствен компютър. Най-скъпото ми, всъщност единственото ми притежание. Освен него имам една вилица и една чиния. Чергите и канапето са на хазяйката. А да, имам и очила. От най-евтините. 
Защо нямах и патерица! Този крак ще ме изяде, а и днес кишаво. Реже вятъра. Ще умра ли, не знам. Не се мре лесно. Ще изкарам някак до вечерта и ще си пусна маргаритката сред маргаритките, пеперудката сред пеперудките. Ще се унеса и ще ми е топло. Ще сънувам онази пролет. Все се случва. 
Как ли съм любил майка и за да я имам. Аз ли съм го правил? Как изобщо ме е докосвала жена?
Понякога си въобразявам, че съм богат и лекомислен. Красив и умен. Нещо повече: знаменит. Много хора се интересуват за личният ми живот, но малцина знаят какво всъщност представлява. Нещо като преуспял писател съм. Нещо такова. Или не, по-скоро лечител. Да. Точно така. Психолог, но не съвсем. Правя някакви изследвания. Опознавам хората и пиша книги за да ги уча как да живеят. За мнозина съм пълен шарлатанин и знам много добре, че са прави, но мен от това не ми пука. Имам власт и слава. Винаги ми е вървяло и нямам намерение да продавам семки в кишаво време. Обичам да карам ски и да ловувам и много жени ме обичат. И имам две дъщери – истински. Не някакъв си запис. 
Ох, мечти. Толкова сте картинни. Ама и плъзгави. Като рибка сте хлъзгави, но кога ли съм държал рибка със своя ръка, че да знам.
-Хей…-гласът дойде вън от мен. Опомних се. За секунди съм изгубил съзнание. От студът или болката. Беше възрастен господин. Белокос, респектиращ. От някъде го познавах-Какво ти е?
-Кракът ме боли.-отвърнах му.-Слънчоглед ли искате?
-Остави слънчогледа. Не ти е само крака проблема. Кара ли те на сън, често?
Не можех да преценя. Все съм уморен, но не помня да съм бил иначе. Натисна ме два пъти в корема и подскочих. 
-Сега.-рече уверено-Не може да се прецени така, но трябва да дойдеш в кабинета ми. Положението ти може да е сериозно. Много сериозно.
Пъхна визитка в джоба ми. Не му поисках пари за семките, но нямаше да ида. Той да не продава слънчоглед! Ще трябва да си платя, а с какво…
Стана ми страшно. После много криво. Защо и това? Можех още много време да си гледам записа и да си представям, че съм друг човек. Толкова съм проклинал живота, но не исках да свърши. Не исках. Ще се прибирам. Даже ще си купя нещо хубаво за хапване и ще си пусна записа. Три пъти ще си го пусна. Пет пъти. Пестя си гледането като стотинки. Веднъж гледах записа два пъти за една вечер. Почувствах се виновен. С такова впечатление не бива да се злоупотребява. Може да изчезне. А то ми е останало. 
Но това което лекаря каза, аз си го чувствах. За кога да пестя? И защо. По-добре да се износи и този спомен, че да нямам нищо с което да се разделям когато тръгна да мра. 
Едва стигнах до къщи. Ръцете ми бяха като оловни и двадесет минути набирах сила за да сложа диска. Щеше да ми олекне…
Компютърът още качваше като дойде съдия – изпълнителя. За някакво недобросъвестно вземане на социална помощ си имах неприятности. Не мога да опиша в какво точно престъпих закона защото не го разбирам. Но внасях пари, за да погася онези които съм взел неправомерно. Напоследък нямах и съвсем забравих…
Подписах някакви документи и компютъра ми беше конфискуван.
Не можах да догледам за последен път записа.
Отпуснах се на канапето. И си помислих, че така ще ми е по-лесно да умра. 
Тогава почувствах сила. Изблик на сила. Колкото и да ми се искаше нямаше да свърша бързо. Нямаше. Щях да живея без записа още много, много…
На вратата се почука. 
Едно момче ми подаде бележка и изчезна. Зачетох:
„Когато четеш тези редове, ти ще можеш да се събудиш. Това не е истинският ти живот. За истинският си живот отвреме-навреме си спомняш. Мислиш си, че това са мечти. Сещаш се и сега нали? Аз и ти сме едно и също. Ти си моят сън...Става въпрос за експеримент и нещо което ще напишем заедно. Ще има много да си разказваме. И да разказваме и четивото ни ще се купува като топъл хляб…
А сега можеш да се събудиш…”
Почувствах, че се събуждам. Сърцето ми подскачаше. Аз не бях този окаяник за който се мислих, а точно онзи който се въртеше в мечтите ми.
Главата ми се пръскаше.
Вярвах ли? Да. Почеркът беше мой. И вече си спомнях. Вече се събуждах.
Отварях се целият.
И можех да се събудя…
Но не го сторих.
Скъсах бележката на малки парченца. Хвърлих я в мивката и пуснах силно водата. 





диаболо и приказна фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email