четверг, 19 июля 2012 г.

Утре ще ме изведат



Утре ще ме изведат. Отказах упойка и последно причастие. Ще е сутринта, преди развиделяване. Свещеникът ще ми даде последна възможност за покаяние. Не знам, мога и да я приема. Ще е забавно. Като си го представя ми става смешно, но се въздържам. Знам, че невидими камери ме следят. Ще го сметнат за истерична проява. Не, че ми пука, но може да решат да сложат успокоителни в храната ми. Не искам да ги приемам. Последното на което държа е съня си. Винаги е спокоен, винаги е бил, а съм злодей. Казват, че съм направил ужасни неща. Хората искат да се саморазправят с мен сами. Да ме разкъсат. Знам, че могат и това може би е справедливо. Кой знае? Не разбирам от справедливост. От никакви човешки мерки. Окото ми е достатъчно точно. Знам колко е един или два метра. Дори сантиметрите мога да преценя. И чувство за време имам. Рядко ме е подлъгвало и никога не съм ползвал часовници. 

Очаквах да приема последният си ден по-радостно. Писна ми от лицемерия. Те искат да ме убият, а се отнасят с мен с цялото уважение. Така е от седем години насам. Седем години чакам този ден. Чакам го с радост, с нетърпение. Искам да се отърва от благото им изражение, от изисканите костюми, от изтънчените фрази и интонацията. Ако съм злодея който трябва да понесе наказанието, то трябва и отношението им да е като към злодей. Искат да се почувствам необходим, да приема радостта на живота преди да ме отлъчат от него. За да е истинско наказанието. Е, няма да успеят. Само ме дразнят. Вдъхновяват ме да бъда този който съм. 

Очаквах смъртна присъда. Адвокатът ми вложи всички усилия да я постигне. Не успя. Не му се сърдя, а той се чувства виновен. Младо момче. 
На няколко пъти обжалва. Настояваше за смъртна присъда. Дори мен убеди, че ще я получа, та напразно се надявах. Когато изгубихме и последният път, противно на очакванията ми се почувствах облекчен. Завидя ми, попита ме откъде вземам това хладнокръвие. Вдигнах рамене.
-Една инжекция, съвсем безболезнена и всичко щеше да свърши. А отвън града…
-Какво?!-засмях се.
Тресеше се от гняв или от състрадание. Не знам. 
-Това е варварство. Присъдата „Свобода” е варварство. Налагали са я по време на войните. Първобитна работа…Станах адвокат да се боря срещу нея, а само я утвърждавам. Безчувствен е механизма на живота. 
-Свобода не винаги е означавало смърт. 
-Илюзии. Преди войните са имали една украсена дума. Смятали са я за висше благо, но сами не са можели да си изяснят чертите на това висше благо. Между другото като говорихме за висши блага, то имало е времена когато за висше благо се е смятала и смъртта. Да оставим празните метафизични плетеници. Не бъди поне ти лицемер. Човек не може да оцелее извън правилата на града и дни. Без правила ти ще трябва да живееш в природата, а природата отдавна е унищожена. Без отличителните си номера, ти не можеш да се храниш, няма да имаш и подслон. За боклукчийският робот ти си неидентифициран обект, тоест отпадък. Разбира се, хипотетично съществува възможността да помолиш някой да ти даде от храната си. Това ще го стори всеки. Ще се намерят и хора които да ти отстъпят място от жилищата си, а там боклукчийският робот няма да те намери. Колко дълго може да продължава това? Храната е с индивидуален химически състав за всеки. Чуждата храна, знаем е зловредна. Разменяме си я за да изпитаме някоя друга неприятна емоция, но да си постоянно на чужда храна не е вече забавно. Бързо ще ти се наложи медицинска помощ, а като свободен такава не ти се полага…Но всичко това е повърхността. Основни неща които знае всяко дете. От този ден ти си обществено безполезен и като такъв ще видиш ужасни страдания. Най-добре да изчакаш боклукчийският робот да те глътне. Като свободен имаш право поне на самоубийство. 
Въздъхнах. Момчето беше твърде притеснително.
-Мога да потърся други свободни?
-И къде. Още утре, когато те изведат ти преставаш да съществуваш в какъвто и да е било списък или статистика. Всички твои данни са изтрити. Според последните изчисленият градът ни е четири милиона и осемстотин. На свобода през последните двадесет години са осъдени деветима. Една от присъдите беше облекчена на смъртна. Така, че теоретично измежду четири милиона и осемстотин да има осем свободни човека. Потърси ги, но най-вероятно отдавна са глътнати от боклукчийският камион или са отровени с чужда храна. 
-А ако извърша ново престъпление?
-Като свободен имаш пълното право и никаква възможност. Ти си беззащитна жертва. Ще минеш ли през очите на „електронният ангел хранител”. Забравил си в тази килия, че през очите на един гледат милионите. С теб може да бъде извършено всичко. Няма да мине за престъпление защото ти си свободен. 
-Мисля си…Толкова ли е лошо в действителност да си свободен. 
-Толкова ли е лошо да си жив?-иронично ме подсече младежа.-Някога, ама много отдавна е можело и да има свободни, но много отдавна сме заменили понятието „човек” със „социална единица”. От каприз и поетично чувство наричаме този или онзи „човек” или „човешко същество”. Еволюцията не е изтърпяла човека. Отрекла го е. Ние сме следващото стъпало и то не е човек, а социална единица. Подведен си от книгите. Това е. Времето е прекрасно. Живеем в сигурност, имаме богат набор от избор във всяко едно отношение. Най-ценното обаче е, че всеки е нужен на всички и всички са нужни на всеки. Мястото на всяка социална единица е ясно и няма завист, болни амбиции, търсене на себе си, несправедливости и хора с добър и лош шанс. Като обичаш толкова книгите можеш ли да покажеш един свят в тях който е по-добър от нашият.
Съгласих се. Младият човек говореше истината. Сънувах кошмари като си представях миналото. Отвратително е било. Не знам защо още обичах да чета за него. 
-Ти си едно голямо изключение и се надявах да те защитя точно като изключение. То има право да бъде социална единица, дори тя да е осъдена на смърт. Жалко, загубих те. 
Почувствах се много зле при този разговор. Не за себе си, а заради него. Той беше искрен и наистина искаше да ме спаси. Но не може да си признае, че е разочарован. Това за него би било равносилно да е разочарован от живота, изобщо.
Спомних си случката с най-малките й подробности. После заспах. Не сънувах. Събудиха ме, за да ме изведат. 
Приех причастието. И в този момент повече от всякога почувствах връзката си с останалите. Една различна връзка от връзката на правилата.
За миг съжалих, че съм осъден.
После ми стана ведро.
Когато излязох навън и ми изрекоха: „В името на закона ти си свободен” почувствах светомаеж, после щастие…
Нямах намерение да бягам. Най-късно тази нощ щеше да ме глътне боклукчийският робот, но вече знаех, че това ще са най-щастливите ми часове.





антиутопия и киберпънк 

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email