-Какво те привлече? – прошепна в ухото ми, вече притискахме тела в празният автобус.
-Гърдите ми, нали?
-Очите, казах ти очите. – отвърнах й и се почувствах глупаво, но бях искрен. Не вярвах и в любов от пръв поглед, а за любов в пръв поглед не бях и чувал. Но имаше някакъв захлас, екстаз, закачливост, еротичен разказ в погледа й. Някак откровен, разголен, обещаващ, но и поставящ условия. Играеща сериозност, дълбочина и наситеност. С поглед разкриваше порива си.
Заговорих я, мълчеше, но с очи говореше. Не ме отблъскваше, само преценяваше. Това не беше жена, а две големи очи с женско тяло. Тъмни, пламенни, намекващи побъркващи. Говорих й, говорих й. Сам се хипнотизирах от думите си, а тя изписа усмивка и ме помоли да продължавам. Никога, никога не е чувала нещо подобно. Съмнявах се, но сякаш вършех заклинание. Изключих разума. Казвах това което иска мига, което искат устните и тялото ми. Открит, безсрамен, напълно луд, но на нея и харесваше. И започна да се притиска в мен.
-Очите ли?-зададе въпроса си първо с поглед-Аз пък харесах животинският ти мирис. Като бясно
куче си. Със заскрежена козина. Не знаеш колко ми харесва това!
-Наистина ли?-засмях се.
-Мръсница ли съм?-улових свян в очите й.
-Не, не мисля. По-откровена си. По-гола си, а очите ти са накит.
-Хайде стига. Моля те, кажи ми, че ти харесва тънкият ми кръст. Много е фин, нали?
Истина казваше, но не проумявах що за въпроси задаваше.
-Не, не е нормално да нападаш очите ми.
-Да, знам, но са красиви. Те ме привлякоха за да видя другото.
-Ама и ти си тъй откровен.-усетих необяснима горчилка в гласа й-Харесваш ми. Но кажи ме, намираш ли ме за привлекателна. Вече каза за тези пусти очи.
Намирах я. Казах й го.
-А аз не се намирам.
-Защо говориш като тийнейджърка която искат да й направят комплимент?
-Наистина не се намирам. Виждам привлекателното по друг начин. По-различно от останалите. Но дълго е за обяснение. Намирам го различно и рядко се лъжа. Да знаеш, много рядко. Ето, ти ми харесваш и ти казах защо. Миришеш на бясно куче със заскрежена козина.
Засмях се. Прегърна ме.
-Ще ме заведеш до вкъщи така. Близо до спирката живея.
-Как?
-Ето така. В прегръдката си. Днес пих едни отвратителни лекарства. Добре съм, но сплитам крака.
-Болна ли си?
-Да, но лекарствата изпих по грешка. Не са мои. На една колежка са. Пих ги и заплитам крака.
Това сигурно беше някакъв тест.
-Та какво още ще кажеш за очите. Аз ще ти кажа само едно. Рядко ме заблуждават.
-Това не е най-ценното им качество.
-Ами! Най-ценното си е.
-Цветовете им. Като пердета са. Стотици пердета в различни нюанси, а между тях се разхожда вятър, игрив е и почти разумен, но твърде обича шегите. И разтваря едно перде за да спусне друго, размесва цветове, а с тях и настроения. Отваря и затваря пътища, разтваря палитри. Вълнува се. Дори не знаеш как разкрива душата ти.
Засмя се бурно. Целуна ме.
-Добре. На тази спирка трябва да слизаме. Води ме към дома. Внимавай, че се препъвам. Миришеш на куче и ще ме водиш като куче.
Заговори ми глупости. Хапеше ухото ми, сричаше в него недопустими за погледа й, думи. Не бях скандализиран, възбуден бях.
Когато стигнахме, започна да се съблича от вратата, но когато впих устни в гърдите й ме отблъсна.
-Чакай, само момент. Сложи в две чаши лед.
Така бързах и треперех, че една не строших кристалният сервиз. Доста купчета лед се изляха по пода. Очаквах да ги напълни с любимата си напитка.
Но вместо това извади едно след друго очите си и ги пусна сред ледените блокчета.
-Та, така. – засмя се-Изкуствени са.
Гледаха ме от чашата. И ледено ми се присмиваха.
хумор, сатира, разкази с неочакван край
Няма коментари:
Публикуване на коментар