вторник, 17 юли 2012 г.

Гръб

Чаках четиридесет и пет минути, сториха ми се часове и дни. Секретарката, до вратата му, с усмивка ми вдъхваше кураж, после затъваше в делата си. Пръстите й удряха клавиатурата. Мониторът беше с гръб към мен, но знаех, че си играе на минички или реди пасианси. 
  На два пъти ставах от пейката и тръгвах към нея, но на втората крачка тя ме прекъсваше:
 - Ще Ви приеме. Каза след пет минути, но той има доста задачи днес. Той ще ми прати сигнал
кога да ви допусна… Винаги ли сте така нетърпелив? - завърши, кокетно.
 Лесно й е на нея. Флиртува с клиентите, играе си глупавите игри, възможно е да му е любовница, но това не е важно. Важно е, че се чувства на мястото си, а аз - не. Под задника ми напоследък има нагорещен тротил. Забравена мина от не знам коя си война, вероятно втората, все още активна и, на всичкото отгоре, някакъв кретен, може би аз, е запалил огън наблизо, за да се постопли. Фалирах, развеждах се, дъщеря ми не искаше да ме види. Един идиот ми беше пратил мутри. Заплашиха ме, че не върна ли парите ще ме направят донор. Изобщо приятни истории. Разчитах на този проект. Добър беше. Много добър, даже. Големият туз трябваше да го одобри. Не можеше да не го одобри, а и дълбоко в себе си знаех, че го одобрява, но той не бързаше. Печеше ме на бавен огън. От въвеждането му, разбира се, щеше да спечели, но месец или два за него не бяха фатални, а и с всяко забавяне щеше да избие от хонорара ми. Тези дни чух ободрителни думи. Оттук – оттам. Говорих и с него. За съвсем кратко и по телефона. Ясно беше, че нещата вървят на добре. Чувствах го, а и развих опит да предусещам кога един проект или кауза е изгубена и трябва да се работи по следващи. Ясно беше, и че цени качествата ми, че одобрява работата ми и знае дори името ми, което е наистина чест във фирмата ми. Защо ме пържи и си играе с мен, не разбирах. 
По едно време реших да си тръгна и да се върна с автомат. Почти измислих плана как да си го набавя. После ми стана смешно, после ми се приплака.
 Видях живота си като на кинолента. 
 Имах чувството, че отговарям за всичките си грехове и си направих тъжни равносметки. След това купища психоанализи.
 Отстъпчив съм. Гледам нещата да минат без конфликти. От крясъците ми се замайва главата. Нерешителен съм и не искам достатъчно от живота. Прекалявам с бирата и картофите и нощем преди да заспя си представям, че съм извънземен терминатор, пратен с мисия, да помага на иракските партизани. Чета Мики Спилейн и взимам под наем порно-дискове. Друго, какво…
 Май съм глупак. 
 В това е затворено всичко. Глупав съм защото, съм страхлив, да узная истината и съм страхлив да узная истината, защото съм глупав. 
 Тръгвам си. Още пет минути стоя пред портала на гръмовержеца и си тръгвам.
 След петте минути си казах, още пет и накрая, все пак, ме прие. 
 Беше станал от бюрото си. Стоеше към прозореца с гръб към мен. 
 - Пушиш ли още? - попита ме.
 Какво го интересуваше, а и никога не съм пушил. Реших да му кажа:
 - Не, отказах ги. 
 Стори ми се тежко, но той отвърна:
 - Ти май изобщо не пушеше. 
 Подиграваше се. И ми беше унизително, че стоя прав, а той с гръб към мен и не говори за проекта ми. 
 Иначе беше внушителен. Широки рамене, бодра осанка. Тежеше. Респектираше. Огромен и мощен гръб, на който се опираше цялата компания. И цялата компания виждаше само този гръб, а никога лицето. 
 Ролята на лица изпълняваха подчинените му. Той беше един огромен, страховит гръб.
 И сега го показваше най-демонстративно. Не може ли, след като съм го чакал толкова дълго, да благоволи да ме погледне в очите.
 - Знаеш ли, одобрявам твоята работа. Ти си амбициозен млад човек и ще направя много за теб.
 „Младият човек” всъщност е на четиридесет и четири. Да, някога беше амбициозен. Сега просто му се иска да се спаси.”
 - Исках да ти вдъхна кураж, за това те извиках. 
 „Значи не конкретно за проекта.”
 - Аз… аз Ви благодаря - рекох объркано.
 - Още не съм запознат напълно с проекта ти. 
 Прималя ми. Стана тъмно. Помислих си да го убия, но бях твърде малък да го сторя. 
Изби ме ярост. Искаше ми се да видя лицето му в този момент. 
Кеф ли му беше! Сигурно е изписана неистова наслада. Не може да е инак. 
 И, без да искам разрешение, направих няколкото крачки. Минах от другата му страна.
И бях шокиран.
Той нямаше лице. Имаше два гърба. 
 И отзад, и отпред беше гръб.

2 коментара:

Follow by Email