среда, 18 июля 2012 г.

Чарли

-Къде така бе, момиче! Побъркана ли си! Сама на стоп! Помислих, че имаш приятел в храстите. Помислих и че си проститутка, но гледам, че не си. Луда ли си! Кажи, кажи какво ще стане, ако сега отбия и реша…Какви са тези родители! Извинявай…Извинявай…
Момичето хлипаше. Изглеждаше най-много на осемнадесет. Светла коса, не и руса. Нямаше и грим, а лицето й беше бледо, вяло. Можеше да е хубава, но след години. Сега беше безлична. Единственото й очарование беше свежестта на младостта. 

-Не исках да засягам темата.-рече малко гузно мъжа-Ясно, че не ти е леко, но това което вършиш е неразумно. Не знам правиш ли си сметка на какъв риск се подлагаш…
Тя не му отговори. Привела глава изглежда още плачеше. 
-Така не се прави. Днес играеш ли на сигурно ще изгубиш, просто ще затънеш. Трябва да търсиш пътечки за да излезеш от блатото, но все пак това се прави с разум. Животът винаги дава шанс. Трябва очите ти да са отворени за него и мислите изострени, а също и да си готов за лека авантюра, но да разчиташ единствено на авантюризма си. Лудост е. Разбери го. Познавам хора които не са излезли от игралната зала и са натрупали цяло състояние, но това са изключения. Луди късметлии, но не им завиждам. На тези които не им върви поне мислите са ясни, а тези са с болни глави. Размътени от успеха си мозъци. Всеки миг шанса може да им изневери и тогава ще се превърнат в най-жалките отрепки. Има съдба, но тя не е играчка. Бизнес – партньор е. А за самотниците семеен партньор. Всъщност кой ли не е самотник. Но взех да се отклонявам, понякога говоря много. Сигурно съм изнервен или не казвам всичко, не знам. Не ме и интересува. Интересува ме как ще приключа тази седмица, този месец и тази година. Имам много сделки, деца и отговорности. И няма да тръгна някъде си само защото така ми се е приискало. Човек трябва да разтърка очите си и да види къде се намира, а след това да прецени правилно къде може да стигне днес. Да прецени – не да разчита на шанса си. Казах ти за съдбата. Има я, но тя иска да контактуваме с нея, а не да проснем всичко на плещите й. Тогава тя ще направи номер. Има странно чувство за хумор. Много странно. Та къде си тръгнала?
Устата му беше пресъхнала. Имаше да й каже още много, но се почувства физически отпаднал, а имаше да премине още около триста километра. 
-Къде!-повтори раздразнено.-Какво, забрави ли?
-Глупаво е.
-Знам. Нали това ти говоря. Адски глупаво е даже. 
-Това което си мисля.
-На колко години си?
-Те нямат кой знае какво значение.
-Кой знае какво – да. Нямат. Накъде си тръгнала?
-Търся Чарли. 
-Това приятел ли е или кученце.
Момичето млъкна. Изчерви се и стана изведнъж хубава.
-Беше прасенце. Сега е човек. 
Мъжът се засмя. Въздържа се да я попита дали бяга от психо-диспансер. Голям проблем си създаде като я качи. Смяташе да я заведе още утре до най-близкият полицейски участък до дома си. Тази вечер щяха да стигнат късно. Утре обаче още щом се събуди изпие си кафето и изпуши една две…
-Пушиш ли?
-Съвсем малко.
-Запали ми една цигара. Там в жабката са. Да, там под документите. Какво не си ли виждала пистолет? Успокой се, всичко което върша е абсолютно легално. Оръжието не е за ползване. Част от обзавеждането на самочувствие е.-засмя се. –Та какво ще кажеш за Чарли.
-С баща ми имахме свинеферма. Много голяма. Четиристотин прасета. Страшно капризни животни. Разболяват се, умират от най-малкото. Сред тях съм отраснала. В училище нямах много приятели, че миришех. 
-Ти пък…
Момичето се усмихна.
-Или поне така си мислех, но те бяха глупави. Като прасетата ми. В някои отношения, поне…
Той се засмя:
-Ами ако си захващала всеки разговор само от прасета, нищо чудно, че са те отбягвали.
Момичето се начумери, после усмивката й стана гузна:
-Според зависи, но няма да задълбочавам повече. Търся си Чарли. Прасето се различаваше от останалите. Както и аз се различавах от останалите. 
-Едно голямо любопитство съм. 
-Прасетата за разлика от хората ме обичаха. И защо ли? Рано сутрин, когато съучениците ми още са спели минавах с количката пълна с фураж, загребвах с кофата и пълних коритата. В боксовете започваше голямата битка. Хапеха се, блъскаха се прегазваха се. Звуците бяха живописни, а понякога ужасяващи. Биеха се кое първо да стигне до порциона си. А храна сипвах достатъчно. И все пак те се биеха. И заравяха муцуни, докато ги изблъска друго. И ме обичаха. Да, обичаха ме, защото ги хранех. А трябваше да ме мразят. Животът на едно прасе трая до сто и двадесет килограма. Нададе ли ги, предава се на месокомбината. Колкото по-бавно ги нададяха, толкова по-дълго щяха да живеят, но те бързаха…
-И мен да ме затворят в бокс с още не знам си колко себеподобни ще бързам да достигна целта си и да си ида…
-А понякога не се ли чувстваш затворен в бокс?
Мъжът не отговори. Стана изведнъж мрачен и стисна здраво волана.
-Стига пубертетщини. Имам чувството, че разказа ти не свършва дотук.
-Печално е. Както и да е, не всички надаваха еднакво бързо. Имаше изоставащи. Аутсайдери. Точно техният живот беше дългият. Те боледуваха. Бяха бити от другите и водеха полугладно съществуване. Местихме ги при по-малките, за да не умрат от глад. Някои умираха, други заприличваха на останалите и един ден пак се озоваваха по пътечката към камиона за месокомбината…
-Много си зловеща…
-Имаше обаче едно различно. То не порасна. Откакто се помня, все го местихме в бокса при малките. Играеше си с тях. Хапваше колкото тях. Те растяха, то не. Главата му стана огромна. Тялото обаче не растеше. Брояха се ребрата му и го пазихме като научен експеримент. Редовно му инжектирахме антибиотици и витамини. Всяка нова храна преминаваше първо през него. Местехме го и в отделен бокс. Самостоятелен, а Чарли ту започваше да расте, ту се смаляваше. Все беше на границата на смъртта и все не умираше. Дори когато пламваха епидемии и умираха най-здравите, то се умърлушваше, падаше на скарата, но след време се изправяше отново на крака. Така и не придоби апетита на останалите прасета и не изпълни свинската си мисия.
Мъжът се засмя бурно. Намали за да не създаде опасност от катастрофа. Толкова смешно му беше.
-Тарикат. 
-Нещо повече. Той имаше разум. Беше станал Свръх-Прасе.
-Какво станал?-забърса с ръка сълзите си.
-Като Свръхчовек, но не става въпрос за човек, а за прасе което е надраснало природата си и преминало в друга. 
Шофьорът беше принуден за малко да спре докато поотмине пристъпа на смях, а после момичето продължи малко по-тъжната част.
-След смъртта на баща ми бизнеса западна. Сега свинарника е опустошен. Не успях дори да продам сградите. Ще се разпаднат. Чарли оживя до края. Когато продадох и последните, на съвсем символични цени, него никой не поиска да купи. Остана само той и една сутрин го намерих бездиханен. Нямах време да го погребвам или изгарям. Трябваше да се нанасям в следваща квартира. Хвърлих го в дерето. Седмица по-късно не го намерих там. И си спомням, че преди да го изхвърля…Видях в очите му разум. Човешки разум. И насмешка. Повече от човешка. Понякога сънувам, че ние хората живеем в свински бокс и минава дявола с талигата пълна с фураж от грехове. И хвърля с кофата в коритата ни. Бързаме да се нахраним с грехове, а идва деня когато сме натрупали достатъчно от тях и ни е време да ни изведат към месокомбината на отвъдното.
-Смятах да ти предложа работа като детегледачка, но сега няма. Много зловещи истории разказваш. 
-Те бяха дотук. Сънувах, че Чарли се изправя на крака. На два крака. И най-сетне освободен от свинската си природа, започва истинският си живот.
Мъжът вече беше мрачен:
-Ако беше луда за лечение, щеше да е добре за теб. Тези фантазии не се лекуват. Имаме си природа и тя не се изменя. И общество което не е умно, но ни определя. Извън него сме на стоп за случайности. Не знам какво ще правя с теб. Всъщност защо ли да го мисля? Ще те оставя там където си поискаш и започвам да си гледам в коритото. Ти му мисли…
Стана мълчалив. И не проговори близо три четвърти час. До момента в който двамата бяха заслепени от фарове. Късно беше да реагира. Камионът в отсрещното платно беше изпреварил неправилно.
Тя помнеше сблъсъка с дърветата.
А после докато се мъчеха да я извадят от колата видя как той агонизираше. 
Кръвта изтичаше от гърдите, врата му, корема, устните. 
Ръцете изтъняваха, дланите чезнеха, превръщаха се в два дебели пръста.
Главата се деформираше, появяваше се зурла. Очите му ставаха малки, а ушите се изостряха.
Тялото му се обезформяше.
И миг преди тя да загуби съзнание видя, че се е превърнал в прасе.





магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email