Вечерна рокля

                                           Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Когато се погледнах в огледалото…
О, ти не разбираш. Ти не си жена. Бях пленена от себе си. Тази рокля беше истинската ми самоличност, тя ме изразяваше, откриваше, подчертаваше. Правеше ме да блестя, излъчваше ме, правеше ме потайна и в никакъв случай не криеше голотата ми. Тя правеше голотата ми. Превръщаше голотата ми от моя собственост в идея която провокира разуми, буди догатки и разпалва страсти. Отключваше ме като врата. Разлистваше ме като книга. Фиксираше ме върху реалността. Правеше ме да бъда забелязана. Разголваше по друг начин, превръщаше в шир. Събуждаше в мен други жени, а те спореха и се надвикваха. Идеше ми да запуша ушите си, но това бяха мои вътрешни гласове.
Коленете ми омекнаха. Устните ми се разтвориха. Очите ми блестяха, а тръпките ми се лееха по мен като ръце и вълни. Топли и студени ръце и вълни. Дръзки и нежни. Лукави и покръстени с любов ръце.
Аз бях друга, аз бях тази която мечтаех да бъда и не подозирах, че мога да бъда, а не тази за която мислех, че съм.
Изведнъж станах по-висока. Косите ми придобиха обем. Челото ми порасна лицето ми придоби изразителност, бръчките очарование, светлините по лицето смисъл.
Една рокля, а всъщност нова душа. Не исках да я сваля. А нямаше как. Твърде бедна съм за да си я позволя. Знаех, че ще ме стои прекрасно, но нямах представа, че ще е така. Иначе изобщо не бих я пробвала. За миг бях готова на всичко за нея, а после си спомних много неща. Значителни, обикновени, призрачни. Деца, сметки, принципи с които съм живяла. Които ме пазеха по-добре от рокля. Правеха ме да се харесвам, макар и не толкова. По един различен по-жалък начин. Въздъхнах, трябваше да я свалям. Не можех цял ден да стоя с бутикова рокля която нямаше да купя…
И тогава настъпиха усложненията. В първият момент се почувствах нелепо, после изпитах клаустофобия, а накрая изпаднах в ужас.
Продавачките дотичаха при крясъците ми. Опитваха, но нищо не се получаваше. Само ми причиняваха болка. Имах чувството, че ще ме разкъсат на парчета.
-Как е станало!-викна уплашено едно от момичетата-Госпожо, не се притеснявайте, всичко ще се оправи…Господи, тя се е залепила по нея…Какъв е този плат…Това е номер на конкуренцията, намазали са роклята с нещо…Успокойте се, ще се оправи.
Почти изгубих съзнание преди да дойде линейката. Дадоха ми успокоителни и главата ми се замай, пулса забави, но ужаса продължаваше.
Имах чувството, че роклята ме е грабнала. Заключила ме е в себе си и няма никакво намерение да ме пуща. Аз бях пленница на своята кралица. Тази която обожавах ме наказваше. Нямах представа защо. Сигурно е своенравна.
В болницата опитаха със скалпел. Въпреки месната упойка болеше, а и губех много кръв. Загубих съзнание, а когато дойдох над себе си бях обградена от екип лекари. Говориха си за уникален случай. Не се разбираха самите те. Вдигаха учудени рамене. Споменаха за по-дълбоки изследвания на този феномен. Разбрах, че вън са се натрупали представители на пресата. Правителството пратило охрана. Чувах разясненията. Официалните версии които нямаха общо с действителността. После пак ме упоиха. Разбрах, че съм транспортирана с вертолет в клиника която нямах ни най-малка представа къде се намира. И по-късно не научих. Не ме и интересува.
Там един възрастен академик ми обясни, че роклята не може да бъде отстранена от мен. Поне на момента. По-сложно било отколкото да се разделят сиамски близнаци. Имала връзки с всичките ми органи. Представлявала втора кръвоносна и нервна система.
Шокиращо, а защо? Когато стоях пред огледалото желаех да изглеждам винаги така, но бях твърде бедна…
Прекарах тежки дни. Заключена в тайна правителствена болница. Заключена в роклята си.
Вече не ми изглеждаше тъй прекрасна. Струваше ми се, че ме схлупва. Приличаше на бръчки. На стар кирпич. Висеше, отвсякъде гънки. Къпех се с нея. Чувстваше насладата от топлите струи, трепереше от хладните. Крадеше усещанията ми. И без да е жива, тя усещаше живота от който ме лишаваше.
Една вечер тъй я намразих, че без да чувствам болката започнах да я смъквам. Исках да правя любов. Много исках. Нямаше го любимият, но си помислих, че ако е тук ще се любим, доколкото позволява тя. И осъзнах, че всичките ми усещания пак ще са нейни. Обезумях от ревност и започнах да я късам.
В началото болеше.
После връзката между двете изглежда се наруши.
Беше се превърнала в обикновена дреха.
Съблякох я и изпитах известно съжаление към нея. Бях я победила и тя след цялото си величие, изглеждаше тъй печално, тъй безропотно и безволево. Загубила чест и достойнство приличаше на парцал.
Оглеждах се дълго. Бях се затъжила за голотата си. Виждах най-съвършеното ваяние. Най-прекрасната дреха – голата си плът.
И докато стоях пред огледалото желаех да изглеждам винаги така, но бях твърде богата.





магически реализъм

2 коментара:

  1. Роклята, която става втора кожа, много оригинално развитие!
    Поздрави! Лека вечер!

    ОтговорИзтриване
  2. Желанието да бъдем други,по различни от истинската ни същност,понякога може да ни изиграе лоша шега...Често разбираме от горчив опит,че това което е истинската ни натура е най доброто за нас и най красивото...

    ОтговорИзтриване

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...