петък, 20 юли 2012 г.

Един камикадзе в ада


Самотен съм и нямам мечти, нямам с какво да си платя и тока. Какво търся тук, вече не знам. Май сезонна работа, май в заведение. Някъде в курорта или в друг. Барман ли, сервитьор ли, че кой ще ме вземе, аз съм алкохолик. О, да, и музикант. Но повече алкохолик, отколкото музикант. Тръгнах да свиря. Не в заведения, разбира се. По улиците. Някъде си продадох китарата. Или май ми я откраднаха. Или я заложих, или я изпих. Сега трябва да се прибирам при мама. Пие ми се. Поне една бира. Не за да се напия. Не. Да се разхладя. И да престанат да треперят ръцете ми. И да спра мислите, защото усещам, идват, идват като вълнолом. Ще ме разбият.
Кой съм? Не, не и тази. Не искам да си спомням. Казват, че съм луд. Де, да бях. Де, да бях.
Обичах да свиря, но блус. Кой ли го разбира?
Сега мразя блуса. Мразя и всичко, което съм обичал.
Защо пък влизам в мола? Тази джажда ми харесваше, но за какво служеше? Трябва да си я купя. Не, пари имам само за билет. Не мога да остана на морето. Не и без китара. Трябва да се връщам, а после, ако се наложа ще вляза в лудницата.
Пак те предадох, мамо! Дали ми повярва изобщо? Да, ти все ми си вярвала. И от музикалната академия ме изключиха. И от групата, тогава ме изритаха. После и по кръчмите не ме търпяха за дълго. Все се напивах, а и вече не обичах музиката.
Курва е тя, като всичко.
Имах жена: истинска. Не като онези от мечтите ми. Не, че много се различаваше, но истинска. Трябваше да имаме и дете. Тогава ходех и на работа. Правихме с един приятел сувенири. Много се харчеха.
Много съм рошав, плаша хората. И с тези тъмни очила зле виждам. Какво търся в мола? Мразя молове. Хубавото им е само, че си част от множеството, че не те забелязват и постепенно започваш сам да не се забелязваш. Забравяш за себе си, а точно това ми е необходимо. И друго е хубавото. Не се пуши, а изляза ли навън ще ми се припуши. Страшно силно ще ми се припуши. Не знам дали ще издържа до автогарата. Трябваше да си купя билет преди всичко останало.
Ето точно с такива обувки обичаше да ходи жена ми. Червени, като емоциите й. Дива беше, много дива. За това и намираше нещо в неудачник като мен. Обичахме и да мечтаем. Но с детето не се получи. За ин витро не можахме да намерим пари, нито да кандидатстваме. А може и дълбоко в себе си, да не сме го желали.
„Помисли за детето! Как ще го приеме, какви изменения ще настъпят в невинната му душица!” – крещях и по телефона седмица след като се разделихме, а тя се кискаше ли, кискаше. После си спомних, че никога не сме имали дете.
Колко стана часа? Никак не върви това време. А майка, като пред очите ми. Жал ми е, истинско мъчение й съм. Но ме обича, обича.
А аз не мога да обичам. Мога само да страдам. Ампутирана ми е душата, няма чувства, няма нищо.
Не тъжа и за приятели, и за минало. Добре, че успях да забравя радостите. А китарата си не продадох, нито я изпих. Подарих я, че не ми отиваше. Слушам музиката, не прилича на моя. Надявах се да се нахраня поне. Но и това не се получи. Изкарах колкото за бутилка, а онова момиченце, така удивено ме гледаше. Трябва да е било на тринадесет или четиринадесет. Каза ми, че брат й също свирил, по-малък бил от нея. Нямал си с дванадесет струни. Май беше циганка, то на това слънце много хубавици приличат на секси циганки. Но тази малка и една...
Подарих й китарата и изчезнах. Много се заговорихме, а от това нищо добро нямаше да излезе. Ще вземат да ме изкарат педофил. Само това ми липсва.
После разбрах, че съм направил глупост. Но то беше от страх. Боя се, все нещо ми се случва. Все за нещо са ме обвинявали. И в академията не бях виновния. Едни приятели направиха зулумите. И се знаеше. Но никой не вярваше в това което знае.
И в полицейски арести съм приспивал, после са ме освобождавали, все грешка, грешка. Но вместо някой да се извини, все ми казва, по различни начини, че сам съм си виновен понеже съм изглеждал съмнително.
Трябва да се изнасям. И тук започнах да привличам погледи.

Малко поспах? Докъде сме стигнали, не мога да се ориентирам. Някой е пуснал радиото, доста е дразнещо...
-Увеличи, увеличи! – извика жена.
-Какво има! – сепна се стареца до мен.
-Малко след като сме тръгнали! – жената почти пискаше.
-Но какво става? – чуха се няколко гласа едновременно.
-Господи!
-Можели сме да бъдем още там!
Съобщаваха за терористичен акт. С израелски туристи. Да, малко след като сме тръгнали.
-Какво ви е, младежо! Успокойте се, не сме там...-спътника ми ме разтърсваше – Бог да им прости, но ние сме живи. Живи. Успокой се.
Но какво правя. Аз нищо не правя.

Следващите часове ми се губят. Мама я нямаше вкъщи. Притесни ме. После позвъня домашния. Разбрала е, че съм се върнал. Казали й комшиите. Била при леля. Утре щяла да се върне. Пита ме добре ли съм? Какво да й кажа?
А утре? А утре?
Пускам телевизора. Говорят за терористичния акт.
Горките хора. А си мислех, че съм нещастен. Незаслужено щастлив съм.
Пускам друг канал. Пак за трагедията. Превключвам отново. Пак за нея. И виждам себе си в мола.
Май наистина съм луд. Защо ме дават по телевизията.
Полазват ме хладни мравки. Разбирам.
Аз не съм тук. Това не съм аз. По телевизията ми казват кой съм. Записът е от охранителната камера в мола.  
Аз съм камикадзе – то, който е взривил със себе си автобуса. Практически съм мъртъв.
Значи това е ада!
Сега разбирам всичко. Разбирам защо е трябвало да страдам. Убил съм невинни хора и е трябвало да изтърпя целия този живот...Но щом съм се взривил, значи не съм живял така както помня. Сега съм само проекция на онзи...терориста. С фалшиви тежки спомени. Твърде тежки. Само страдания. Това е истината. И има смисъл в цялото ми безсмислено съществуване. Смисълът е страданието. За злодейството ми. Това е ада. Но щом е така, защо наказанието ми е толкова...несправедливо леко. Всичките ми болки изглеждат дреболии пред трагедията на убитите!
Изключвам телевизора. Плача ли, ама че съм двуличник. Значи мога да убиват, а плача. Крокодил!
А ако не съм аз убиеца. Как ще си покажа носа навън. Всички са видели записа. Ще повярват на него, не на мен. Дано телевизора у леля да е пак развален, че ако с майка са гледали...Но, не, не може да е грешка. Не може все с мен, всички да са толкова несправедливи. Аз съм убиеца. И за това страдам. Другото, другото...не искам и да си го помисля.
Тук трябва да имам лекарства. Изписват ми ги, но не ги пия. Само спя от тях, като парцал съм. Ето ги.
Изпивам ги...всичките. Пет опаковки.
Така ми се пада.

Събуждам се, минало е седмица. Вече не съм в реанимация. Мама не изглежда сърдита. Даже ме пита искам ли плодово мляко, имало долу в будката.
-Аз...издирват информация за мен. Във връзка с терористичния акт в Бургас.
-Ти ли, бе, сине! Ти и терорист! – засмива се, просълзява се. Не искам да я слушам – Разбраха всички. Било е грешка.
Не, това не може да е истина! И не е!
-Грешка? - гледам ококорено.
-Да, грешка! - отвръща с усмивка.
-Значи грешка! 
-Точно така!
-Но как?
-И аз се питам. 
Не, не, не. Не може да бъде. Не е грешка. 
Това е наказанието ми! Да си мисля, че невинен страдам. Без никакъв смисъл. Без никаква вина. Това е ада. 


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email