Археология на подсъзнателното: То ще ме намери

То ще ме намери

Беше обезумяла от страх, навярно бягала дни, крила се от всеки. У всекиго виждала ужасяващият образ на преследвача. По-късно забелязах много следи от насилие по тялото й. От устата й не чух друго освен, често повтаряното: „То ще ме намери…То въпреки всички ще ме намери…” Често ставаше бледа като варовикова стена. Очите й губеха цвят преди да се преобърнат. Опитваше се да изкаже нещо, а после от устата й потичаше пяна. Не искаше да види и да чуе никого. Прекрачеше ли някой прага ми, тя се криеше по шкафовете. Свиваше се като мишле и се мушкаше. Боях се, че ще се задуши. После я намирах трепереща. Дълго я увещавах докато излезе. Необходим ми беше близо час, а понякога и повече докато погледа и омекне, плаха усмивка се изрисува по лицето й и излезе.
Наложи се да прекъсна връзки с много приятели. Отначало учтиво, измисляйки нещо отклонявах предложението им за визита у дома. Започнах да будя недоверие и любопитство. Неусетно се
отчуждих.
Но не само заради нейният страх не можех да допусна никого у дома си. Седмица след настаняването й у дома започна да се развива нещо изключително странно. И което разбира се криех, че се разкрива пред очите ми.
Малко се беше успокоила. Надявах се скоро да проговори и да ми разкаже кой я преследва и защо се беше доверила единствено на мен. Когато я намерих в храстите, приличаше на бясна котка. Съскаше и всеки момент очаквах да ми се нахвърли.
Връщах се у дома, бях пийнал малко и чух нетипичният звук. Надникнах и две очи ме простреляха. Отстъпих. Няколко минути се гледахме. Беше настръхнала, дива, готова на битка до смърт. Постепенно омекна. Изправи се. Заприлича на човек. Висока черноока жена, покрита с дрипи. Тресеше се цялата и цялото й тяло изказваше ужас който е неспособен да се изкаже с думи.
Предположих, че е битова трилър – драма. Докато се реши да избяга от своя съпруг, своят бог и инквизитор е изгубила ума си. Предположенията ми донякъде се оправдаха, но цялата история тъй и не научих.
Сигурно й заприличах на някого. Припознала ме е с някой при когото е бягала и й е бил последната надежда. Прелепи ми се като кученце. Тръгна след мен. Само дето не завъртя опашка и не изплези език. Трябваше да я прибера. Времето се разваляше. Можеше да завали, а не беше на себе си. По-късно мислех да се обадя на социалните или в полицията. Нямах още планове.
Още като влязохме обаче скочи разярена срещу телефона. Тупна го в земята и дълго скача върху него. После се сви в краката ми и захленчи. Повтаряше само:
-То ще ме намери…То, въпреки всички ще ме намери…Ще ме намери….
-Добре, добре…-рекох да я утеша.-Няма да звъня на никого, щом не желаеш.
На другата сутрин за пръв път се скри в шкафа. Позвъни съседката която събираше такса за вход и асансьор. Преди да отворя вратата, непознатата беше пред припадък от ужас. После със скок се озова в отвореният шкаф и дръпна вратата зад себе си.
„Какво са ти сторили, момиче.”
Това се повтори на няколко пъти. Изтръгнах звънеца. Не отговарях на почукванията. Гледах да се срещам с приятелите навън. Докато реша какво да правя с нея. Преди всичко трябва да я изчакам да се успокои. Безсъмнено тя разсъждава. Знае какво е храна. Започна да гледа на външният си вид. Усещам я, и че флиртува и да не потърси близост и да отбягва такава й пречи преживяването. Чисти стаите. Не готви хубаво, но сносно. Скъса кабела на телевизора което пак показваше разум. Явно се боеше да не покажат портрета й като обявена за издирване или с лошият й спомен беше свързано някое телевизионно предаване. Не й се разсърдих. Телевизорът не ми липсваше откакто се появи. Държеше се като разумно животинче, но беше забавна. В усмивката й имаше по-голямо разнообразие отколкото в тълковен речник. Когато беше весела радваше така душата ми както никога не е била радвана. Пеех вътрешно. Очаквах нещата да се оправят. Скоро възела да се разплете. Исках да ми разкаже всичко не толкова от любопитство колкото с надеждата, че така ще й олекне. Но веселостта й траеше винаги кратко. Припомняше си нещо, лицето й изведнъж помръкваше. Позволяваше ми да й прегърна и се сгушваше все едно, че се крие. Повече от това не. Веднъж се опитах да я целуна. Мислех, че ще й хареса, но ме отхапа. Захленчи. Не ме погледна повече цяла вечер. Само забила глава в коленете повтаряше през плач:
-То ще ме намери….То, въпреки всички ще ме намери…Ще ме намери…
И я намери. Не знаех, че ще се появи под такова въплъщение. Една нощ тя беше неспокойна. Въртеше се из стаята. Дори запали една от цигарите ми, а не я бях виждал да пуши. Разкашля се й загаси фаса наполовина…
-То ще ме намери…-сега шептеше, а в шепота беше зловещ.
Застана до прозореца.
-То…то…
Чуваше се скимтене на куче. Втурна се навън. Чаках я два часа. Излязох да я търся, търсих я до сутринта и накрая я открих у дома. Кърмеше. Кърмеше кученце…
-То ще ме намери.
Усмихваше се й майчински галеше съществото, а то лакомо сучеше гърдата й.
„Тя е родила скоро. За детето си е говорила…”
Искаше ми се да й кажа:
„Това е кученце…”, но не успях. Тя тъй го галеше и такава блажена усмивка имаше на лицето си, че се задавих, но нямах сили да кажа ужасяващата истина.
Имаше нещо диаболично, някакъв черен символ. Лицето й бе на мадона, а рожбата – куча. Приказен образ на дяволското.
„Родила е наскоро. Чакала е детето й. Отнели й са го със сила. Вероятно е била заплашвана. Упражнявано е насилие. Не е издържала. Инстинкта за самосъхранение е надделял над майчиният и оттук нататък разума й се е прекършил…Рано или късно, тя ще разбере истината. Тя очаква да расте дете, а ще расте куче…”
Не мога да й помогна. Истината ще дойде постепенно. Тя ще я приеме колкото и болезнена да е. Тогава ще има нужда от мен. Просто да я утешавам. Кучи живот!
И трябва да кажа, че от този ден нататък се почувствах по-добре. Имах много проблеми вън от дома си. Едва го защитавах. Запазих на косъм работата си. Оправих едни стари дългове които адски ме притесняваха. Други все още не можех да изчистя, а съкращение отново ме заплашваше. Честити ми бяха часовете само като оставах с нея и кученцето. Те се бяха превърнали в мое семейство. Мъничето бързо растеше. Беше рошаво и игриво. Сигурно ме мислеше за баща си, но обичаше да си играе и с мен.
Минаха около два месеца когато забелязах, че с нея настъпваше също промяна. В началото ми се струваше, че не се е измила. После си рекох, че си въобразявам и съм просто психически преуморен, но накрая се виждаше ясно.
Тя се окосмяваше. Ръцете й се бяха видоизменили. Пръстите й бяха станали по-къси, а краят им се заостряше. Ноздрите й се обръщаха навън. Зъбите й и отначало бяха триъгълни, а двата кучи издължени, но сега това беше далеч по-изразено.
„Тя очаква детето й да расте. Кучето не може да се превърне в човек, но жената за да бъде при своята рожба….Не, абсурдно е…”
Абсурдно беше, но се случваше. Кученцето растеше, а тя ставаше по-малка и се покриваше с козина. Скоро започна да ходи на четири крака. Обичаха ме, умилкваха ми се. Но нямаше как да ги държа в апартамента. Съседите недоволстваха. Изведох ги навън и им направих прилична колибка.
„То все пак я намери.”-мислих си ведро-„Така все пак е по-добре за нея.”
И всичко продължи до онзи ден, в който видях ясно как стана всичко. Стоях на бирарията в близост до градинката с колибката. Някаква весела група от пет или шест човека, от тийнейджъри до такива каквито надскачаха средна възраст, насяда на масите. Излъчваха весело настроение, макар да говориха високо и се държаха предизвикателно. Натрупаха масите с поръчки, почерпиха и останалите. Тогава видях как тя излезе от колибата и се приближи до една от масите на която се целуваха мъж на около четиридесет и момиче което едва ли имаше двадесет. Излая два пъти. Мъжът се обърна. Опита се да я погали, но кучката ми, заръмжа.
-Тази ме гледа като бившата ми жена.-засмя се, но в смеха се долавяше страх.-Изчезвай. Чиба.
-Какво стана с бившата ти?-попита лигаво момичето.
-Нали ти казах, избяга. Изчезна и толкова. Само хлапето си остави.
Тогава кучката скочи срещу него, но един от компанията беше по-бърз от всички. После се оказа, че оръжието е законно притежавано.
Кучката падна мъртва до масата.
„То ще ме намери…Въпреки, всички ще ме намери…”
Стоях като замръзнал. Ако бях мръднал щях да убия или да ме убият.
Но кучето което, тя, откърми нямаше човешко хладнокръвие.
По принцип беше кротко, улична превъзходна, любимец на децата в квартала, пълен бълхар. Видях най-дългият скок на който е способен звяр. Не приличаше на себе си. Дори цветът на козината му се беше променил.
Зъбите му бяха навън. Много пъти го простреляха, но успя да нахапе цялата компания преди да издъхне.
Маеше ми се свят когато застанах до нея.
Мъртва беше, но през ноздрите й се процеди глас:
-Нe биваше да ме намира.