От време навреме ми се случва. Правя си въображаеми диалози с мои герои. Особено с нереализираните, особено с тези, които съм разработил донякъде и зарязал назад в миналото си. Тъй и днес. Един от тях, преди двадесет години, изтърси:
-Любовта е висша форма на насилие.
Тогава ми прозвуча силно. И думите му ме впечатлиха. Все едно ми ги каза реално лице. Или ги прочетох в книга написана от друг.
Не, че някога съм взимал тази фраза сериозно, но и друг път съм мислил над нея. Нищо, че сам направих този свой герой пълен психопат, който накрая се и погуби. Дори не го убих аз, просто логиката го водеше натам. Неговите собствени решения. Тогава дори не знаех, че много по-често хора с психологическите му харектеристики стават жертви на престъпления, отколкото сами извършват престъпления. Бях приел масовата заблуда, че обикновено такива са престъпниците. Въпреки това умря невинен. И може би за това и имам слабост към него и макар да знам, че е напълно въображаем, в спомените ми изглежда по-реален от много хора, с които съм се срещал, говорил, преживявал реално. Изглежда това е и причината да имам такава слабост към него. Не можах да го спася, не че и направих сериозни опити. Но дори и да бях опитал, нямаше да успея, без да разваля сюжета и посланието му. И изглежда се сещам за него и си говорим.
Днес пак излезе с тази фраза:
-Любовта е висша форма на насилие.
Казвал съм му милион и един пъти, че не я споделям. Омръзна ми да го повтарям, за това подходих различно и го попитах:
-А какво е омразата?
Тогава ми отвърна:
-Омразата е недъгава форма на любов!
Това споделям.
Няма коментари:
Публикуване на коментар