Това обаче привлече вниманието ми.
Хората преминаваха покрай него. Хвърляха често в калъфката на цигулката пари, а то чевръсто прокарваше лъка по струните. Танцуваше с рамене, тактуваше с крака, движеше вежди живо. Завърташе се на место и клякаше, подскачаше и замахваше с лъка като с диригентска палка и пак започваше да го движи живо по струните. Свиреше с цяло тяло и цяла душа. Музика обаче не се чуваше. Струните му бяха фалшиви, може би дори целият инструмент. Приличаше на цигулка, а беше бутафорна играчка. Това не правеше впечатление на останалите, като хипнотизирани от играта му, изглежда чуваха музика. Виждал съм и друг път улични музиканти – деца. Никое не можеше да се похвали с успех подобен на неговия. Не забелязах и един човек да го подмине, а в калъфката се виждаха доста едри банкноти. Върха беше когато една жена бутаща количка с боклуци, дълго, дълго рови из торби и джобове за да намери няколко дребни монети и да ги хвърли.
Приближих се до него. Обърна се към мен и започна да прави движения като че ли импровизира и ми свири на ухо.
-Стига!-рекох му властно-Ти не свириш. Добре играеш, но не свириш.
Заслужаваше си да хвърля пари за театъра му. Изглежда и останалите правеха точно това. С нещо обаче ме раздразни, а и предизвика любопитството ми.
-О, не си чувал тази мелодия, затова ти се струва, че не свиря.-засмя се. Видимата му възраст беше на около тринадесет. Навярно това което ми рече беше научено наизуст. Невероятно е да има такава стилистика.
-Добре, приемам го. Изсвири ми нещо познато.
-То е познато, но аз го импровизирам. Ще го чуеш по-късно. Музиката ще те намери.
-Изсвири нещо така, че да го чуя.
-Аз правя точно това.
-Имам предвид да го чуя сега.
-В моментът не си настроен да чуеш каквато и да била музика. Чуваш шумове които приличат на музики. Връщат ти разни настроения в които няма нищо музикално.
-Слушай, малкият, голям философ се извъди. Доста добре говориш за дете на улицата, но не свириш. Изобщо не свириш.
-Свиря, но ти не допускаш моята музика.
Раздразни ме. Имаше морално надмощие и се държеше като възрастен. Много по-лесно беше да му дам пари и да си замина, но не знам що за дявол ме задържа да споря с него. При всички случаи малкият артист си заслужаваше почерпката. А в подобен кучи студ и най-гладните улични музиканти не са излезли. По-достоен беше от разните псевдо – звезди които свирят на плейбек. И живеят в разкош. При този поне илюзията беше истинска, че я създаваше сам със своята артистичност и очарование, без никаква техника. Помислих си, че е разумно така, но в същото време се чувствах манипулиран и измамен. Две ноти да ми беше изсвирил всичко щеше да свърши. Бях готов да му се замоля. Чувствах се, аз просяка.
-Как така всички чуват музика, а аз не мога?-попитах объркано.
-Чуват я само някои. Повечето не я чуват, но не искат и да я чуят. Или се боят от нея или не са подготвени да я разберат или не желаят да я разберат или им е безразлична. Това ги различава от теб. Те няма и да я чуят.
-Слушай, добре се позабавлява. Изсвири ми нещо и да си тръгвам. Готов съм прещедро да си платя.
-Не искаш да разбереш, че днес ти не можеш да чуеш моя музика.
-Тогава си тръгвам.
Усмивката на детето ме смрази. Това беше усмивка на старец. Мъдра и саркастична.
Махнах с ръка.
Няма да си платя за измама. Излязох от подлеза и с доста усилия забравих за хлапето.
Приятелката ми в тази вечер беше много смутена. Питаше ме защо съм толкова отнесен, а аз й отговарях уклончиво. Не можех да й разкажа историята. Щеше да я разтълкува погрешно. Да се чуди защо не съм дал пари на едно дете излязло да припечели в този студ.
Месеци по-късно й направих предложение. И не чух отговора. Точно тогава музиката зазвуча в съзнанието ми. Момчето свиреше не на една, а на четири цигулки. Нещо дръзко, нещо величествено и непознато. Проникваше до костите ми, кристализираше в тях и се разтапяше. Избухваше и се превръщаше в тръпки които ме обземаха целият и разкъсваха. Престанах да бъда цялост и тяло, а сбор от пулсации.
Изглежда отговорът й беше: „да”, защото се оженихме. Виждах усмивки, много непознати лица които ми говореха, но не чувах нищо, защото чувах музиката. Нямам представа как се справях и какво движеше тялото ми, но аз общувах, взимах сложни решения, създавах връзки и приятелства, предизвиквах интриги и доказвах способности, грижех се за семейство и растях в кариерата си, а не чувах нищо освен мелодията която ставаше все по-сложна и по-обсебваща. Момчето от квартет се беше превърнало в симфоничен оркестър. Неземно виртуозен. Космически внушителен. Божествено респектиращ. Умопомрачителен.
Чувствах се мравка, нищожество, виждах се от високо. Дребен, пъплещ и жалък. Исках да спре проклетата мелодия и се ужасявах от мисълта, че ще спре. Неусетно тя се беше превърнала в по-важна част от мен, отколкото е самият живот.
В това време ме направиха министър на просветата. За да мина за реформатор, а и защото решенията вземаха други вместо мен, но най-вече защото чувах мелодията, орязах няколко наши класици от учебниците. Вдигна се голям вой, но аз не ги чух. Не чух и кудкудякането по мой адрес във връзка с любовницата ми.
Не чувах съветите на приятели и предупрежденията на врагове.
Тревожните намеци от тази която все още ми беше съпруга.
Не чух и детето си как срича. Искаше ми се, много ми се искаше и мразех мелодията. Но знаех, че тя няма да спре докато съм жив.
Не чух и изстрела в другата стая. Когато викнах бърза помощ, знаех, че ще е само за да констатират смъртта на жена ми.
После не чувах хулите и нападките.
Изпаднах в лошо положение, брадясах и заприличах на отшелник.
Започнах да пиша стихове, но ги мачках защото изглеждаха дребнави спрямо това което звучеше в мен.
Всичко изглеждаше нищожно. Дори глада, дори хляба когато го имах.
Алкохолното опиянение което ме пазеше от премръзване и милите думи на чувствителни хора които трябваше да ме опазят от отчаяние.
И в един момент се почувствах неземно щастлив.
Неземно щастлив, че тази мелодия звучи в мен.
И тогава тя ме изпълни, достигна кулминацията на затрогване.
И престана…
Стори ми се шега. Почуках главата си, така както се почуква електроприбор който не иска да работи.
Но мелодията не прозвуча отново.
Слушах крясъците и грубостите на улиците.
Останалото беше печал и мълчание.
Няма коментари:
Публикуване на коментар